"Спасяването на българските евреи": загадката на едно широко разпространено мнение

© От книгата

По повод 80-годишнната от спасяването на българските евреи "Дневник" публикува части от изследователски издания с различни гледни точки по темата. Това е откъс от въведението и заключението на книгата на френската авторка Надеж Рагару "И българските евреи бяха спасени..." История на знанията за Холокоста в България", издадена от Издателска къща "КХ - Критика и Хуманизъм". Преводът от френски е на Антоанета Колева и Румен Аврамов.

Надеж Рагару е професор в Университета за политически науки (Sciences Po, Париж), преподава история и памет за социализма и за холокоста в Източна Европа. Изследва България от 30 години. На български са публикувани книгате й "Преплетените времена на настоящето: България 20 години след 1989" и "И българските евреи бяха спасени...".

За "спасяването на българските евреи" и за националната изключителност: загадката на едно широко разпространено мнение

От края на световния конфликт насетне в България, Съединените щати, Израел, както и в други европейски държави постепенно изкристализира една господстваща представа за еврейските съдби в земите под българска администрация. Тя се върти върху три òси: съпоставянето на Холокоста в Европа със "спасяването на евреите" в България *; разглеждането на това недепортиране като изключителна историческа траектория; обвързването на "спасяването" с една толерантност към малцинствата, която се смята за българска национална черта.

Съществували са остри, язвителни публични дебати, но те са имали за тема главно да се установи йерархия на заслугите за "спасяването на българските евреи". Постепенно се появяват писмени или визуални мотиви, които се възпроизвеждат без оглед на политическите, социалните и културните трансформации, както и на еволюциите в режимите на възпоменаване в България, в европейски мащаб и на глобално ниво.

Каквито и да са били в различните случаи подбраните протагонисти и епизоди, разказвала се една и съща история, в която (индивидуалните) престъпления биват екстернализирани, а (колективните) добродетели - национализирани. Работата не е в това, че изтребването на евреите от окупираните територии е оставяно изцяло в тъмнина. Kонфигурацията била още по-притеснителна: дори когато унищожаването им се споменавало, в сплавта на говоренето за недепортирането и за депортациите изглежда само недепортирането оставяло отпечатък. В публичните дискурси и във възпоменателните инициативи, в текстовете на историци и любители, в музейните експозиции и в произведенията на изкуството следите от унищожаването на евреите се свеждат до оплакване на безсилието да се предотврати фаталната участ.

Тази книга се опитва да възсъздаде именно условията за произвеждане и циркулиране на онова, което отдавна се смята за носеща основа от верни факти: верни, защото в тях повсеместно се вярва. Предметът на изследването е следният: как да се обясни, че само една фасета от сложно и противоречиво минало - недепортирането на евреите от "старите" предели, разбирано като "спасяване" - е станала обект на приоритетен разказ и препредаване в България и извън нея?

И нещо повече: как да се разбира това, че депортациите - без да бъдат премълчавани - са направени невидими под онази своеобразна и единствена светлина, каквато хвърляло върху тях "спасяването на българските евреи", или по-точно, как тези депортации се оказали не особено значимо обстоятелство при възсъздаване на историята на Втората световна война?

Знания от правосъдието, фикцията и спора: фрагменти без разбулване

Изследването се пази от твърди разделения между професионални и непрофесионални знания, но също толкова и отхвърля противопоставянето между писмени и визуални документи, което би придавало първенство (разбирай: изключителност) на първите в схващането на миналото. Пък било то и поради едно прозаично наблюдение, добре резюмирано от Сара Генсбюрже: "Още от самото си начало това историческо събитие е било показано (неизречимото винаги е било видимо)".

Така че в книгата са проучени освен кинематографични произведения и визуални архиви, също и организирания на изложби, избори на музейни мизансцени и навлизане на словесния театър на парламентарните арени.

[...]

Да говорим за Холокоста, т.е. за нещо друго

Ако има съвършено недвусмислена поука от изследването ни, то тя е, че от края на Втората световна война насам тематиката за Холокоста в България неизменно се свързва с дискутирането на залози, които са в по-малко или повече хлабава връзка с него. Така през 1945 г. разобличаването на антиеврейските деяния служи, за да докаже "фашистките изстъпления" в страната, за привличане на политически разединената еврейска общност към проекта на Отечествения фронт и за вдъхновяване на революционен устрем. В дипломатически план осъждането на военнопрестъпници, обвинени в антиеврейски престъпления, прави правдоподобен образа на една България, която е оказвала съпротива и дава основание на исканията за великодушие от страна на победителите.

На границата между 50-те и 60-те години връщането към Холокоста в рамките на обсъждането на българо-източногерманска филмова копродукция [филма"Звезди"; бел. р.] дава възможност на елити на тези две държави да превърнат миналото в извор за легитимация, от който те черпят (по различен начин) сили за своите настоящи битки. Посредством представянето на еврейските съдби се осмислят едновременно характерът на социалистическата и на националната идентичност, на източноевропейската принадлежност и на вписването ѝ в глобално време, където някои от начините за символизиране на Холокоста прехвърлят преградите между Изтока и Запада.

В средата на 60-те години - докато Федерална република Германия поставя отново въпроса за германските отговорности за нацизма - чрез сътрудничество между съдебните системи, западногермански, израелски, български, американски, югославски и съветски еврейски организации и оцелели от Холокоста, се разиграва източноевропейското разобличаване на миналия и на съвременния фашизъм. Успоредно с това арената на съдебните процеси предлага поле, на което открито се сблъскват интерпретациите на евреите и българите, останали в България, с тези на антикомунистическата емиграция и българските евреи, извършили я в Израел.

През 80-те години споменаването на Холокоста позволява възхвалата на БКП, на нейния лидер Т. Живков и на държава, чийто образ навън е накърнен от подозренията за замесване в опита за убийство на папа Йоан-Павел II през май 1981 г., а по-късно и от блудкавия прием на Горбачовата перестройка.

С разширяването на гамата от субекти, чувстващи се в правото си да изразяват истината за миналото (активисти на паметта, ерудити, "първенци" и пр.), фактите от Втората световна война стават бойно поле. Както настоящата книга се стреми да докаже, централното място, което заемат антиеврейските гонения в публичните дебати е следствие именно на тези непрестанни преформулирания.

Еврейски гласове в писането на миналото

Ако да се говори за Холокоста означава да се каже нещо друго, това съвсем не означава, че преследването на евреите не е било обсъждано. Или че нито един еврейски глас не е взел участие в сътворяването на разкази за миналото, предлагащи смътна представа за способността на евреите да са господари на съдбата си. Евреите са незаобиколими в производството на знанието и на представите за тях (в "старите предели" и в "новите земи"), както при комунизма, така и след края на Студената война. Без съмнение този извод е част от познавателната добавена стойност на изследването ни.

Всяка глава от тази книга илюстрира отделен аспект от тези приноси. Първата възстановява способността на мрежа от евреи комунисти, повечето от тях юристи, да превърнат в кауза изправянето пред съда на предполагаемите извършители на престъпления срещу евреите. Втората въвежда фигура, която е във всяко отношение централна. Става дума за Анжел Вагенщайн, съавтор от 50-­те години до наши дни на визуални и текстови разкази за Холокоста, поставен редом с източногерманския кинематографист Конрад Волф.

В Трета глава проучваме други форми на активизъм на евреите, включително този на директора на Института за еврейски въпроси (Institute for Jewish Affairs) към WJC Наихимия Робинсън, и показваме как разцепленията в еврейската общност се отразяват на работатата на западногерманските следователи по досието Бекерле.

Разгледаните в Четвърта глава вътрешни дебати в организацията "Шалом" относно управлението на наследството на разказа за "спасението на българските евреи", дефинирането на "еврейското" и реинтеграцията в глобализираните еврейски светове отварят прозорец към поколенческите и социални разломи в еврейската общност, както и към възможностите, предоставени от установилата се в началото на 90­-те години многопартийна демокрация.

Какво да се каже накрая за преплетените човешки връзки или близки, но разделени семейни истории, проявяващи се във възпоменателните инициативи, разказани в Четвърта и Пета глава? Тези ангажираности, за които подчертахме, че не могат да бъдат мислени като резултат на политически нареждания, са осветени от различията в биографичните траектории отпреди войната, в преживяното по време на конфликта и в житейските проекти след 1945 г. Плод на специфично позициониране в политическия спектър и в еврейската общност, те отразяват и интимни убеждения.

Оттогава насам интересът в научната литература към конструирането на каузи понякога поражда съвършено инструментално отношение към тези обществени практики, което пропуска "непримиримата етика" и проблематизирането на "истината", чиито носители са описаните от Полак "предприемачи на паметта". Книгата прави усилие да остане внимателна към тези въпроси.
[...]

От самото начало взехме решение да придвижваме съгласувано фактите и разказите за тях, без да предпоставяме непропускливост помежду им, без да приписваме на изследователя някаква изключителна, и дори гарантирана, способност да удостоверява истинността. При този подход повтарящите се споменавания на времевите координати работят като шило, което, пробивайки отвор в натрупаните в хода на изследването наръчи с листове, позволява на всеки един от тях - макар и свързан с другите - да запази своя собствена функция.

[...]

Да се даде възможност на оригиналните документи да дишат свободно, без да бъдат задушавани от тълкувателни примеси, бе последното изискване пред изследването.

[...]

Търпеливият, бавен и прецизен препис на изворите не е мотивиран само от предмета на изследването, представляващо проучване на разминаващи се знания, чиято полифония трябва да бъде предадена. В по-­широк смисъл желанието ни бе да се намери форма на писане, която да позволи акостирането на социални светове и слабо познати ситуации; която е уверена в способността им да се срещнат с нас. Условие за това доближаване беше въвличането в описанието на сетивния свят.

А също - на разказвачката да бъде отказана позицията на превъзходство с убеденост, че държи ключовете към размисли, за които читателят ще получи откровение в края на четенето. Трябваше да се поеме рискът той, читателят, да бъде оставен да отсъди по достойнство за доказателствата, поставени на негово разположение. И така да му се даде място в тази история на разказвани и обърквани истории. С надеждата, че може би един ден някой от читателите на свой ред ще изпита желание да я разкаже.

*Дали да се постави в кавички изразът "спасяването на българските евреи" и дали понятието "оцеляване" не е за предпочитане пред "спасяване" - това е тема на оживени дискусии сред историците в България. В настоящата книга тази формулировка - носител на една представа за миналото, която тук е превърната в обект на изследване - ще бъде системно изписвана в кавички.