"Откаченият вагон" - гласът на бунтуващия се интелектуалец

Георги Борисов успява да ни убеди, че все още има "голяма" литература

© "Фабер"

Георги Борисов успява да ни убеди, че все още има "голяма" литература



Рецензията е препубликувана от "Литературен вестник". Заглавието е на "Дневник".


Авторът на "Откаченият вагон" Георги Борисов на 4 юни 2000 г. потегля с влак от Лисабон, за да прекоси континента като част от общоевропейската писателска среща "Литературен експрес 2000". От Лисабон до Берлин, месец и половина в купето или вагон-ресторанта, а спътници са му сто и четирима души, едни от най-ярките и знакови европейски писатели, негови съвременници, а някои от тях близки приятели, съмишленици и чести гости на редактираното от Борисов списание "Факел".


Предстои разказ за живеенето и писането на границата, на онази ничия линия между вътрешните пространства на националните държави, между "преди" и "после", там, където началото и краят са неразличими. "Край. Връщане назад няма...", казва в първите си редове авторът и отпива от плоската, направена от английска стомана манерка, за да продължи в езопов маниер, удържайки винаги второто дъно на речта си отворено, "Или има (втора глътка, двойна"), но само напред - с влак. Месец и половина... През цяла Европа".

Заглавието на сборника "Откаченият вагон" неминуемо препраща към тази легендарна литературна одисея от началото на хилядолетието, а "репетитивната" честота, с която повествователят се завръща към турнето на европейските писатели, провокира да мислим за него като своеобразна обща рамка, "обрамчваща" и оцелостяваща сборника. Въпросната рамка в никакъв случай не е познатата ни от ренесансовите новели "външна" фабула, удържаща цялото на наратива, предисторията и "предтекста" на повествованието. Онова, което организира отделните заглавия в единно съдържание, е нещо, което можем да наречем "композиция на изключението".




Думата композиция тук е много подходяща, защото има свое "естествено" двойно дъно. Тя идва от латинското "composition", препращащо към значението "съставяне" и "подреждане", и както знаем, може да се отнася както към различните произведения на изкуствата, така и към влаковете, които се движат в "композирана" поредица от "скачени" вагони.


Откаченият вагон
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете


По отношение на реалните влакове, движещи се все още в евклидовото пространство и линейното време на разписанието, можем да отбележим, че вън от композицията те не са нищо повече от безжизнена и неподвижна метална купчина скрап, угаснала върху някой "глух" коловоз в покрайнините на индустриалните зони на града. Докато в литературата именно "откаченото", отклоняващото се, изключението е онова, което "задвижва" наратива, спомена, желанието за писане изобщо.


"Откаченото" в езика и творбата са времето и мястото на сингуларния почерк. Затова "откаченият" влак на литературата едновременно ще принадлежи и няма да принадлежи на общата композиция. За да обединим най-адекватно тези негови противоположни страни, можем да наречем влака "диспозиционен".


Четейки "Откаченият вагон", ще се уверим, че всички важни събития и фигури в тази книга са "диспозиционни", белязани от своята изключителност, асиметрия, "вънпоставеност". Сред важните български имена в сборника са автори, артисти и интелектуалци, които можем да положим в традицията на Ботев. Тук са Фурнаджиев, Георги Марков, Радичков, Константин Павлов, Вера Мутафчиева, Миряна Башева, Георги Рупчев, Севда Севан, Никола Радев, Пламен Масларов, Стефан Десподов, Красимир Дамянов, Влади Киров, Васил Балев и др.


Разбира се, това са "родствата по избор" на Георги Борисов, личният му канон на "несъгласните" в българската литература и култура, разбунтувалите и бунтуващите се гласове, онези, които са надарени с ярък талант и творческо присъствие. Тръгвайки от факта и спомена, от едно реално преживяно литературно турне, през личните разговори и срещи на Георги Борисов със съвременни майстори на словото, книгата "Откаченият вагон" се превръща в диспозиция, в която се засрещат интелектуалните, културните, етическите и политическите въпроси от настоящето и близкото минало.


Това са страници пълни с прозрения, но и крах на илюзиите. Гласът на автора понякога е непоносимо остър, понякога се "размеква" пред нещо "близко" или пък недостижимо далечно, понякога те разсмива или пък е убийствено ироничен и самоироничен, но преди всичко това е гласът на бунтуващия се интелектуалец, на непокорния творец, на безкомпромисно отдадения на словото поет.


Споделеният литературен опит в "Откаченият вагон" на Георги Борисов със сигурност има автобиографичен характер, но ако трябва жанрово да определим сборника, то най-добре е да си послужим със средствата на самата книга. Жанровият облик на книгата е свързан с нещо, което авторът определя като "нова проза": "новата проза според мен трябва да съединява измислицата и документа, въображението и паметта". Именно такъв синтез между фикционалното, артефакта, структуриращия фантазъм и мемоарните записки представлява "Откаченият вагон".


Разказвайки за приятеля си Виктор Ерофеев и неговите идеи за художествената литература, Георги Борисов в "Шампанско за хиляда евро" отново обръща внимание на тази неразличима граница между мимесиса и реалността: "Представям си прозата като комбинация от сложни криви огледала - и ето, изведнъж се появява не някаква фиктивна, а истинска врата, през която можете да излезете на чист въздух: там, където растат лимони, круши и т.н.".


Жанровият маркер, който откриваме упоменат в "Откаченият вагон" е "немерена реч", както много често се дефинира прозата още от времената на нейното възникване. Широкото определение "немерена реч" позволява на Георги Борисов да включи под общ знаменател разкази, есета, публицистика, литературни портрети, пътеписи, интервюта, автобиография, дневник, критически рецензии, отворени писма и т.н., като целта е да се създаде дискурс, който ортогонално да застане срещу всичко писано от поета досега. Т.е. "Откаченият вагон" със своето отрицание в подзаглавието си подсказва, че "новата проза" на Борисов ще противостои по сила и тежест на цялостния му поетически проект, на неговата "мерена реч".


Излизане от съня
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете


В някакъв смисъл "Откаченият вагон" е дискурсивният антагонист на "Излизане от съня" (2020: Жанет 45), сборникът с избрани стихотворения, който е публикуван година преди "Откаченият вагон" и ясно очертава границите и залозите на поезията му. Прозата и поезията на Борисов са двата полюса, двете идеални крайни точки, между които се движи творческата му мисъл, така че всичко останало, което е писал, драматургично конструирал, превел и редактирал, да остане между тях, раздвоено от тяхната притегателна сила, между личния тон и изповедното начало и публичната реч и острата критика на интелектуалеца. Това са две противоположни движения на мисълта и творческата страст, които с еднаква сила се съпротивляват срещу всяка монологична реч и конструирането на истината от доминираща позиция.


Съпротивата срещу монолога, който винаги е характеризирал речите на господарите, превръща диалогизма и "вавилонската" полифоничност в основен принцип на прозата на Борисов. Дискурсът на другия, било то сънародник или чужденец, бележи всеки един текст в сборника "Откаченият вагон". Тук автобиографичният спомен е достъпен винаги през разказ за другите, за техните книги и идеи, през състоялия се или невъзможен разговор с тях.


В някакъв смисъл авторът настоява, че за да навлезем в собствената си култура по-надълбоко, трябва да се пресекат нейните граници. Само през външния поглед на чуждата култура, през диалога с нея, можем да разберем своята. Ако българските "събеседници" в "Откаченият вагон" бяха в частта "Ориент Експрес", то чуждестранните автори споделят пътуването с "Транссибирската железница".


Третата глава "Транссибирската железница" се състои от изключително живи разкази за "задочни" (през произведенията), но и напълно реални срещи с някои от големите автори на европейската и руската литература като Велимир Хлебников, Евгений Замятин, Курцио Малапарте, Венедикт Ерофеев, Владимир Буковски, Юз Алешковски, Дмитрий Пригов, Владимир Шаров, споменатия Виктор Ерофеев, Евгений Попов, Мишел Уелбек, Дубравка Угрешич и др. Много малко наши автори могат да напишат в своите спомени: "Преди Мадрид обаче видях Жозе Сарамаго"; "Димът от цигарите наоколо цъфтеше като люляк и в люляка седеше Дубравка"; "Днес търсих Ерофеев в хотела, за да му напомня да се обади на Уелбек".


В един свят, в който не съществува нищо външно на пазара, в който литературата е моделирана от икономическите търсения, а читателите купуват онова, което е най-рекламирано, издадено в най-големи тиражи, позиционирано начело на класациите за най-продавани книги, Георги Борисов успява да ни убеди, че все още има "голяма" литература.


Той ни споделя за връзки между творците, които не са хвърлени в конкуренция и битка за повече награди, не са погълнати единствено от неконтролируема завист към пазарните успехи на един или друг, и нямат нужда да се боричкат за някаква несъществуваща "корона", която да увенчае "безсмъртните" им слова.

Във "Възхвала на спасителната непредсказуемост" Георги Борисов разказва за приятелството си с литовския писател Херкус Кунчус "За разлика от повечето във Влака Херкус беше неотстъпно до мен. Във всякакви моменти - и на тежък махмурлук, и на любовен възторг. Не говорихме много, само се споглеждахме с разбиране и надигахме чашите. Или манерката. Херкус имаше професионално, бих казал, делово отношение към алкохола. Не се раздираше от мъчителни колебания, нито пък сутрин страдаше от угризенията на обикновените жалки пияници. Беше монументален в своята решителност и твърдост, присъща на хората с ясна цел. В присъствието на жена му днес мога да кажа, че заедно с мене той беше от малцината, който дори не извърна глава да огледа някоя от многобройните влакови поетеси. Само веднъж улови за лакътя, колкото да не падне по гръб моята сънародничка Вержи".


"Откаченият влак" на Георги Борисов пътува отвъд времето и пространството, следвайки Закона за самодвижението на таланта, в него се говори за книги, пие се, играе се шах. Движението му се осъществява благодарение на един безкраен и непрекъснат тунел, метафора на интерсубективния контекст на изкуството, на нуждата от връзка и постоянен "превод" между аза и другия. В този тунел крачи слепият демиург, Авторът-Къртица, "представител и дълбинен познавач на подземния свят", който с всяка една творба се доближава все повече до "границата с отвъдното", а там са стигали само "малцина от живите във всяка литература".

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK