"Неговото призвание беше карикатурата" - 130 години от рождението на Райко Алексиев

© "Българска истрия"

На 7 март се навършват 130 години от рождението на Райко Алексиев - художник, карикатурист, фейлетонист и издател на легендарния сатиричен вестрик "Щурец" . Той един от водещите сатирици в България и е неколкократен председател на Съюза на дружествата на художниците.

По повод 130-годишнината от рождението на Райко Алексиев "Дневник" публикува със съкращения спомен на сина му Веселин Алексиев, припомнен през май 2018 г. в статиятата на Алберт Бенбасат в "Портал Култура" - "Райко Алексиев - живот, смърт, обругаване, възкресяване". Заглавието е на "Дневник".

Из "Животът и смъртта на Райко Алексиев"

Разказва неговият син Веселин Алексиев

Преди да основе вестник "Щурец" Райко Алексиев завежда хумористичната страница на вестник "Зора" под рубриката "Смях и закачки". През 1932 г. той казва на майка ми (понеже винаги се е съветвал с нея), че вече се чувства достатъчно подготвен да започне издаването на свой вестник. И я пита какво мисли. Тя отговаря: "Действай!" - въпреки че това е голям риск; вестникът е частно предприятие и естествено всички скромни средства на семейството трябва да бъдат вложени в него. Баща ми я предупреждава, че ако загубят, ги чака един много мизерен живот, защото е взел и заеми от банките и т.н. Но майка ми винаги е подкрепяла неговите начинания, понеже е знаела кой е Райко Алексиев, колко той е способен и е вярвала, че той ще успее.

И тогава, в 1932 г., Р. Алексиев издава първия брой - с много големи опасения, с голям страх. Обаче още до обяд цялото количество се продава и от будките се обаждат и казват: "Пращайте "Щурец." Това е единственият хумористичен вестник тогава, интересът е страхотен, така че до вечерта - доколкото на мене ми е известно - вестникът е претърпял три издания. Интересно е да се спомене, че първият брой е бил издаден в 1900 екземпляра, за да достигне през 1941-42-43 година до 50 000 на седмица, което е огромен тираж за онова време.

"Щурец" се продаваше малко по-скъпо от другите вестници, струваше два лева, от които един, смятам, беше чиста печалба. Съобразно с тези постъпления баща ми можеше да живее по-добре от един фабрикант, притежаващ 2-3 големи фабрики, а фактически парите ги нямаше. Естествено е да се появи въпросът - къде са тези пари? От това, което ми е известно, той е помагал изключително много на хората.

Във вестник "Щурец" печаташе Матвей Вълев, който е с леви убеждения, Стоян Венев даваше карикатури, също Стефан Сърмабоджов и др. Р. Алексиев печаташе съветски хумор от "Крокодил", от Зощенко и др. Той покровителстваше и помагаше на левите художници и писатели, както и на евреите художници Давид Перец, Марко Бехар и др. и правеше опити да облекчи съдбата им. След 9. IX. 1944 г. моят дядо ми е разказвал: "Ще ти кажа една тайна. Всяка година баща ти идваше при мене с близо половин милион лева, даваше ми ги заедно с един списък от имена на бедни художници и журналисти и казваше: "Бабалък, изпрати на всеки един!", като отбелязваше с червени кръстчета най-нуждаещите се. И обезателно искаше неговото име да не се споменава."

Дори когато разбира, че Стоян Сотиров е задържан в Дирекция на полицията, той отива да му помогне. Сотиров обаче отказва да се застъпи за него по молба на майка ми след 9.IX.1944 г.

Райко Алексиев. Албум със 150 карикатури

С код 10Dnevnik получавате поне 10% отстъпка

Купете

Райко Алексиев е бил много добър човек, защото самият е живял в страхотна мизерия. Известно е, че само който е страдал, може да разбере страдащите. Когато неговият баща умира, не само че не му оставя нищо, но му оставя 50 000 лева дълг. И той трябва да се грижи за братята и сестрите си, както и за майка си. Така че когато Райко Алексиев идва в София и започва курсовете в Рисувалното училище, той живее в страхотна мизерия. Спал е във вагоните на гарата, в които са пренасяли добитък.

Гладувал е. Даже е разправял на майка ми: "Беше време, когато съм си купувал вакса за обувки и съм си боядисвал чорапи на краката, защото беше срамно човек да ходи с бос крак в обувките." Носил е нагръдник отпред, а отзад гърбът му е бил гол. Започва постепенно да рисува фирми по улица "Пиротска". Убеждавал е собствениците - защото тогава те не са имали този търговски усет, - че една фирма по този начин увеличава оборота си и привлича клиентите.
(...)

Ако някой го обвини, че е бил експлоататор - няма база. Защото дълги години той е бил съвсем сам. Хората днес се учудват, как е възможно при сегашните редакции от по 100-200 души Райко Алексиев да бъде сам - директор, карикатурист, художник, писател, сатирик (естествено с някои сътрудници и един администратор). Той рисуваше, правеше вестника, експедираше го, всичко съвсем сам. Вече по-късно е имал коректор - леля ми, - но до края винаги са били 2-3 души.

След 19 май стана доста тежко, имаше цензура. Бях малък - тогава живеехме на бул. "Цар Фердинанд" 5 - и помня как баща ми беше измъчван от цензурата, виждал съм как коректурите се връщаха зачертани с червен молив. Райко Алексиев беше много нервен и казваше: "В края на краищата ще издам вестника така, както е зачертан. Нека види българският народ, че няма възможност за свобода на словото и печата." Веднъж се обади Каран Алтимиров, който беше шеф на цензурата, и аз започнах да му се карам по детски: "Ти си лош човек, защо мъчиш баща ми!" Когато положението стана изключително тежко, баща ми написа, че вестникът е пълен с реклами, защото не му позволяват да казва онова, което иска.

В последните си години баща ми беше заможен, но изглежда, че доста от парите му са отивали за помощи и за много други неща, защото ние не живеехме на неговия ранг - ранга на един издател. Аз знам, че днес един Шпрингер например е мултимилиардер. А баща ми едва през 1943 г. направи една виличка в Чамкория, която впоследствие беше конфискувана, а имуществото ѝ разграбено. В сравнение с вилите, които сега се строят, тя е съвсем скромна. Апартаментът ни на бул. "Цар Освободител" 33 (сега бул. "Руски") беше малък, точно за нуждите на семейството. Ние, децата, нямахме собствени стаи - живяхме трима синове в една стая.

Райко Алексиев се движеше изключително в средите на хората на изкуството - художници, писатели, журналисти. Той се движеше и в широката българска общественост, понеже беше дългогодишен председател на Съюза на художниците, а преди това и председател на Дома на изкуствата. Около него имаше един всестранен кръг от хора, без разлика на партийна принадлежност. Сред най-добрите му приятели бяха Константин Щъркелов, Елин Пелин, Александър Божинов, беше много близък с Илия Бешков, също с Никола Мушанов, който му беше кум и наш кръстник.
(...)

Неговото призвание беше карикатурата и сатирата. Пишеше хумор, разкази, анекдоти, афоризми и рисуваше. Райко Алексиев бичуваше всички наред - от най- висшестоящото лице до най-нискостоящия пъдар. Така че той беше прототип на истинския независим журналист, който не си затваря очите пред силните на деня, не прави никому мили очи. Поне 5-6 пъти му е предлагано да стане министър, можеше да стане и министър-председател, но той е отказвал.
(...)

Той не избяга на 9.IX.1944 г., защото не беше гузен. Въпреки че ако искаше, можеше - имахме дипломатически паспорт, издаден от Никола Мушанов, който беше министър на просвещението в правителството на Муравиев. Всички го караха да избяга, но той казваше: "Не съм направил на никого лошо, помагал съм на хората, помагал съм на комунисти Е, ще ми вземат вилата, но нали ръката няма да ми вземат - аз пак ще се създам"

Последният брой на "Щурец" излиза на 8. IX. 1944 година. И Райко Алексиев, вместо да се скрие от бурята (тогава не се знаеше кой кого), отива в Министерството на пропагандата и казва на министъра Димо Казасов: "Какво да правя сега, бай Димо?" Той му отвърнал, че ще попита в централния комитет. От ЦК, както съм чул, отговарят, че партията няма нищо срещу Райко Алексиев и нека веднага да издаде първия деветосептемврийски брой. Оттам баща ми отива в сладкарница "Цар Освободител" и Лев Главинчев (пръв директор на милицията тогава) го арестува. Тук в скоби ще отбележа, че двамата са имали дрязги по македонска линия (Р. Алексиев по баща е македонец), а Лев Главинчев е бил много злобна и отмъстителна личност.

След арестуването му Райко Алексиев е отведен в училището на слепите, което е превърнато в следствено отделение и където го пребиват до смърт. Към него не е предявено никакво обвинение. Посмъртно беше изваден на Народен съд, за да може да се узакони убийството му и конфискацията на нашето имущество. Смъртният акт е издаден от Червения кръст и в него се казва, че Р. Алексиев е починал от язва. Непосредствено преди смъртта на баща ми се срещнахме с един човек, пуснат оттам, който е бил с него в една килия и ни разказа, че от всички затворени в килията Райко Алексиев е бил най-много малтретиран. Когато го питали: "Райко, защо толкова те бият?" - той отговарял: "Бият ме невзрачни художничета и писатели, които ме питат: "Ти, мръсно куче, защо не поместваше нещата, които ти пращахме?" А аз им отговарям: "И сега да е, като са невзрачни, не мога да ги поместя и да си кепазя вестника."

Знае се, че един от главните инквизитори е бил следователят Бачо Зеев - известен със садистичните си методи, - който е разследвал и Трайчо Костов. Другите са били някакви художници, но и до ден-днешен не се знае кои точно са били. Предполага се, че един от тях е Крум Кюлявков, защото същият влезна и разграби нашия дом. По-късно администраторът на "Щурец" Йордан Николов го вижда с коженото палто на баща ми и с неговите костюми. Казал му: "А бе, бай Круме, ти носиш дрехите на Райко!" Отговорът бил: "Ти да мълчиш, че и ти ще отидеш при него!"

Райко Алексиев е много зле от побоя и го пренасят в болницата на затвора. Тогава майка ми чрез проф. Ташо Ташев урежда да го преместят в болницата на Червения кръст. Проф. Ташев дава една линейка и казва на майка ми да сложи бяла престилка, за да може да го види и да бъде с него. Тя ми е разказвала, че първоначално не могла да го познае. Видяла една дрипава маса от хора - кой пребит, кой болен, кой със счупени кости.

Изведнъж някаква ръка едва-едва се мърда и ѝ маха. Това бил баща ми - брадясал, слаб, стенещ при всяко помръдване. Взели го на носилка, качили го в линейката и тогава той казал: "Мразя тази страна, мразя България, която обичах повече от себе си. Мразя я, защото позволи да бъда инквизиран така жестоко за нищо." Добавил още: "Ако успея да се спася - боси и голи, с децата на гръб; ще просиме ли, Черно море ли ще преплуваме, искам да се махна от тази страна!" Бил е убеден, че ако стигне до съд, ще го оправдаят, защото е невинен.

В болницата на Червения кръст проф. Ташев полага огромни човешки и лекарски усилия, за да го спаси. Преливат му и кръв на няколко пъти, докато постепенно положението му се подобрява. Тогава професорът се обажда на майка ми и я уверява, че Райко Алексиев ще бъде спасен. Даже по думите му той бил вече по-добре, че започнал и да се шегува: "Г-н докторе, казвал, какво ме храните с тия диети, дайте ми една свинска пържола и една чаша вино и аз веднага ще оздравея."

След няколко денонощни дежурства при баща ми проф. Ташев си отива вкъщи, като оставя при него една лекарка. Отвън дежурял милиционер. След тръгването му обаче идва някаква руска лекарка или партизанка (каква е била точно, не се знае), която заявява, че ще му сложи една инжекция и той ще се почувства много по-добре. Веднага след инжекцията Райко Алексиев умира.
(...)

След това го осъдиха посмъртно. Аз имам присъдата. В нея пише, че с две карикатури и една злободневка е уронил престижа на англо-американците. Нищо не се споменава за СССР, въпреки че има вероятност за неговото ликвидиране да е допринесло НКВД. Защото през 1937 г. той направи една карикатура - Сталин с лулата, над него една червена звезда и на петте ѝ края по една глава: Троцки, Бухарин, Зиновиев. Отдолу текстът гласеше: "Не се натискайте, един по един, има място за всички." А както е известно, Сталин не прощаваше...
(...)