"Спаринг партньори" - първата колекция от новели на Джон Гришам

"Спаринг партньори" - първата колекция от новели на Джон Гришам

© "Обсидиан"



В рубриката "Четиво" публикуваме откъс от "Спаринг партньори" - първата колекция от новели на Джон Гришам, предоставен от "Обсидиан".


В сборника са събрани три новели, като законът отново е в центъра на вниманието. "Но любимият разказвач на Америка е подготвил и доста изненади за читателите си..." пишат от "Обсидиан".


"Завръщане" ни отвежда обратно в окръг Форд - място на действието в няколко от романите и разказите на Гришам. Отново се срещаме с адвокат Джейк Бриганс, но вече не в съдебната зала. Преди три години старият му приятел и колега Мак Стафорд е откраднал солидното обезщетение, което е издействал за свои пострадали клиенти, развел се е и е изчезнал безследно. Сега Мак изплува от сенките и се надява, че Джейк ще му помогне да се завърне у дома, без да бъде преследван от закона. Такъв е планът, но...




Героят на новелата "Ягодова луна" Коуди Уолас е младеж, осъден на смърт за убийство, което не е извършил. Адвокатите му не успяват да го спасят, а губернаторът отхвърля молбата за помилване, подадена в деня на екзекуцията. В последния час от живота си Коуди има едно-единствено желание.


В "Спаринг партньори" двама млади адвокати наследяват фирмата на баща си, когато той влиза в затвора. Кърк и Ръсти се мразят и не си говорят. Единственият служител, на когото и двамата се доверяват, е Даянта Брадшоу. Само тя може да спаси фирмата от разпад. Ще го направи ли Даянта?


Из "Ягодова луна" от Джон Гришам


8


Спаринг партньори
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Дворът беше малко открито пространство с маса за пикник върху бетонна площадка, оградена от избуяли треви. По-точно, шест на седем метра, а смъртниците знаеха размерите, защото ежедневно обикаляха покрай оградата. Бяха отъпкали пътеки между бетонната площадка и металната мрежа, увенчана с лъскава бодлива тел. Имаха право по един час на ден сами, без надзиратели, да подишат чист въздух, да се разтъпчат по пътеките, да зареят поглед в далечината и да помечтаят. Седем-осем дълги крачки, после завой на деветдесет градуса и отново същото. Някога дворът бил много по-голям, имал баскетболен кош и стар комплект гирички. Пускали затворниците по четирима и те си устройвали шумни игри двама срещу двама. Но после станало сбиване и убили някого с гиричка.


В двора нямаше осветление, защото никога не го използваха по тъмно. Ниската сграда с плосък покрив на отделението на смъртниците беше долепена за двора и се точеше четиресет метра на изток и запад. В далечния ѝ край беше газовата камера - още един туморен израстък, добавен преди десетилетия.
Дебелата метална врата се отвори и Коуди излезе навън без белезници и без верига. Марвин го последва, невъоръжен, но бдителен. Прожектори обхождаха небето, отнякъде се чуваше хеликоптер. Време беше за убийство и въздухът трептеше от всеобщата възбуда.


Коуди застана в средата на двора и се загледа в пълната луна - толкова огромна, че сякаш можеше да я пипне.


- Е, тя поне си е все същата. Добрата стара луна.


Марвин се подпря на масата за пикник и каза:


- Ти нещо различно ли очакваше?


- Изглежда по-близо, не мислиш ли?


- Съмнявам се. Как разбра, че днес ще има пълнолуние?


- Защото е двайсет и втори юни, първият ден от лятото. Нарича се ягодова луна.


- За пръв път чувам.


- Стига, Марвин, сериозно ли?


- Аха. Защо се казва ягодова луна?


- Защото в късната пролет и началото на лятото ягодите най-сетне узряват. Затова индианците я нарекли ягодова луна.


- Какво означава?


- Означава пълна луна, която за няколко дни изглежда по-близо до Земята.


- Откъде знаеш?


- О, преди знаех много неща за звездите и съзвездията, Марвин. С Брайън живеехме след дивата природа, спяхме денем и бродехме нощем. Искаш ли да ти разкажа една от любимите ми истории?


- Хубаво, ама разказвай бързо. Ако директорът ни завари тук, ще стане страшно.


- Не ми пука от директора.


- На мене обаче ми пука. Не съм сигурен, че е добра идея.


- Двамата с Брайън веднъж влязохме в една къща, но не намерихме нито оръжие, нито бижута, нито нещо друго, което да става за продан. Дори замразена пица нямаше. Само че собственикът на къщата имаше чудесен телескоп в дневната си, поставен пред един голям прозорец, за да гледа звездите. Бяхме му ядосани, затова отмъкнахме телескопа с надеждата да му вземем няколко долара. През нощта го сложихме насред полето и се за­играхме с него. Никога няма да забравя тръпката, която усетих, като видях повърхността на Луната, кратерите, хребетите и долините. "Великолепна пустота", както я описва един астронавт. Гледахме я с часове като омагьосани. Около седмица по-късно влязохме в друга къща, която се оказа златна мина. Оръжия, бижута, радиоприемници и един малък телевизор. Солидна плячка. Дори имаше пица. Пласирахме стоката и си напълнихме джобовете. Намерихме евтин мотел, платихме за стая, изкъпахме се, спахме на климатик. Отживяхме си. Правехме така от време на време, когато се видехме с пари. Наблизо имаше библиотека, клон на голямата в центъра на града. Отидохме там - за пръв път стъпвах в библиотека, казвам ти - и с изненада научихме, че всеки може да влезе, и то безплатно, и да чете списания и вестници. Поразгледахме и на горния етаж намерихме красива книга за Слънчевата система, съзвездията и различните фази на Луната. Откраднахме я и я занесохме в бивака си. Прочетохме я от кора до кора, аз не четях хубаво, но Брайън беше завършил осми клас и научихме всичко за звездите. Всяка нощ, когато беше ясно, с часове гледахме през телескопа. Можехме да погледнем към луната дори без телескопа и да определим кой ден от месеца е. Когато нямаше луна и небето беше обсипано със звезди, дори с невъоръжено око откривахме съзвездията. Орион, Скорпион, Близнаци, Лебед, Телец, Голямата мечка. С телескопа откривахме звезди и слънчеви системи, за които не преподават в училище. Веднъж здравата се скарахме, защото Брайън се кълнеше, че е видял Плутон. Можеш ли да повярваш?


- Не съм сигурен какво да вярвам.


- Задържахме телескопа и не го продадохме, дори да нямахме нищо за ядене.


- Хубава история, с изключение на кражбите с взлом.


- Какво друго ни оставаше, Марвин? Да умрем от глад ли?


- Това не е оправдание.


- Няма значение. - Коуди посочи към луната. - Брайън харесваше безлунните нощи, Млечния път, хилядите звезди, аз обаче обичах луната. А когато беше пълна като тази нощ, беше почти невъзможно да видиш съзвездията. Мен това не ме притесняваше. Часове наред разглеждах повърхността ѝ и бях убеден, че там живее някой. Виждаш ли онази тъмна зона вдясно от центъра? Това е Морето на спокойствието, където "Аполо 11" е кацнал през юли хиляда деветстотин шейсет и девета година. Помниш ли това събитие, Марвин?


- Всички го помнят. Ти си бил още дете.


- Бях на осем и живеех при приемно семейство - казваха се Конуей. Едно от многото. Може и да са били свестни хора, но едно от най-неприятните неща за децата в приемните семейства е, че те никога не се чувстват на мястото си. И така, беше неделна нощ и господин Конуей ни събра всички пред телевизора да гледаме кацането на Луната. Аз не се впечатлих особено, а ти?


- Не знам, Коуди. Беше доста отдавна. Тогава никое чернокожо момче не мечтаеше да стане астронавт.


- Е, аз бях бяло момче и също не мечтаех да стана астронавт. Единствената ми мечта беше да имам майка и ба­ща и да живея в хубава малка къща.


Коуди дойде и се облегна на масата до Марвин. Двамата се загледаха към бродещите по небето лъчи на прожекторите.


- Ти за какво мечтаеше, Марвин?


- Ами не знам. Да играя бейзбол. Родителите ми бяха добри хора, още са живи, имам много братя и сестри, лели и чичовци, голямо семейство сме и през повечето време щастливо. В това отношение ми провървя.


- Голям късметлия си.


- Уили Мейс беше моят герой, мечтаех да играя в Голямата лига. Татко беше бейзболист, три години в Малката лига, но преди времето на Джаки Робинсън. Не успя да спечели никакви пари, затова напусна и се прибра у дома. Той ме научи да играя и аз се запалих по бейзбола.


- Докъде стигна?


Кой знае защо, въпросът развесели Марвин.


- Не напреднах особено. През шейсет и пета година "Уайт Сокс" ме избраха в четиресет и петия кръг, който се оказа и последен, и ми предложиха двеста долара, за да подпиша с тях.


- Ти подписа ли?


- Не. Баща ми ме посъветва да не го правя. Той знаеше, че няма да успея при големите, защото бях доста бавен, и не искаше да си пропилея следващите пет години, като обикалям отборите от Малката лига. Искаше да уча в колеж, само че не успяхме да го осъществим.


- Явно е бил умен човек.


- И още е. Слушам го от време на време, той обича да раздава съвети.


- А майка ти?


- О, жива и здрава е. Женени са повече от четиресет години. И тя обича да раздава съвети.


Коуди беше толкова напрегнат, че не го сдържаше на едно място. Тръгна да обикаля покрай оградата, загледан в луната.


- Преди много време, трябва да съм бил на десетина години, двамата с Брайън бяхме в гората, прегладнели и премръзнали, беше през зимата и ние оглеждахме разни къщи, за да се опитаме да ги оберем. Една вечер се прокраднахме зад хубава къща край гората, в нов квартал. Покатерихме се на едно дърво за по-добра видимост. Бях­ме като котки в нощта, действахме светкавично. Погледнахме към къщата отвисоко. Близо до кухнята имаше голям прозорец и през него видяхме идеалното малко семейство на масата за вечеря. Баща, майка и три деца, ед­но от които момче на моята възраст. Вечеряха, разговаряха и се смееха, а зад тях в камината гореше огън. Какво се случва с мен?, запитах се. Защо съм на това дърво, премръзнал и гладен, а онова дете си живее живота? Какво не беше наред, Марвин?


- Нямам отговор на този въпрос.


- Знам, че нямаш, стига ми, че си тук и ме изслушваш. Биологичният ми часовник тиктака, много се е забързал.


- Най-добре да се прибираме. Остават трийсет минути. Директорът може да ни спипа тук.


- И какво ще направи? Ще ми даде лош атестат? Ще ме накаже?


- Не знам за теб, но може мен да ме прати зад решетките при обикновената измет.


Коуди се засмя.


- Май животът тук, сред смъртниците, е по-хубав.


- Предпочитам го.


- Благодаря ти за това, Марвин. - Коуди махна към луната. - И че се държа добре с мен. Някои от надзирателите са големи задници.


- Харесвам те, Коуди. Никога не съм смятал, че мястото ти е тук.


- Е, благодаря, много мило, че го казваш сега, когато сме близо до финала.


Към централната сграда на затвора приближаваха автомобили. Своеобразно шествие: три еднакви бели мик­робуса, предвождани от полицейска патрулка с включени сини лампи. Зад микробусите се движеше още една патрулка. Завиха към паркинга, който не беше далече от отделението на смъртниците, и спряха. Хората слязоха от микробусите и надзирателите ги поведоха към входа. От разстояние не се чуваше какво си говорят.


Коуди и Марвин наблюдаваха всичко това и когато паркингът се опразни, Коуди каза:


- Е, мисля, че свидетелите пристигнаха. Часът наближава.


- Така е.


- Ти видя ли списъка?


- Да.


- Е, кой фигурира в него?


- Не мога да ти кажа.


- Хайде, Марвин. Мисля, че имам право да знам кой ще ме гледа как умирам. За бога!


- Членовете на семейство Бейкър. Имат три деца.


- Мъри, Адам и Естел. Слава богу, че не си бяха у дома онази нощ. Помня ги от съдебния процес. Дори им написах писма, но никой не ми отговори. Не им се сърдя.


- Ами те са тук заедно с двама от прокурорите и няколко ченгета, струва ми се. Не познавам всички от списъка.


- А в моята половина няма да има никой.


- Нали ти така пожела?


- Май да. Ти искаш ли да гледаш как умирам, Марвин?


- Отговорът все още е "не".


- Така си и помислих. Интересно ми е как ли ще се почувстват, когато всичко свърши. Ще изпитат ли облекчение? Ще се натъжат ли? Или просто ще се радват, че вече ме няма. Тъй де, питам се. Ти как мислиш?


- Знам ли? Сигурно искат да те видят мъртъв, иначе защо да дойдат?


- Е, двамата с директора няма да ги разочароваме. - Коуди направи няколко крачки, без да откъсва поглед от газовата камера. - Знаеш ли, Марвин, мъчно ми е за тях. Изгубили са родителите си, не са лоши хора, обаче, кълна се, аз не съм убивал никого.


- Знам.


- Дори предупредих Брайън да прибере оръжието.


- Веднъж, преди години, говорих с адвоката ти, с Джак. Допада ми този човек. Той ми разправи за твоя случай, каза, че не си убил онези хора, че брат ти е стрелял.


- Така е, но аз бях там, бях съучастник и според закона на този велик щат съм точно толкова виновен, колкото и брат ми.


- Въпреки това не ми се струва редно.


- Грешката беше моя, Марвин. Изцяло моя.


9


Къщата се намираше в ново предградие на парцел от осем декара, покрай който минаваха павиран път и общински водопровод и канализация. Съседите бяха достатъчно далече, за да не могат да любопитстват, и до­ста­тъчно близо, за да помогнат при нужда. Двеста и осемдесет квадратни метра жилищна площ и предостатъчно място за басейн, градина, кучета.


Предградието бе­ше идеална мишена за новоизпечени крадци, които можеха да се промъкнат откъм гората и да нанесат удара си денем или нощем. Засега то беше неизследвана територия за малката банда Уолас. На пътя имаше общо четиринайсет къщи, всички построени през последните двай­сет години, достатъчно съвременни, за да имат алармена система. На повечето алеи имаше малки предупредителни табели "Алърт" - най-популярната местна охранителна фирма.


Брайън и Коуди наблюдаваха пътя от седмици. Беше лято, сезонът на почивките, когато крадците действаха по-активно. Вечер двамата профучаваха през квартала на велосипедите си, за да проверят кои къщи са тъмни. Късно следобед се покатерваха на някое дърво и наблюдаваха имотите с бинокъл - кои каравани ги няма от дни, кои пощенски кутии са препълнени, къде липсват деца и кучета, къде завесите са спуснати. Лесно е да видиш коя къща е празна.


Няколко дни по-късно стана пределно ясно, че семейство Бейкър са заминали някъде. Те живееха от северната страна на пътя, за която отговаряше Коуди. Брайън наблюдаваше къщите от южната страна.
Изчакаха до два през нощта, най-подходящото време да влязат. Тъй като на всички прозорци имаше датчици, системата се нуждаеше от една минута, за да се включат сирените, пищялките или каквото там си бяха инсталирали семейство Бейкър. Никога не се знаеше дали няма и външни сирени, които да събудят съседите. Ако всичко минеше според очакванията, двамата щяха да разполагат най-малко с двайсет минути, преди да се появят сините лампи.


А на тях и три минути им бяха предостатъчни. Двамата носеха по едно малко фенерче, защото работеха на тъмно - току-виж, досадните съседи страдат от безсъние. С инструмент за рязане на стъкло Брайън бързо отстрани част от прозореца на задната врата, вмъкна се вътре, завъртя топката на бравата и отвори. Беше го правил страшно много пъти и отваряше заключена врата толкова бързо, колкото и ако имаше ключ.
След броени секунди алармата огласи цялата къща, но не беше силна. Момчетата се бяха научили да остават спокойни дори насред оглушителен вой и да си вършат работата. Никога не бяха нахлували в къща, в която има хора. Обикновено нямаше кой да чуе сирената.


В онази съдбовна нощ обаче всичко се обърка. Бяха в дневната, когато в дъното на коридора светна фенерче.


- Кой е там? - провикна се мъжки глас.


- По дяволите! - изсъска Брайън под носа си, но до­статъчно силно, за да бъде чут, защото един женски глас извика:


- Има някой в къщата, Карл. Чух го.


Цели петнайсет години Коуди превърташе онези ужасни секунди в главата си и не намираше обяснение защо Брайън се изтърва. Стотици пъти си напомняха взаимно, че ако нещо се обърка, трябва да хукнат обратно към вратата и да избягат като зайци в нощта. Нито звук, просто бягаш. Бяха облечени в черно, дори маратонките им бяха черни, лицата им бяха намазани с черна боя и носеха черни гумени ръкавици. Бяха хлапета, които играеха игра за възрастни, и то съвсем сериозно. Гордееха се с успехите си.


А пистолетът? Защо изобщо имаха пистолет? Бяха откраднали стотици оръжия и бяха използвали планина от муниции, докато стреляха по мишени в гората. Коуди се научи да стреля доста добре, но Брайън не успяваше да уцели нищо. Бяха спорили дали да носят оръжие по време на обирите.


Още една светлина се появи в задната част на къщата. Коуди отстъпи и се прокрадна обратно в кухнята, където събори някакъв стол.


- Въоръжен съм! - провикна се мъжът.


Брайън се шмугна зад едно кресло в дневната.


Престрелката трая само няколко секунди, но Коуди, единственият оцелял, можеше да я разиграва в главата си с часове. Оглушителният гърмеж на дванайсеткалибровата пушка и бързите изстрели на деветмилиметровия пистолет. Писъците на жената и повторният изстрел на съпруга ѝ след тях.


На процеса на Коуди балистичният експерт обясни на съдебните заседатели, че Брайън е стрелял пет пъти, преди да бъде уцелен от пушката. Единият му изстрел беше улучил госпожа Бейкър точно под лявото око и тя бе издъхнала на място. Два куршума бяха попаднали в гърдите на господин Бейкър, но той въпреки това беше повалил Брайън с втория си изстрел.


След края на престрелката Коуди намери ключа на освет­лението и ужасен огледа кървавата баня. Господин Бейкър лежеше проснат на пода, стенеше и се мъчеше да се изправи. Госпожа Бейкър се беше строполила до една етажерка за книги и кървеше обилно. А Брайън лежеше на пода до телевизора. Изстрелът беше отнесъл половината му глава. Коуди изпищя и се втурна към него.


Когато полицаите пристигнаха, го завариха седнал на пода, обгърнал с ръце обезобразената глава на брат си, целия в кръв и хлипащ.


Господин Бейкър издъхна на следващия ден. Коуди, който не беше ранен, поне не физически, влезе в ареста. Съдебните заседатели видяха снимките от местопрестъплението и не заседаваха дълго...


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK