"Досието Жана" - принадлежност и самота

Най-голямото достойнство на тази книга е в разголването. Едновременна честност и към читателя, и към фиксивността за авторегистър

© "Колибри"

Най-голямото достойнство на тази книга е в разголването. Едновременна честност и към читателя, и към фиксивността за авторегистър



Ревюто е препубликувано от "Портал Култура".


Думата принадлежност винаги ме е смущавала. Въпреки че е една от богатите думи в българския език: неуловима морфологично (при+над+лежност или при+надлежно+ст), стилистично податлива в много посоки, натоварена със смисли едновременно от религията, науката и от всяка област на знанието, в която има видове и видоизменяемост. С политическо етикетиране - принадлежността към бившите служби на ДС събира в думата принадлежност едновременно произнасянето на присъдата, но и амнистията. Това си мислех, докато четях "Досието Жана" на Милена Макариус.


Впрочем думата принадлежност отказва да конкретизира и жанра на тази книга, дали е роман, дали е автобиографична, документалистика. И в това няма нищо неестествено. Защото когато става дума за тоталитарна система, дори литературните жанрове проявяват аморфност.




Сред призраците на комунизма страниците тук събират и разделят до безкрайност майка и дъщеря, всяка от които търси истината за несвободата. (Без истина няма свобода.) Ще е нечестно да твърдя, че всяко поколение прави свой прочит на събитията, защото вододелът в книгата не е поколенчески, а комуникативен: всяка гледна точка има своите основания, но и всяко основание умножава посоките на погледа. До сливане на глаголните времена.


Досието Жана
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Така, от една страна, докато дъщерята снима (явно или тайно) своя филм за миналото, майката пише своята книга пост фактум, трудът и на двете е за хипотетични бъдещи ползватели - зрители и читатели. Мислех си как книгата на Милена Макариус е и като субтитри към филма на дъщеря ѝ Божина Панайотова "Червено, твърде червено". Не съм гледала филма, но бих призовала читателите на книгата да го изгледат. Доколкото това са два подхода към едно и също явление: принадлежност. Към кадрите на дъщерята имаме нужда от думите на майката. Към думите на жертвата - да имаме и картини от последната инстанция. Защото когато става дума за ДС, категоричността в постигането на истината винаги е дълъг процес на наслагвания: колективната памет има съставни части от индивидуална памет, индивидуалната памет е колектив. Но чисто философският момент на тълкуването тук е излишен.


Защото най-голямото достойнство на тази книга е в разголването. Едновременна честност и към читателя, и към фиксивността за авторегистър. Макар всичко при Милена (Жана) да се случва със задна дата, това връхлитане на закъснялата фактология е смазващо, въпреки това тя успява да изплува изпод тежестта и да търси пътищата на вината и на оневиняването. Вината е другият възможен прочит на книгата:

"Нашето минало не ни принадлежи, всички хора, които сме срещали през живота си, притежават частица от него, ние го делим с тях. Миналото не е нещо солидно. Разбира се, не можем да го преживеем отново, но можем да го пренапишем или пък други да го пренапишат вместо нас. От срещите си с Милена-Жана ченгето е пишело романа си, а дъщерята прави филм в търсене на истината. Хората в сиво са ставали писатели, или по-точно фалшификатори, автори на комунистическа фикция. Днешните дъщери пренаписват тази фикция, за да я разберат. А аз, Жана, Милена, аз съм техният персонаж, тяхната находка, парче плат, от който всеки изрязва необходимата му кройка."


Книгата носи в себе си и един особен ключ за тълкуване на първопричинността, според мен оправдаващ всяка политическа епоха. Че езикът е над всичко, че не обстоятелствата диктуват изразните средства, а текстът поражда обстоятелства. Така например когато дъщерята снима тайно, тя използва ресурси, подобни на методи за подслушване, прилагани от ДС. А когато не снима тайно, явната камера пък е вид насилие над снимания. В този смисъл комунизмът може би няма никога да си тръгне. Докато е изразно средство, докато е обстоятелство. Докато е онази самота, но не на неразбрания, а на разбирането за принадлежност: да си присвояваш (дори) чуждата памет.


Особено харесвам личното присъствие в тази книга, разказването в първо лице, винаги съм подкрепяла художествената хрумка да обясниш световната история чрез персонализирано разказване. Но изобщо може ли да става дума за художественост в тази книга, литературен образ ли е ДС, литературни персонажи ли са насилниците и жертвите? Художествеността тук е по-скоро в експресивното присъствие на реминисценцията: всяко припомняне е възстановка по действителен случай. "Реалността е в служба на фикцията, но и фикцията е в служба на реалността." Фикция и реалност са съучастници, независимо от коя страна на принадлежността са:

"Питам се дали в нацистка Германия жителите на селата, които виждали пушека недалеч от къщите си, са знаели откъде идва той. Те без съмнение са виждали препълнените с хора влакове, които пристигали и повече не се връщали, но какво точно са знаели? Сред тези съседи на злото, спотаени зад прозорците си, вероятно е била представена гамата на човешката душа: сътрудникът, борецът, пасивният свидетел. Незнанието е програмирано в тоталитарната система, която го налага, но докъде стига то? То е едновременно нашата невинност и нашата отговорност."


Филмът на дъщерята е покана за диалог с майката. Книгата на майката е отказ да говори за филма на дъщерята. Отказ да говори за себе си с езика на някой друг. Отказ да бъде видяна и разказана като жертва, защото всяко повторение удължава живота на травмата. Когато имаме жертви на комунизма, няма адекватна компенсация и всяка компенсация е клише.


Милена Макариус ни връща към думите на Цветан Тодоров: " ... в тоталитарната страна всички са за оплакване, както палачите, така и жертвите". И добавя как с тревога наблюдава, че книгата ѝ продължава да се случва в живота. Книга, в която една жена едновременно е жертва, но и палач на собственото си минало. Едновременно е метафора, но и пораждащата я реалност. Контрастите тук взаимно се изключват, и все пак взаимно. Принадлежност и самота.

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK