Повестта не трябва да спре

Митко Новков за новата книга на Чавдар Ценов "Старецът трябва да умре"

© "Рива"

Митко Новков за новата книга на Чавдар Ценов "Старецът трябва да умре"



Ревюто е препубликувано от "Литературен вестник".


Повестта "Старецът трябва да умре" на Чавдар Ценов грабва вниманието на читателя още с първите си страници и не го изпуска до края. Принос за това без съмнение има и примамливото заглавие, навяващо сума ти асоциации - звучи "като на кино".


Вярно е усещането, хич не са малко творбите на филмовата индустрия, използващи този "изтребителен" императив: екшънът на режисьора Анджей Бартковяк "Ромео трябва да умре" - своеобразна "пристегната" адаптация на "Ромео и Жулиета"; сериалът на HBO "Звярът трябва да умре", който разказва за обсебена от желание за отмъщение майка, загубила сина си; тийнейджърската комедия "Джон Търнър трябва да умре" - жанровото определение казва достатъчно.




Ако си помислим обаче, че старецът, който трябва да умре, прилича с каквото и да е нещо на тях - ще се подлъжем. И все пак в повестта има кино: в начина, по който Чавдар Ценов води разказа, откриваме "родства по избор" с големия филм на братята Виторио и Паоло Тавиани "Цезар трябва да умре", спечелил "Златната мечка" на фестивала в Берлин през 2012 г. Знаем го филма: режисьор се захваща с група затворници да постави трагедията на Шекспир. Заключените обаче така се вживяват в представлението, че то започва да попива във всекидневието им: играещият Цезар се превръща наистина в Цезар, Касий в Касий, Брут в Брут. Идеята е, че силата на изкуството е толкова голяма, че никой не може да му устои, напротив - потопиш ли се, няма измъкване, в капан си завинаги.


Някак в капан се оказва и героят на Чавдар Ценов - Вергил Стоилов. В капан, защото изведнъж се оказва - преведен е. Сбъднала се е мечтата на всеки български писател - тази мечта, на която толкова се учудва Рейнол Перес Васкес, преводачът от Мексико (ама на него му е лесно - испанският е вторият по разпространеност език в света след китайския). Само че мечтата се е сбъднала подмолно, без той да знае: преведен е на македонски със заглавие "Старецот мора да умре". (Дали пък не трябва днешните разгорещени криви тълмачи на българо-македонските отношения да прочетат повестта и малко да се охладят от скритата ирония в нея?)


От тази "пиратска" светкавица тръгва разказът на Чавдар Ценов почти по тавиановски тертип - упоително, индиректно, завоалирано; разправя ни уж за едно, пък изведнъж се усещаме, че има предвид съвсем друго. Пред очите ни постепенно израства странният персонаж Вергил Стоилов, странното време като това в апартамента зад Коня, странните ситуации при разплитането фантазиите на героя. Чавдар Ценов ги обича такива чешити като Вергил - не на място, не навреме, направо никъде. И учителят по география от "Накъде тече реката", и приятелите от "Кучета под индиго", и особено лутащият се в алкохолни изпарения странник от "Удавената риба"... Те всички седят някак отстрани - невписани, незачислени и със своята непоместеност ни карат да се замислим и за мястото си, и за времето си, и за нас самите.


Старецът трябва да умре
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Прийомът обаче, който прави "Старецът трябва да умре" малко по-различна книга от предишните на Чавдар, е разказът в разказа. Вървят двете повествования сякаш успоредни, сиреч непресичащи се, ама ядец! - пресичат се: не са евклидови те, по Лобачевски са. Няма да тръгна да обяснявам, разбира се, как ги е спретнал и оплел - всеки, който се интересува, нека прочете книгата, само ще кажа, че и едното, и другото разказване са типично Чавдар-Ценовско разказване - кротко, едва шумолящо, едва усещащо се. Ембиънт - така го бях определил преди време, настоявайки, че ако има в съвременната българска литература почерк, който много да е взел от Чехов - този е.


Може би поради това в "Старецът трябва да умре" на доста страници се разсъждава за писането - как да бъде и как да става, и как да се усуче, че хем да е високолитературно, хем да е публично масово. И изобщо защо човек се захваща с една такава никаква дейност - особено в българските условия, която нито богат ще те направи, нито пък кой знае колко известен; а бе, загубена работа!... Но тая "загубена работа" вълнува Чавдар Ценов, кипри се в центъра на полезрението му - мери я той примижал и ѝ дири цаката с тънка ирония. Ей така, без много инвазии, а тихо и кротко, като есенен дъжд. Прочее, може би и това трябва да се каже за писането на Чавдар Ценов: ако има сезон, който да му съответства, той е тъкмо есента.


Октомврийската есен, когато листата са пожълтели и капят ли капят, а дъждът често се сипе - смирен и напоителен, сякаш му се полага. Прочее, ако се вгледаме, ще ни направи впечатление, че много от неговите истории се разгръщат по есенно време - времето точно на умиротвореното и примирено приемане на факта, че лятото отдавна си е тръгнало и предстои зима, може би сурова, със сигурност сурова. По същия начин и почеркът на Чавдар Ценов - полага му се да бъде такъв безшумен, примирен и умиротворен, но точно с тези свои безшумности, примирености и умиротворености той прави така, че да не можеш да се откъснеш от книгата, да не спираш да (я) искаш. И не, съвсем не да искаш старецът да умре, просто да искаш повестта да не свърши. Че да ѝ се наслаждаваш отново и отново, и отново...


Дааа, вече в капана си, няма измъкване

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK