© Издателство
Спомените от детството и порастването се превръщат в разкази в сборника "Трева и звезди" на Станислава Станоева, издаден от "Жанет 45". Тя е родена в Пловдив и градът е сцена на събитията в тези разкази.
Тя е автор на стихосбирките: "Смъртта на палача" 1999 г. (Национална награда за първа поетична книга в конкурса на Шуменския университет, 2000 г.), "Полет в камъка" 2003 г., "Градове и други острови" 2009 г. (номинация за награда "Пловдив"), "Теория на всичко" 2012 г. (номинация за Национална награда "Николай Кънчев"), "Форми на живот" 2017 г. и "Божествени частици" 2020 г. През 2022 г. излиза сборникът й с разкази "Трева и звезди" с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" по програма "Творчески стипендии".
Издателство "Жанет 45" предостави на "Дневник" откъс от сборника.
ПЪТНИЦИ
Ангели пушат ръчно свити цигари
край детски площадки,
пияници спят по квартални градинки,
кръвта е скъп продукт,
цигани продават своята на черно,
черно като живота ни, като зъбите им,
само хлябът е бял като хероин,
избелват брашното изкуствено,
та животът ни да побелее
като зле маскиран Дядо Коледа
Днес за малко от един висок прозорец наблюдавах реката - бърза и тъмна, доста пълноводна. Тополите се извиваха като въпросителни на фона на сивото небе. Гледах къщите наоколо, грозния като влакова композиция пешеходен мост, хората, бързащи насам-натам.
От известно време се втренчвам в пейзажа и не го виждам.
Но усещам - вятърът носи прах и облаци наведнъж.
Този вятър от края на лятото, в което не ми се случи нищо хубаво.
В края на годината, в която всичко опустя.
Мама умря в един много топъл и слънчев късен ноемврийски следобед. Бях с нея в болницата, където тя бавно гаснеше след сложна и много рискована операция от рак.
Бях полужива от умора, защото през цялата нощ майка кашляше и повръщаше, а аз скачах да ѝ помагам с едно медицинско легенче. Лежах облечена на съседното легло и не исках да погледна истината в очите - майка ми умираше.
Това отделение беше за умиращи. Всеки ден от стаите вадеха по някой мъртвец. А аз си мислех как леля ще дойде да ме смени, аз ще си отида до вкъщи, ще се изкъпя и ще сготвя на майка пилешки бульон, за да хапне нещо. Приличаше на изпосталяло дете.
Обичам прохладни мрачни утрини с обещание за дъжд, сякаш се връщам назад и ме очаква нещо хубаво - например джаз и вода по стъклата, меланхолия и дим от цигара, тишина и онзи назряващ момент да напишеш кратък разказ. Толкова кратък, че всеки да може да го прочете без усилие -хора, птици, богове и Бог.
В парка е пълно с нападали клонки. Намерих си първия за тази година кестен. Казват, че било на късмет. Настъпих го в рехавия дъжд. Беше малък и лъскав - като око на есента, внезапно прогледнало сред талазите на вятъра.
Вечерта баща ми дойде на свиждане. Едва-едва, кретайки, загубил се по етажите и стаите. Подари на майка две камъчета. Това сме аз и ти, ѝ каза. Тя ги стисна в малката си ръка. После татко си тръгна. Не знам дали разбираше, че майка си отива.
След посещението излязохме на разходка из коридора на отделението. Мама едва вървеше. Сядахме периодично на едни продънени диванчета и си държахме ръцете, говорихме си разни незначителни неща.
Ние сега нали сме на гости, каза майка и аз разбрах, че нещо хич не е наред. Попита къде е отишъл баща ми. Вече губеше връзка с реалността. Не ѝ даваха да яде, да пие вода, хранеха я и оводняваха само чрез системи. Но тя не спираше да повръща нещо, приличащо на кока-кола. Ръцете ѝ бяха станали прозрачни. Питах я дали ѝ е лошо, че така през половин час повръща. Тя отговори, че не ѝ е лошо, просто си повръща.
Нито един лекар не мина и не каза нещо за състоянието ѝ.
Понеже ми свърши запалката, потърсих кибрит вкъщи, разрових доста долапи. В един почти неизползван шкаф намерих складирани няколко стекчета кибрит, пакети свещи и калъпи сапун.
Мисля, че в моя род страхът от национални катастрофи - политически, икономически и всякакви - никога не е преставал. Цели поколения все трупат свещи, кибрит и сапун, ако спре токът, ако свършат продоволствията, ако не дай Боже, нещо страшно връхлети страната, града, семейството.
Застана ми някаква буца на гърлото. Спомних си за вечното движение на моя и още хиляди родове - изселвания, скитания, емиграции, имиграции, неспокойство, тъга, изоставени къщи и ниви, започване отначало...
Рано сутринта след безсънната нощ майка взе да бълнува: Кой рейс да взема, че да не се изгубя, хахаха, май се изгубих.
Загубваше се, губех я
Повиках сестрата да ѝ направи инжекция, температурата ѝ беше висока. После настъпи спокойствие. Майка заспа - от изтощение и слабост. Слязох в мрачното утро да пия кафе и да пуша цигари, както и да се наплача до насита. Въобще не пророних и сълза. Бях като в ступор. Чувствах се адски сама и безпомощна. Гледах ноемврийското небе без звезди и пушех цигара от цигара. Болницата се издигаше като великан до мен.
Сама срещу смъртта.
Баща ми си беше вкъщи - и той болен, трудно подвижен, с начална фаза на склероза. Единствено леля ми помагаше, но и тя беше на края на силите си. Бях я оставила през уикенда да си почине, защото цяла седмица се грижеше за майка. И аз - след работа - ходех директно в болницата. Бях станала като машина, робот. Връщах се късно вечер - към десет-единайсет и се чудех откъде да я подхвана. На сутринта - на работа. И после пак в болницата.
Бяха месеци на мрак, страх, ужас и умора.
В трети клас изведнъж разбрах, че хората умират. Беше лято и аз лежах на един твърд диван на терасата. Първият човек, за когото се сетих, че може да си тръгне от мен, беше мама.
