На второ четене - "Седмата функция на езика"

На второ четене - "Седмата функция на езика"

© "Парадокс"



Текстът е препубликуван от рубриката на "Тоест" - "На второ четене". Тя е за книги, публикувани преди поне година, които редакцията желае да препоръча.


"Седмата функция на езика" от Лоран Бине


Превод от френски Владимир Сунгарски, изд. "Парадокс", 2018


Французинът Лоран Бине учи литература, преди да прекара четири години с микрофон и китара в рок група на име "Сталинград". Не това обаче го прави известен, а експерименталният му роман "HHhH. Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих". Той е за Втората световна война - достатъчно близка за група читатели, които следят всичко около нея, но и достатъчно интересна, че към книгата да посегне и по-големият кръг на онези, които не знаят много отвъд учебниците и два-три документални филма.




В "Седмата функция на езика" авторът прави рязък завой от тази популярна тема към друга, която за широката публика може да се стори от "скучна" до "твърде сложна" - лингвистиката и семиотиката. Но това е един безкрайно умел писател - за настоящата статия прочетох книгата му за втори път от излизането ѝ на английски и се забавлявах дори повече от първия. Явно даже тази тема може да се окаже опасна за четене късно вечер, ако не искаш да събудиш със смеха си спящия до теб.


Миналата седмица в "Тоест" Зорница Христова писа за "Мъжът, който уби Ролан Барт". И сега оставаме на подобна вълна - романът започва с камионетка, която удря френския литературен теоретик. В книгата на Бине автомобилът е управляван от човек с интересен акцент. Какъв ли е - испански, руски, бразилски? "Р"-то му е твърдо, не от средата на небцето... Това е само първият българин, който ще се появи в романа.


Проблемът е, че инцидентът не изглежда случаен - все пак Барт току-що е обядвал с Митеран, тогава все още кандидат-президент. Скоро след смъртта на известния семиотик в болницата става ясно, че са му откраднати документи, свързани с тайнствена седма функция на езика, която дава на говорещия пълна власт. По случая е назначен инспектор Жак Баяр. Той иска да прилича на друг герой от криминални романи - инспектор Мегре на Жорж Сименон, но за целта май му липсва неговото хладно спокойствие. Щом отива в няколко университета, за да се опита да разбере с какво, за бога, се е занимавал Барт, той бързо открива, че иска да фрасне в лицето всеки студент и преподавател, който се пробва да му обясни. Без един: Симон Херцог, който има остър ум, но е и достатъчно здраво стъпил на земята.


Така детективът се сдобива със своята дясна ръка - находчив помощник, въвлечен в историята случайно. Дуото се впуска във въртележка, през която преминават десетки епизодични и по-важни персонажи. Бине иронично рисува интелектуалните кръгове по такъв начин, че ще допадне и на тези, които се чувстват в свои води в семиотиката, и на другите, които повече припознават сърбежа на ръцете на Баяр. За автора нищо в полето на семиотиката не е свято - срещаме се с голия Фуко, който развива теории за сексуалността на фона на хор почти като от древногръцка трагедия, викайки "Да! Да!" в екстаз.


Точно когато книгата започва силно да напомня "Името на розата", персонажът на Умберто Еко се въвежда като брадатия човек, върху когото хипар се изпикава в бар. Някои от другите персонажи са Юлия Кръстева, Филип Солерс, Жак Дерида, Микеланджело Антониони, Моника Вити и десетки напушени студенти из градчета във Франция, Италия и САЩ, където се развива сюжетът.


Книгата обаче е повече от повърхностна шега. В тези близо 500 страници успяваш да се запалиш поне по една-две лингвистични теории, но има и толкова брилянтни дебати по теми като "барок и класика", че почти забравяш криминалния сюжет заради уликите в аргументацията на спорещите. Авторът знае как да бъде смешен, без хуморът му да е плосък - но и без да демонстрира прекалено интелекта си. По-често вмята различни забележки, от които личи как сече бръсначът на заключенията му ("единственият ѝ избор е да наблегне още повече върху патоса с доза лиричност, ако е възможно, но все пак не прекалява, защото знае, че всякаква форма на политизирана лиричност рискува да прозвучи като вероучение").


В един момент дори прави нагледна демонстрация на разликата между интелектуалното ала-бала, което може да звучи привлекателно, и истинската "строгост и смиреност, за да се извади на бял свят умственият хаос на събеседника му мегаломан". За всичко това помага и майсторският стил на Бине, който - в типично постмодернистки жест - никога не забравя, че пише роман. Ето как се описва съдбата на едно от копията с информация за седмата функция на езика:


"Но след като е издърпан на брега, той отваря дланта си и установява, че листът се е превърнал в безформена каша и написаното е изтрито, защото Барт е писал с перодръжка. И понеже не сме в "От местопрестъплението", няма как текстът да бъде изкаран обратно наяве, няма вълшебен скенер, нито ултравиолетова светлина, документът е безвъзвратно изгубен."


Разбира се, това, което разделя "добрите" от "лошите" в книгата, е, че едните искат да предотвратят документа да попадне в ръцете на корпорации и политици, а другите искат именно да го използват за власт.


Бине обожава да рисува хора с едри щрихи, които успяват да предадат целия им характер. И е най-добър, когато го прави при струпвания на персонажи - студентските партита, дебатите пред публика, стаите, в които има повече от двама говорещи. Тогава книгата се превръща почти в шеметна пиеса, в която името на говорещия стои над репликата му, за да се ориентираш в скоростта, с която си разменят остроумия. Друг път пък героите мислят това, което може би си помисля и читателят в отговор на някоя не съвсем разбираема реплика:


Фуко се качва от мазето заедно с Елен Сиксу, грабва едно малибу с портокал и изчезва към горните етажи. Юдит се възползва от това и цитира Фуко: "Речта не е животът, времето ѝ не е нашето време." Баяр се съгласява. Момчета се струпват около Корделия и приятелките ѝ, които изглеждат много популярни. Юдит цитира Лакан, който някъде казал: "Името е времето на предмета." Баяр се пита дали също така не може да се каже "времето е името на предмета" или пък "времето е предметът на името", или дори "предметът е името на времето", или още "предметът е времето на името", или просто "името е предметът на времето", но си взима още една бира, дръпва си от въртящия се джойнт и изразява неподправените си чувства: "Но нали имате право да гласувате, да се развеждате и да правите аборт!"


Дори с всичко това - с двойките българи, въоръжени с чадъри, и двойките японци, които се появяват като спасители; с безумните секс сцени; с пътуванията през градове, персонажи, контексти - книгата никога не се превръща в хаос. Точно когато си помисляш, че някой страничен сюжет ти е по-интересен от основния, се разкрива, че на това е трябвало да обръщаш внимание през цялото време. Точно когато си казваш, че нещо звучи малко клиширано като за криминална история, персонаж в книгата коментира същото с горчивина в гласа. Всичко се разкрива в стъпка, която понякога е танцувална и лека, друг път - задъхана в преследване. И страниците наистина хвърчат.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK