Как се е стигнало до смесване на двете "турски робства" – буквалното и метафоричното

Как се е стигнало до смесване на двете "турски робства" – буквалното и метафоричното

© Дневник



Монографията "Домашното робство и робовладение в османска Румелия" предлага отговори на много щекотливи въпроси, свързани с робството по османско време. Те са базирани на широк кръг изследвания и извори от различен жанр и произход, като важно място заемат османските архивни документи.


"Художествената литература, с изградените от нея ярки образи на роби в редица световни произведения, стои в основата на това детайлно проучване" - се казва в анотацията на изданието. "В тази книга обаче инструментариумът не принадлежи на литературата, а на историята. Затова и ако робските образи в монографията се сторят на читателя по-бледи и схематични от очакваното, то това е от изследователския принцип следван от автора - обективността."


Доц. д-р Олга Тодорова работи в Института за исторически изследвания на Българската академия на науките. Автор е на монографиите "Православната църква и българите XV-XVIII век" (АИ "Проф. Марин Дринов", 1997) и "Жените от Централните Балкани през османската епоха (XV-XVII в.)" (ИК "Гутенберг", 2004), както и на няколко десетки студии и статии, посветени на разнородни проблеми от областта на социокултурната история на българските и балканските земи през периода на османското владичество.




"Дневник" публикува откъс от монографията на доц. д-р Олга Тодорова, предоставен от издателство "Гутенберг". Графичните акценти са на редакцията.


Из "Домашното робство и робовладение в османска Румелия" от Олга Тодорова


ЕПИЛОГ


3. Робството като (политическа) метафора


Метафората "робство" вероятно е древна почти колкото самата робска институция. Tази силна и "поливалентна" метафора, във всеки случай, отколе е била употребявана за изразяване на всевъзможни състояния на подчинение и зависимост - като се тръгне от кръга на емоционално-психичните нагласи (напр. роб на своите пороци, страсти, предразсъдъци, грехове, заблуди, страхове и пр.), мине се през семейството (напр. робиня на мъжа/децата си) и социума (напр. робувам на нечии интереси, на общественото мнение, на силните на деня, на авторитети и т.н.) и се стигне чак до сферата на политиката, където в течение на векове - поради общата недоразвитост и слаба диференцираност на обществено-политическата терминология - чуждото господство над една страна или народ често е представяно за "робство"/"плен".


Примерите за подобна политическа употреба на робската метафора датират още от Античността, но те изобилстват и през Средните векове, и в Ново, а дори и в Най-ново време. Стотици, дори вероятно хиляди такива примери от различни епохи за именуване на живота под чужда власт "робство" с лекота могат да бъдат открити както в западноевропейски, така и в балкански, в т.ч. и в някои български текстове.


Обаче в българската словесност отпреди средата на ХVІІІ в. думата "роб" и нейните производни все още се използвали предимно, ако не и почти стопроцентово, в своето най-буквално и "първично" значение. Когато, да речем, в приписка от 1738 г. някой си поп Вуче от Вакарел оплаквал участта на християнското население на Ниш и региона по време на тогавашната австро-турска война ("муже посекоше, жени поробише..." ), той без съмнение имал предвид истинско заробване - едно от онези практикувани в години на бунт "наказателни" заробвания, за които вече говорих. Пак за опасност от действително заробване, надвиснала над жителите на Силистра в началото на ХVІІІ в. заради симпатиите им към воюващата с Османската империя Русия на Петър Велики, се споменава и в "Автобиографията" на книжовника Партений Павлович: "И всички нас, християните, заплашваха тогава, че ще ни поробят, пленят и убият".


Но ето че от втората половина на ХVІІІ в. - времето, когато вече се формира българската национална идентичност и се полагат основите на поддържащата тази идентичност митология, която ясно да отграничи зараждащата се нация от нейните истински или въображаеми врагове - нещата се променят. Именно оттогава насетне българските автори (пре)откриват дълбокия метафоричен заряд на думите "роб" и "робство" и усилено започват да ги експлоатират и в политически смисъл. Това най-вероятно става не мимо влиянието на гръцката литература, в която "робство" отрано е навлязло като синоним на "туркократията", а вероятно не и мимо влиянието, пряко или опосредствано, от страна на ранномодерната европейска книжнина.


В последната впрочем - и това е хубаво да се има предвид - не само режимът на османските поданици, но и самата Османска империя често са репрезентирани като "робски". Така или иначе обаче на българска почва, както констатира Надя Данова, най-ранният автор, обозначил османското господство като "иго" и "робство", е Паисий Хилендарски. В неговата "История славянобългарска" - тази "библия" на модерния български национализъм, вече може да се прочете, че след погубването на царството им от османския завоевател, българите били превърнати в "нижайши раби турски" . Пак Паисий е и авторът, първи вкарал в действие формулата за "гръцкото иго", от чието комбиниране с "турското иго" впоследствие ще се роди стереотипът за "двойното робство" на българите.


История славянобългарска
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете


От началото на ХІХ в. метафората "робство" като израз на зависимостта на формиращата се нация от чуждите ней в етническо или/и верско отношение власти, светска и духовна, трайно се настанява в българския обществено-политически лексикон. Едно от най-ранните свидетелства (1810 г.) за тази употреба на робската терминология е "Възванието" на Софроний Врачански, писано по време на Руско-турската война от 1806-1812 г., с което епископът призовава своите братя да окажат съдействие на настъпващата руска армия: "Да им послужите сас вярност и сас любов, понеже и они проливат кров свою за веру християнскую, за отечество свое и за светую църков божию, и за братию и сестри свои, зарад да упазят и увардят их, да не упаднат и они у робство, каквото сте ви упаднали ... ". Три години по-късно рефренът за "турското робство" прозвучава и в одата, която Димитър Попски посвещава на Софроний след смъртта на Врачанския епископ: "Горе нам, - и тем, кои под турскога ига обретаются!/ Долнейши роби те на свет считаются!".


С разгарянето на църковно-националните борби като "робство" вече започва да се осмисля и юрисдикцията на Цариградската патриаршия над българите. Така, в един от диалозите на Неофит Бозвели, писан някъде в началото на 40-те години на ХІХ в., алегоричният персонаж Мати Болгария окайва съдбата на своите синове с думите: "Само вам ли се е дало, милии ми горки рожби, да сте на фанариотофатрическото грекосомнище роби?" .


През втората половина на века лайтмотивът за българското национално "робство" - светско и духовно - тотално завладява възрожденската ни словесност. Разбира се, по лесно обясними причини словосъчетанието "турско робство" рядко намира място на страниците на легалния печат , а се регистрира най-вече в емигрантските издания и личната документация. В своите журналистически материали работещият в османската столица Петко Р. Славейков например неведнъж спряга темата за българското "религиозно робство" под ярема на Цариградската патриаршия , но мълчи за "турското робство" (едва ли е случайно, впрочем, че някои произведения на ранната Славейкова лирика, в които се загатва тъкмо за този вид "робство", са публикувани чак след Освобождението) .


За сметка на това в речника на българските революционери "робската" образност присъства активно и в духовно-религиозното, и в светското си измерение. Публицистът Раковски например често говори както за гръцкото "вероизповедно робство" над българите , така и за "поганско османско робство" - и тази негова теза за "двойното робство" по-сетне се пренася в публицистиката на Ботев и Каравелов .


С робската образност си служи и Левски, който в известното си автобиографично стихотворение заявява, че "не щях да съм турский и никакъв роб, същото да гледам и на милият си род". Същата образност струи от бунтовните песни на Чинтулов (напр. "че сълзи кървави пролива във робство милий наш народ"; "доста робство и тиранство..." ), от революционните стихотворения на Ботев (напр. "кажи ми, кажи, бедни народе, кой те в таз робска люлка люлее?"; "грей и ти слънце в таз робска земя..."; "та кога въстане робът, в редовете на борбата да си найда и аз гробът" и пр.) , пък и от ред други, по-малко известни за широката публика произведения на българската възрожденска поезия. Метафорите "роб" и "робство"/"робия" - в смисъл на османско господство - се срещат, при това с много голяма честотност, и в предосвобожденските стихосбирки на Ив. Вазов .


През 60-те - 70-те години на ХІХ в. метафората "робство" се обогатява със смисли и нюанси, които, макар по онова време отдавна да били навлезли в европейската книжнина, все още били новост за българската. Без съмнение, с най-разнообразни обертонове тази метафора звучи у двамата най-талантливи наши революционни творци Ботев и Каравелов. За тях "робството" вече не е равносилно само на дефицит на национална независимост. То се е превърнало и в еквивалент на накърнени политически и граждански права - то например е оная "варварска система в управлението", която убива "сяко едно човеческо проявление в нашия робски живот" . "Робството", също така, има и социално-икономически измерения и е равнозначно на експлоатация и икономическо потисничество - Ботев, да речем, заявява, че "сиромахът е на сякъде роб, а робът е на сякъде сиромах" и апелира "да строшиме варварският турски ярем, да отърсиме яката си от това безчовечно робство, което пояда сичката производителност на нашите сили" . Робската метафорика влиза в оборот и при разискването на "женския въпрос".


Така за Каравелов "робини" са всички мюсюлмански жени, а не само истинските неволници. Но Каравелов отива и по-нататък: според него жената в патриархалния свят (ще рече, и в българския патриархален свят) е по принцип "робиня", но "проста робиня" - за разлика от европейката, която пък е "дресирована робиня". Може да се каже, все пак, че на националното "робство" революционерите гледат като на най-голямото зло от всички изброени видове "робства", а на премахването му - като на приоритетна задача и необходима предпоставка за ликвидирането и на останалите "робства".


Авторите, които се изявяват в легалната възрожденска преса, също са изкушени от желанието да се възползват от робската метафорика. Страхът от правителствената цензура обаче не им дава възможност открито да интерпретират понятието "робство" по начина, по който това си позволяват емигрантите/революционерите. Ето защо публицистите, работещи във вътрешността на империята, търсят по-заобиколни пътища за изразяване на своите идеи. Изход се намира в сферата на психологията и нравствеността. Така например чрез своя превод на съчинението на френския мислител Етиен де Ла Боеси (1530-1563) "За своеволното робство", публикуван на страниците на "Читалище" в 1871 г., Лазар Йовчев (бъдещият екзарх Йосиф) насочва вниманието на аудиторията към онова породено от тираничните режими "робско" състояние на духовете, което отнема достойнството на хората и ги отклонява от естествено заложеното в тяхната природа свободолюбие.


И въпреки че преводачът се е застраховал с една сервилна бележка, която цели да отхвърли всяко подозрение за атака срещу действащата власт ("Правителството на Н. В. султана ... отдавна е влязло в пътя на европейската цивилизация... ."), у читателите едва ли е имало съмнение за това кое всъщност "робство" е визирала редакцията на списанието с публикацията. Неслучайно, както по-късно ще си спомнят съвременниците, преводът на Йовчев се поглъщал жадно от българските младежи. В никакъв случай обаче темата за "своеволното робство" не остава монопол само на "вътрешните" възрожденски дейци. Тъкмо обратното, може би най-силно е експонирана тя в късната ни революционна емигрантска публицистика. "Той е роб, и роб безусловен" - изказва се Ботев за българския народ - "и аз имам пълното човеческо право да го прокълна от сичкото си сърце и душа, ако той и занапред остане така равнодушен към своята горчива съдба" . Именно това примиренческо отношение на сънародниците му към собствената им участ дава основание на Ботев в един от материалите си да ги нарече презрително "свободни робове" .


Последният (но в никакъв случай не и по значение) "ипостас" на робството във възрожденската ни книжнина отвежда директно към идеологията на Просвещението и по-специално - към умопостроението за невежеството като за своего рода робство. Вярата, че невежеството ражда (национално) "робство", а просветата и образованието са път към свободата, е еднакво силно застъпена и у "вътрешните", и у "външните" ни дейци. За Славейков например взаимовръзката невежество - робство има силата на аксиома.


Така в известното си стихотворение "Жестокостта ми се сломи" той с горест говори за българския народ като за "неучен род, безсмислен раб". Същия мотив Славейков развива и в публицистиката си. Например, приканвайки сънародниците си да се поучат от историческия опит на гърците, той пише: "Гръцкият народ ся надви, поработися [т.е. пороби се - б.м., О. Т.], падна в дълбоко невежество, но хубавата му класическа литература го възкреси изново и при всичката му маленкост, държи го в един почетен ред между другите народи на светът" .


Виждането за невежеството като за робство безусловно се споделя и от Каравелов, за когото знанието се явява най-ефикасната рецепта за лечението на робския синдром: "Само тоя народ може да бъде роб другиму, който стои по-ниско с образованието си от своя господар" .


Цялата тази робска метафорика, която просто прелива от страниците на възрожденската ни поезия и публицистика, към края на османския период от нашата история явно се е сдобила с доста широка гражданственост. Знак за нейната масова рецепция е например това, че по време на Априлското въстание едно авторско произведение - Вазовото стихотворение "Панагюрските въстаници", което съдържа тъкмо такава ярка "робска" образност (срв. "че сме строшили мръсни окови, че сме свободни, а не робове..."), се запява от населението като истинска народна песен. Че в навечерието на Освобождението терминът "робство" е успял достатъчно стабилно да се наложи в родната ни словесност като термин за изразяване на национална зависимост, личи и от факта, че публицистите от онова време вече го използват "на общо основание" и по отношение на страни и народи извън Османската империя.


Каравелов например в своя статия, в която прокламира любимата си идея за създаване на една Дунавска федерация на балканските народи, отправя следния призив: "И така, ние трябва да подадем един другиму братски ръка и да залегнем да се освободим от азиатското и от немското (sic!) робство" , докато на свой ред М. Балабанов в един материал, писан по повод присъединяването на Елзас и Лотарингия към Германия след Френско-пруската война от 1870 г., се изказва за населението от тези две области като за "заробено" .


* * *


Направеният по-горе преглед на възрожденската ни "робска" метафорика, макар и непълен, дава все пак една обща представа за това колко всеобхватно и същевременно разнолико изглеждало българското "робство" през погледа на възрожденските ни автори.


Обаче, макар непрекъснато да обявяват своите сънародници за "роби" (в политически, духовно-религиозен, социално-икономически, нравствен и пр. план), нашите възрожденци - нека специално обърнем внимание на това - изобщо не дават повод да се смята, че възприемат това "робство" буквалистки и че го свързват по какъвто и да било начин със самата робска институция. Нещо повече, от време на време те дори изневеряват на идеята за тоталното българско "робство", за да приложат робската метафорика вместо към своите сънародници, към някой друг колективен субект, който в техните очи за момента изглежда "повече роб" от българина.


Георги С. Раковски. Биографии
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Раковски, да речем, ако и непрестанно да оплаква "робското" тегло на българите под игото на султана, кардинално сменя тона, когато иска да разубеди същите тези "роби" да емигрират към Русия. Така в писанията си от 1861 г., насочени срещу преселенията на българи в Русия след Кримската война, той вече трезво отчита не само минусите, но и относителните плюсове на уж робския български статут. "Турци, мюсюлмани, като срещнат един българин - пише нашият революционер, - снемат си калпака и треперят като виновни, защото мислят, че е някой спахия...". Заминат ли за Русия обаче, опасява се Раковски, българите емигранти щели да споделят съдбата на тамошните мужици и като тях щели да се превърнат в "роби и притежание на помешчиките/спахиите, кои ги продават като овце и говеда" .


Години по-късно, вече след Освобождението, в същия стил ще се изкаже и Захари Стоянов. Провокиран от русофилската политика на Петко Каравелов и разтревожен за бъдещето на своята страна в случай, че тя се поддаде на руските домогвания, авторът на "Записките по българските въстания" се опитва да вразуми сънародниците си и да им отвори очите за антидемократичния характер на руския режим. За целта нашият публицист се обръща към историята на доскоро съществувалата в Русия крепостническа система, която той без колебание квалифицира като "робска".


Накрая, след цяла една поредица от шокиращи примери за издевателствата на руските помешчици над техните мужици, З. Стоянов не се въздържа да не сравни положението на крепостните в Руската империя с това на българите в Османската империя. Съпоставката определено не е в полза на русите. "Каквото тегло има там, в тая братска нам страна (с народа), то в България под турско иго никога не е имало подобно нещо", горещи се Стоянов и отсича, че ако се огъне пред руския натиск, "българският народ ще да опита какво значи робство, което той не е сънувал даже във времето на турците".


Току-що цитираният текст впечатлява не само с това, че в него българските теглила отпреди 1877-1878 г. бледнеят на фона на "руското робство" (крепостничеството), но и с още нещо - със забележителното "преливане" между двете понятия за робство, буквалното и метафоричното.


Всъщност, когато плаши читателската си аудитория с уродливото лице на руската крепостническа система (т.е. с робство per se), З. Стоянов едва ли има наум това, че съдбата на крепостни би могла един ден да сполети и собствените му сънародници - още повече, че когато той пише статията си (1888 г.), крепостничеството в Русия вече отдавна е премахнато (1861 г.).


Действителната цел на нашия автор, види се, е съвсем друга: да бие камбаната за опасността от изпадане на българския народ в една нова унизителна политическа зависимост, т.е. - за опасността от "руско робство" в метафоричния смисъл на думата. В текста обаче ужасите на крепостничеството (т.е. на истинското робство) са призвани да играят ролята на един колкото исторически некоректен, толкова и добре обслужващ авторовите цели "наглед", който да засили внушението за непредвидимите последици от надвисналата над политическия хоризонт на отечеството руска заплаха (т.е. "руско робство" в метафоричния смисъл).


И с просто око се забелязва, че амбивалентността, с която е натоварено понятието "руско робство" у Захари Стоянов, изключително много напомня на амбивалентността, влагана чак до ден днешен и в понятието "турско робство". Резонно е сега да се запитаме: кога и как именно се е стигнало у нас до това чудновато смесване на двете "турски робства" - буквалното и метафоричното - в общественото съзнание? Моята хипотеза по този въпрос е, че предпоставките за трайното им сливане трябва да се търсят в събитията от навечерието на Освобождението.


СЪДЪРЖАНИЕ:


Предговор


Въведение. Робството в ислямския свят в предосманската епоха и формирането на шериатската робска парадигма


Глава първа. Заробването и заробваните
1. Източници на роби и методи на заробване по време на османското завоевание и утвърждаване на Балканите
2. Динамика в етническия състав на домашните роби и методи на заробване по време на т.нар. Pax Ottomana
3. Pоби и зимми


Глава втора. Претопяване в османския "котел": робската интеграция в Румелия през XV-XVIII в. като индивидуален процес (етапи и механизми)
1. Преходът от света на свободните в света на вещите
2. В света на "говорещите вещи", с поглед към света на свободните хора. Гранични статуси между робство и свобода
3. Отново свободни: продължаващата интеграция на освободените роби
4. Свободата като благословия или като проклятие: няколко робски казуса от София през 70-те години на XVII век


Глава трета. Жертви, бегълци, престъпници: неинтегрираните роби до средата на XVIII в.
1. Робите като обект на господарски произвол - нормативни положения и реалност
2. Робските бягства: подбуди, "логистика", последици
3. Престъпността сред робите


Глава четвърта. Особеният случай на робите "арапи"
1. Чернокожите в ислямската средновековна традиция
2. Статут, организация и географско разпределение на тъмнокожите роби в Османската империя и на Балканите - някои общи сведения
3. Тъмнокожите роби в българските провинции на Османската империя
4. Образът на чернокожите в очите на българите от османската епоха


Глава пета. Румелийските робовладелци през XVI-XVIII в.
(въз основа на примера на османска София)

1. Социално-религиозен състав
2. Господарски "стратегии"


Глава шеста. Вътрешни и външни робски паралели
1. Бележки върху немюсюлманското робовладение в Румелия
2. Робство и робовладение в европейския късносредновековен
и ранномодерен свят; робите православни и мюсюлмани в християнска Европа


Епилог. Робството и робският дискурс в румелийското/българското пространство през втората половина на XVIII-XIX в.
1. Залезът на робството в Османската империя:
външен натиск и вътрешни импулси
2. Българският "прочит" на робството през призмата на възрожденския печат
3. Робството като (политическа) метафора
4. Конвергенцията на двете "турски робства"


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK