Убийство, поръчано от Русия – книга за трагичната съдба на дипломата д-р Вълкович

Д-р Георги Вълкович (1833-1892) е сред най-интересните фигури в следосвобожденската ни действителност

© "Фабер"

Д-р Георги Вълкович (1833-1892) е сред най-интересните фигури в следосвобожденската ни действителност



Избори 2022

Д-р Георги Вълкович (1833-1892) е сред най-интересните фигури в следосвобожденската ни действителност. Наследник на голям и заможен род, живял на границата на две епохи, той развива активна професионална дейност и в Османската империя, и в българското княжество.


Чувства се еднакво компетентен като имперски военен лекар, източнорумелийски директор, държавен министър, болничен администратор. Но дипломацията е неговата съдба. Силен ум, волеви характер, същевременно диалогичен и помирителен, той остава в историята като един от бележитите и незаменими дипломати на нова България.


"Дневник" препубликава от "Портал Култура" откъс от книгата на Алека Стрезова "Последен по рода си. Д-р Георги Вълкович (1833-1892)".




Изданието е на "Фабер". Алека Стрезова работи в Института за исторически изследвания към БАН.


Из "Последен по рода си. Д-р Георги Вълкович (1833-1892)" от Алека Стрезова


УБИЙСТВОТО НА Д-Р ГЕОРГИ ВЪЛКОВИЧ


"всичко е свършено,
нашият драг и искрен приятел изчезва;
изчезва и добрият патриотин
и изпитан и достоен син на отечеството."


Покушението


Последен по рода си: Д-р Георги Вълкович (1833 - 1892)
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Към 7 часа вечерта на 12 февруари 1892 г., след като е направил редовните си посещения на колеги от дипломатическия корпус, д-р Георги Вълкович се прибира сам, вървейки към агентството. Той ще влезе само да се преоблече, за да отиде на вечерята, давана от бившия османски комисар Нихад паша, където е очакван. Квартал Пера (в Цариград - бел. ред.) е сравнително спокоен. Дипломатът следва улица "Кабристан" и тъкмо подминава Club de Constantinople, когато забелязва, че някой го следи. Приближавайки дома си, при ъгъла на ул. "Шимал", Вълкович забелязва, че преследвачът му наближава. Обърнал се към непознатия, дипломатът изненадващо е прободен отляво в корема. Престъпникът моментално избягва, а жертвата пада на земята с вика: "Убиец!"


И все пак д-р Вълкович има сили да извади ножа от раната и да го захвърли далече от себе си. В този момент наблизо минава Анри Симон, секретар на дирекцията на Източните железници, който помага на ранения да стигне до агентството. Скоро пристига и първият секретар Христо Бракалов, който тъкмо се готви да вечеря в Club de Constantinople. Той веднага нарежда да се повикат докторите Хорасанджи и Камбуроглу, най-известните хирурзи в Цариград, колеги и лични приятели на пострадалия. Междувременно, д-р Пинто, лекар, който живее наблизо, е пристигнал в агентството и е положил първи грижи за ранения. Макар че първоначално докторите смятат, че състоянието на дипломата не е сериозно, сам д-р Вълкович поддържа мнението, че раната е дълбока, че има вътрешно кръвотечение и разкъсване на червата.


Още вечерта на злодеянието, след като разбира за атентата, султан Абдул Хамид ІІ изпраща свои служители, за да се информира за състоянието на дипломата. Назим бей, министърът на полицията, и французинът г-н Бонен, съветник в същото ведомство, посещават агентството, за да разберат подробности за покушението. По думите на д-р Вълкович, нападателят му е зле облечен, нисък, дори набит. Той смята, че е българин, но не може да си обясни мотива за нападението. Докторът е имал време да стреля по злодея, но в този ден за пръв път като никога бил излязъл без револвер навън. Междувременно оръжието на убийството изчезва от местопрестъплението, което дава основание на разследващите да решат, че атентаторът е имал съучастник.


Драмата предизвиква изключително вълнение в Пера. Многобройна тълпа се събира пред българското представителство, за да узнае подробности за нападението, а представители на политическия и дипломатически елит посещават агентството, за да изразят своята съпричастност и грижа. В книгата на агентството се подписват повече от 200 лица, сред които посланици, министри, политици, военни, предприемачи, висши чиновници, съграждани. Изразените симпатии от толкова много хора от различни сфери свидетелстват за уважението, на което д-р Вълкович се радва в цариградското висше общество, и същевременно са ярко проявление на шока и отвращението от нецивилизования акт.


На следващия ден, по предписание на лекарите, д-р Вълкович е подложен на операция, за да се разбере дали има засегнати вътрешни органи. Интервенцията, в която участват шестима лекари, е извършена успешно от докторите Камбуроглу, Хорасанджи и Сарел и показва, че ножът е разкъсал червата. Те са зашити, състоянието на болния е относително стабилно, но животът му е все още в опасност.


На 14 февруари 1892 г. д-р Георги Вълкович, не успял да понесе последиците на операцията, в 10 часа вечерта издъхва. В последните му часове, до него е любимата му дъщеря Елиза, пристигнала в Цариград веднага след получаването на трагичната вест. И на смъртния си одър той остава отговорният, благороден и подкрепящ баща, който спокойно говори за предстоящата смърт и дава мъдри съвети и нежни утешения на покрусената си дъщеря.


Траурна церемония и почести


Опелото на д-р Георги Вълкович се състои на 17/29 февруари 1892 г. Погребалната церемония започва в 14 часа в траурния дом на ул. "Кабристан" 32, в чийто параклис се отслужва заупокойната служба. След половинчасова религиозна меса ковчегът е поставен в катафалка, следвана от дълъг кортеж. Шествието следва голямата улица "Кабристан", излиза на Галатасарай и по пътя на Йеничарши стига до двореца Топхане. Оттам ковчегът е пренесен на кораб на Адмиралтейството до гара Сиркеджи. После маршрутът върви към гарата, където тялото е поставено в специален вагон на път за Пловдив.


От София пристига официална депутация, състояща се от цивилни и военни лица. Първите са предвождани от министъра на външните работи Димитър Греков, а вторите - от генерал Данаил Николаев.


Погребалното шествие на д-р Вълкович придобива грандиозен характер. Улиците са изпълнени с любопитни зрители на траурната процесия. Движението на трамваите е спряно. Полицейските служители имат затруднения да овладеят насъбралия се народ. Погребалният дом е твърде малък, за да събере големия брой хора, които са дошли да отдадат последна почит на покойника. Стаята, в която са положени тленните останки, е изрядно декорирана. Цялата е облечена в черно и бяло.


На една възвишение в края на стаята е поставен ковчег от дъбово дърво, украсен с посребрен метал. Около него горят свещи, а цялата стая е пълна с красиви венци, изпратени от роднини, приятели и познати. Сред дарителите са княз Фердинанд и неговата майка Клементина, бившият български княз Александър І, Стефан Стамболов, чиновниците от Двореца, българските министри и техните подчинени, дипломатическите представители в Цариград, чиновниците в Българската екзархия, екипът на в. "Зорница", българските ученици от Роберт колеж и от българското училище във Фенер, абаджийският еснаф в Галата и Стамбул, българските търговци, полското общество в Цариград и много други.


Дипломатическият корпус, висши османски чиновници, представители на цариградския елит - много са присъстващите, дошли да отдадат последна почит на д-р Вълкович. Заупокойната служба е водена от Н. Бл. Екзарх Йосиф, подпомаган от владиците Константин и Доситей. Детски хор от ученици в българското училище във "Фенер" приглася на религиозната церемония.


След края на ритуала кортежът тръгва към пристанището. Най-отпред са учениците от Роберт колеж и от "Фенер", които носят петдесет и шестте венеца. След тях върви духовенството, следвано от трима офицери, които носят на велурени възглавнички многобройните декорации на покойния. Следва погребалната колесница. Цялото шествие е охранявано от четиридесет и пет турски агенти под командата на градския комисар.


Церемонията в Пловдив придобива същия траурно-тържествен характер, както и в Цариград. На нея присъства лично княз Фердинанд с дворцовата му свита. Тялото е посрещнато на гарата, където е отслужена кратка служба. Погребалното шествие към гробищата е следвано от многохиляден народ и пазено от един ескадрон от кавалерията. Сред най-красивите венци се отличават тези от владетеля и княгиня Клементина, оформени изцяло с естествени цветя, сред които доминират теменужките. Княжеският венец носи следното посвещение: "На Видния Патриот" и "На Предания Служител".


Под звуците на траурния марш на Шопен кортежът пристига в новата църква "Св. Петка", където е мястото на последното поклонение. Погребението е извършено на градските гробища. Вълко Шопов, учител в пловдивската гимназия, произнася надгробно слово. Служба е отслужена и в столичната църква "Св. Крал", на която присъстват княгиня Клементина със своите придворни дами, военната и цивилна свита на Княза, представителите на дипломатическия корпус, ръководителите на различните вероизповедания, висшата магистратура, изтъкнати чиновници и офицери и др.


Жестоката и ненавременна смърт на д-р Вълкович е оценена като голяма загуба не само за България, но и за Портата, намерила в лицето му най-диалогичния си медиатор с Княжеството, както и за дипломатическия корпус като цяло. Съвременниците му говорят, че е надарен с редки качества: да знае отлично това, което иска, да отделя важните от маловажните неща в определени ситуации, да излага делата ясно и трезво и да внася един дух на завършеност при третирането на проблемите.


С жизнерадостен характер, винаги господар на себе си, той се отличава със своите любезни и внимателни маниери. Усилията, които полага, за постигането на разбирателство между Османската империя и Княжеството се увенчават с успех. С пристигането си в Цариград, той заварва хладни отношения, а ги оставя сърдечни и близки. Самият той, убеден във важността на поверената му задача, интерпретира инструкциите, дадени му от София, по начин, по който малцина биха успели да следват. В дипломатическите кръгове ценят във висока степен качествата, които отличават д-р Вълкович не само като член на обществото, но също и като тълкувател на мисълта на своето правителство.


Той печели всеобщото доверие благодарение на точността и деликатността, които внася при третирането на сложни въпроси и на такта, който демонстрира при преодоляването на трудностите. Благодарение на качествата на характера си, той е създал множество приятелства и смъртта му ще бъде винаги искрено оплаквана в официалните и частните кръгове.


Погребението на д-р Георги Вълкович е извършено на държавна сметка заради големите му заслуги към родината. Той е положен според последната му воля във фамилната гробница в Пловдив.


По следите на убийците


На 12/24 ноември 1891 г. Никола Тюфекчиев, един от убийците на финансовия министър Христо Белчев, пише писмо от Одеса до съмишленика си в Белград Боне Георгиев. В него той твърди, че през септември е повикал от Цариград някой си Христо, с когото съставят следния план: Христо да намери свой приятел, на когото "занятието от детинството било разбойничество", за да му възложи убийството на този, когото му посочат. След завръщането си в османската столица, Христо пише на Тюфекчиев, че работата е наредена и не остава друго освен да му посочат целта в лицето на д-р Вълкович или Начович. Дипломатът е посочен като възможна жертва поради факта, че е активен поддръжник на правителствената политика, незаменим държавен функционер в чужбина, съучастник на стамболовия режим в преследването на българските емигранти.


Веднага след убийството се потвърждава подозрението, че атентатът е дело на български емигранти, поддържани от Панслависткия комитет в Одеса. В турския вестник "Тарик" излиза официално обявление, че за сведения лично султанът дава награда между 500 и 1000 лири. Паралелно Стефан Стамболов изпраща свои агенти в Цариград да проведат свое разследване за залавянето на убийците.


На 18 февруари полицията залавя Христо Стефков Попето от Ресен, 24-годишен кафеджия, който има дюкян в Касъм паша в близост до агентството. Той признава, че преди време българинът Владимир Шишманов, служител в руската поща в Галата, и някой си Тюфекчиев му предлагат от името на българския емигрантски комитет в Одеса да извърши покушението, но той им отказал. Вследствие на разкритията Шишманов е арестуван, но впоследствие е пуснат поради твърдението на руското посолство, че е руски поданик.


Разпитът на Христо Стефков разкрива следното: през септември 1891 г. българският комитет в Одеса натоварва трима ресенчани, сред които и Попето, да убият д-р Вълкович и министъра на финансите Гр. Начович, който по това време е в Пера. Разбрали, че са наблюдавани, тримата не се осмеляват да извършат покушението.


При провала на този план, емигрантите се ограничават само върху българския дипломат. Главният вдъхновител Наум Тюфекчиев лично пристига в Цариград към 20 декември 1891 г. и отсяда в руския метох на "Св. Пантелеймон" в Галата. На следващия ден той се среща с Христо, съдържател на съмнително кафене, свърталище на подозрителни типове, за да го привлече към целта. Обръща се също и към халваджията Георги Мерджана, 65-годишен албанец от Гостивар, който е познат и като наемен убиец. Христо Стефков разказва, че още през август с.г. заедно с Мерджана са повикани в руския метох от Тюфекчиев, който им предлага пари, за да убият д-р Вълкович. Но двамата отказват, на което поръчителят дава всекиму по 4 турски лири, за да заплати мълчанието им. Малко по-късно от Одеса пристигат двама мъже, които Христо не познава, които вземат участие в съзаклятието.


Полицейските власти действат бързо и енергично. Христо Стефков и Георги Мерджана са задържани без забава и срещу тях е организиран бърз процес. Те са обвинени в убийството на княжеския дипломатически агент в Цариград д-р Георги Вълкович. Братята Наум и Никола Тюфекчиеви са също съдени задочно като организатори на покушението.


Делото протича в пет заседания между 2 и 10 май (н.ст.). В хода му са разпитани обвиняемите, множество свидетели, както познати на заподозрените, така и очевидци на престъплението. Изправените пред съда категорично отричат участието си в атентата срещу д-р Вълкович. На 10 май съдът се произнася: Христо Стефков Попето и Георги Мерджана са осъдени на смърт за убийство; братята Наум и Никола Тюфекчиеви получават задочно петнадесет години принудителен труд и лишаване от граждански права.


Истинските убийци


Прибързаният показен процес срещу набедените убийци на д-р Георги Вълкович не убеждава българските управляващи. Съмнението им е основателно. Още повече като се има предвид разказът на младия ученик от Роберт колеж, който споделя със съучениците си една необичайна случка. На 12/24 февруари на кея на Босфора е акостирал руският кораб "Цар", който на следващия ден трябва да тръгне за Одеса. Синът на капитана, възпитаник на американското училище, е на палубата, когато към осем и половина вечерта на борда се появяват двама българи, които настойчиво молят баща му да ги качи. Предвид късния час и липсата на паспорти, капитанът отклонява тяхната молба, но те настояват, че руското посолство на следващия ден сутринта ще изпрати нужните техни лични документи.


Единият мъж е нисък, а другият - висок, едър, с черна брада и мустаци. На сутринта в 7 часа, когато момчето напуска кораба, непознатите са още на борда. Момчето повтаря показанията си пред полицията и следствието, както и пред служител на българското агентство. На 24 февруари/7 март младежът, отново на борда на "Цар", пита баща си какво е станало с двамата странници, но капитанът отговаря, че ги е предал на турските власти. Знае се, обаче, че никакви подозрителни лица не са били поверявани на цариградската полиция. Напротив, става ясно, че на 15/27 февруари корабът акостира в Одеса и до българските власти достигат сведения, че местни емигранти са на кея да посрещнат свой съотечественик и да го заведат при г-н Путята, агент на руското външно министерство в града.


Историята се потвърждава от руската дипломатическа кореспонденция. На 20 февруари/3 март посланикът в Цариград Александър Нелидов изпраща твърде тревожно писмо до външния министър Николай Гирс. В него той признава, че в началото на месеца някой си Дмитрий Орловски, машинист, учил в Русия и служил в Южните железници, го посещава в посолството и го уведомява, че е пристигнал преди време в града с двама свои съграждани Дражев и Сендроподарис, за да извършат патриотичен акт, за което търси подкрепата на дипломата. Нелидов отказва, но след извършеното престъпление, драгоманът на посолството му казва, че именно Орловски и Дражев са убийците на д-р Вълкович и са прекарали нощта на руски параход, който следва да пътува на следващия ден за Одеса, но капитанът отказва да ги качи, защото са без паспорти.


Версията, която Нелидов излага, е, че двамата използват празнуването на карнавала и, маскирани, дочакват прибирането на княжеския агент у дома му. За да придаде личен характер на престъплението, Орловски, забивайки ножа в жертвата, извиква: "Ето отмъщението за честта на жена ми!"


Шокиран от огромното впечатление, което новината би предизвикала сред международната общност - а именно арестуването на убийците, изпратени от конспиративна организация, резидираща в Русия, чиито водачи са били приемани във висшите петербургски кръгове - Нелидов действа незабавно и прикрива следите на атентаторите. Той осъзнава големите неприятности за царската дипломация ако случайно се открият някакви следи за убийството, затова и действа на своя глава, без да губи време да иска инструкции.


Руският посланик съветва заподозрените да се арестуват незабавно в Одеса и да бъдат съдени в Русия, ако се намерят достатъчно доказателства за тяхната вина. Ако следствието в Цариград и София не попадне на следите им, те могат да се изпратят в Сибир, докато историята се размине. Отстраняването им ще пресече възможността за тяхното разобличение.


В Одеса пребивава и Тюфекчиев, който скоро е отдалечен от града, поради опасността историята да излезе наяве. Орловски и Дражев обаче са изчезнали и руските власти не могат да влязат в следите им.


Княжеското правителство обаче явно също разполага с определени сведения, които насочват към един от атентаторите. Ден след покушението, още докато д-р Вълкович е жив, Стефан Стамболов пише до агентството: "Моля, поискайте от Високата порта арестуванието на известния Вам емигрантин Д. Орловски като се направи щателен обиск у него и в квартирата му и после предаванието му на нашите власти, заедно с намерените у него и квартирата му книжа. Поискайте също арестуванието и на другите наши емигранти, находящи ся в Цариград, като едновременно се направи и у тях строг обиск."


На 31 март/12 април 1892 г. българското правителство изпраща нота до управляващия османското комисарство в София Решид бей. В нея министър Греков говори за проблемите с българските емигранти и организираните от тях противодържавни действия и излага последните злощастни събития, довели до убийството на д-р Георги Вълкович. Нотата критикува ролята на руските управляващи в описаните събития:

"И пред тежките улики срещу всички тези престъпници трябва да констатираме, че българските емигранти намират в Русия не само убежище и безнаказаност, но и субсидии, които им дават възможност да използват времето си, за да организират заговори и да подготвят атентати срещу българските политици."


България е изпълнила своите задължения към всички заинтересувани страни и сега се надява на подкрепата и доверието на Високата порта за запазването на реда в България, наказването на убийците на д-р Георги Вълкович и затварянето на пътя на територията на империята да се организират нови революционни комплоти срещу Княжеството.


Всичко, което трябва да знаете за:
Избори 2022

Ключови думи към статията:

Още по темата

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK