Иван Ланджев: Пасков може да бъде "разпознат" като български поет от 70-те и 80-те

Излезе от печат книга със стихотворения на известния писател Виктор Пасков

© "Сиела"

Излезе от печат книга със стихотворения на известния писател Виктор Пасков



Издателство "Сиела" публикува избрана поезия от Виктор Пасков (1949 - 2009) - писател, музикант, музиковед и кинодраматург. Съставители на "Стихотворения" са Иван Ланджев, Георги Господинов и Захари Карабашлиев. "Дневник" препубликува от "Литературен вестник" интервюто на Ани Бурова с Иван Ланджев. Заглавието е на редакцията.


Ти си един от съставителите на появилата се съвсем наскоро книга с поезия на Виктор Пасков. Разкажи малко повече за това как се стигна до появата на това томче, за предисторията


- Всичко започна класически - един ден телефонът звънна. Беше Захари Карабашлиев. Освен познатият на всички ни писател, Захари е и главен редактор на издателство "Сиела", а "Сиела" издават Виктор Пасков. Та, Захари имаше идея - да издадем поезията на Пасков. И аз попитах - каква поезия?




Шегувам се, но и не съвсем - знаех от един стар брой на "Литературен вестник", че стихотворения на Пасков съществуват, знаех, че е започнал като ученик в "Родна реч", знаех, че имаше самоиронични подмятания в "Германия, мръсна приказка" (как е "посветил стихове" на комсомолката Настася и прочее), но нямах никаква идея, че той практически никога не е спирал да пише стихове, нямах представа за сериозността на заниманията му с поезия. Изобщо не съм подозирал, че в чекмеджето е пазил ръкопис на стихосбирка, че е работил с редактор, че поезията е била нещо толкова съкровено и важно за него.


Захари ме свърза с Мари Врина-Николов, която ми връчи архива - буквално. Срещнахме се в кафенето на Архитектите и тя ми даде сак с поезията на Виктор Пасков. Беше като в шпионски филм - дама с френско име ми оставя сак в кафене, след това се сливам с тълпата и никой не подозира колко скъпоценно нещо нося вътре. Вълнувах се.


Виктор Пасков. Стихотворения
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Скоро след това се обадихме на Георги Господинов - той вече беше подготвен по темата. Тъкмо Георги е човекът, който за пръв път публикува селекция от стихотворения на Пасков в "Литературен вестник" преди години - броя, който споменах - отново със съдействието на Мари Врина-Николов.


Така станахме трима съставители и започнахме да се събираме вкъщи, да четем и да отсяваме - колкото и да е трудно това.


Да, със сигурност е трудно - особено в отсъствието на автора - от ръкописите да се създаде книга. Как подходихте с Георги Господинов и Захари Карабашлиев? Ако е имало различни варианти на някои творби, как преценявахте кой вариант да публикувате? Останаха ли още стихотворения, които не сте включили в томчето, и защо?


- Имаше много предизвикателства - например това, че архивът включваше и съвсем ранни, юношески стихотворения, и много по-зрели. Нямаше да е честно спрямо наследството на автора да публикуваме всичко на едно място, а и това би означавало да не се свърши никаква работа. Задачата е сериозна, но и малко парадоксална - показваме на читателя за пръв път облика на един съвсем нов поет когото всички познават. Тази едновременност - на толкова познато име в толкова непознато амплоа - е нещо много особено.


Впоследствие се оказа, че архивът включва дори и стихотворения, които не са на Виктор Пасков - един ден си четях от тетрадките вкъщи и нещо ми се стори познато. Беше стихотворение на Стефан Цанев! После открих и няколко, които ги имаше в "Пътуване към себе си" на Блага Димитрова. Говоря за това в предговора си. Оказа се, че тийнейджърът Виктор е имал навик да си преписва в тетрадка любими стихотворения на любими автори - предполагам, че му е служило за вдъхновение, едно "аналогово" свидетелство за любовта му към поезията във времена, когато е нямало социални мрежи и copy-paste.


Открихме още няколко такива "подводни камъка", бяха заедно с останалите тетрадки с авторските му произведения, нямаше имена, нищо не ги отделяше. Накрая изпратихме ръкописа на Стефан Цанев, за да го прегледа и той - да не би да си познае още нещо, което сме пропуснали (все пак не сме компютри). Той не откри други такива моменти и много хареса книгата. Благодарни сме му.


Избирахме онези версии на стихотворенията, които бяха или финални, или най-близо до финалните. Всеки пишещ знае, че това невинаги е "хронологично последната" версия. Работата с изкуство се свежда в крайна сметка до съждение на вкуса - помогна ни това, че тримата с Георги и Захари сме приятели и съмишленици, не беше трудно да синхронизираме критериите си, да се обединим около "това да, това не". А и отправна точка винаги ни беше мисълта за самия Пасков - с кое би се съгласил и би пуснал да се появи на бял свят, как би искал да бъде "видян" като поет? Това няма как да се знае на сто процента, но, струва ми се, е най-вярната цел, която може да се постави още в началото. Не е случайно, че Захари покани поети при съставителството, всеки, който пише стихове и ги публикува, изминава този път.


Спомена, че в архива е имало ръкопис на стихосбирка - това подсказва ли, че самият Пасков е планирал да издаде поезията си?


- О, да. Имаше "набран", почти структуриран, но недовършен ръкопис на стихосбирка - номерирани машинописни страници, кореспонденция с редактор и т.н. Не разбрахме името на този тайнствен редактор, но по поправките си личеше, че се е ползвал с уважението на цар Виктор. Не използвахме и заглавието на този ръкопис, защото книгата, която съставихме, не е същата, тя включва и стихотворения извън него. Кръстихме я просто "Стихотворения", защото само по себе си това заглавие е достатъчно красноречиво, и поставено до името на толкова бележит прозаик вече е изненада, вече е новина.


От двата предговора към томчето - твоя и на Георги Господинов - се разбира, че стиховете на Пасков са писани през 70-те и 80-те години. Как се вписват те според теб в българската лирика от тези десетилетия? А как се отнасят към прозата му - този въпрос няма как да не те е занимавал, докато си работил с ръкописите...


Както казах, в тефтерите имаше дори по-ранни, съвсем младежки, но те не са основното присъствие в тази книга по обясними причини. Въпросът с влиянията е изключително интересен - не са ограничени само в тези десетилетия. Пасков може да бъде "разпознат" като български поет от 70-те и 80-те, но почеркът му е особен, музиката му също. Той е много джазов. Градски поет е, но не е певец на един град, скиталец е, същият, когото познаваме от прозата.


Говори за Рилке, но поезията му не прилича на тази на Рилке. По-скоро може да се открие сходство с Елиът.
Има едно обговаряне на стаята, на вещното, като у Далчев. Това всъщност го има особено видимо при Рупчев през 80-те, но звукът на Пасков е друг. Има и една почти Фотева изповедност, сила на жеста, замах - при по-слаби поети това би се превърнало в маниерност, но при добрите не става така.


Балада за Георг Хених
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Със сигурност е любопитно да се видят и проследят идеи, които сетне са развити изцяло в прозата. Фиксират се доста лесно, Пасков не ги крие, не замита следите си. На мен това винаги ми е интересно - да видя еволюцията на хрумката. Защото всичко започва от едно съвсем внезапно хрумване. Понякога от него после става стихотворение, понякога новела, понякога роман. Авторът сам не знае накъде ще го отведе, но идеята не го оставя на мира. Това е красиво.


Предполагам, че щом си се заел с тази задача, Пасков и книгите му са важни за теб - така ли е? Промени ли се по някакъв начин представата ти за него, откакто познаваш и поезията му? За теб самия кое беше най-неочакваното, най-интересното или най-вълнуващото, кое откри в тези ръкописи?


- Първата му книга "Невръстни убийства" е публикувана в годината, в която аз съм се родил - 1986-а. "Балада за Георг Хених" и "Германия, мръсна приказка" считам за две от най-важните книги в българската литература изобщо. Много важни са и за мен като читател.


След като го открих за себе си като поет, представата ми за Виктор Пасков не се промени, по-скоро се потвърди нещо, което винаги съм подозирал. Има едно творческо старание и отдаденост - тези неща са много по-силни от имиджа на "лошото момче" в литературата. Той е нещо фасадно. А поезията позволява да се види отвъд, там където е по-уязвимо. И нямам предвид клишето, че поетът е някакъв лигльо - това никога в историята не е било вярно. Имам предвид, че другото клише, за хулигана, също не може да ни каже цялата истина.


Германия, мръсна приказка
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Понякога си мисля как бих седнал на по уиски с него. Би ми било интересно да си говорим, вероятно в някакъв момент щяхме да се скараме, но и същата вечер щяхме да се сдобрим. С него харесваме една и съща музика, споделяме някои сходни възгледи. Да вземем за пример финалите на двете книги, които току що споменах - "Свещено е изкуството, което бе, което е и което ще бъде!". И "Въпреки живота - всичко е любов!". Аз вярвам безрезервно и в едното, и в другото.

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK