
Издателство "Кръг"
В рубриката "Четиво" Дневник публикува откъс от "Да си мъж", с автор Никол Краус, предоставен от Издателство "Кръг"
Литературната сензация Никол Краус с първи сборник с разкази на български. Десетте истории в "Да си мъж" печелят възхвали от световната критика
Първият сборник с разкази на наречената от "Ню Йорк Таймс" "международна литературна сензация" Никол Краус излиза на български на 16 март. "Да си мъж", блестяща колекция от десет истории - колкото различни, толкова и ехтящи в звучна хармония - е в превода на Владимир Германов, с корица от София Попйорданова и със знака на изд. "Кръг".
Спечелил купища възхвали от световната литературна критика, книгата събира разкази, които разсичат границите на географията и на общоприетото за нормално. Както романите на Краус, които българският читател вече познава, така и историите в тази книга нахлуват в темите за паметта, за духовността и най-вече за отношенията между хората.
Всеки разказ в "Да си мъж" притежава своя собствена уникалност и интригуваща логика, всеки е подчинен на различна структура, глас и логика, и въпреки това страница след страница текстовете звучат в забележителен баланс и оставят усещането за плавно потъване в заплетен роман.
От девойка, която съжителства с момиче, изчезнало след забранена афера с женен богаташ, през дядо на прага на смъртта, понесъл в бягство новороденото си внуче мигове преди ритуала по обрязването му, та до германски боксьор, който споделя на еврейската си любовница, че ако бе живял по време на Третия райх, сигурно би бил нацист - всеки от героите в "Да си мъж" е обикновен човек, поставен под теглото на паметта и историята, на прага на осъзнаването кой е всъщност и в какво ще се превърне.
"Изключителен сборник Разказите на Краус улавят хората в онези мигове, когато са жадни за опит и открити за нови възможностите, и тази откритост се простира към самите истории - твърди живи за стегнати сюжетни линии, опростени решения или лесни отговори", пише в "Ню Йорк Таймс Бук Ривю", а "Бостън Глоуб" добавя: "Да си мъж" е необикновена книга, която буди искрен смях, вдъхва дълбок размисъл, еднакво радва и смущава".
Никол Краус (р. 1974) е американска писателка, чиито четири романа ѝ носят световна слава. Преведени на над 35 езика, книгите ѝ са многократно отличавани с литературни награди, сред които международното отличие "Сароян" и Френската премия за най-добра чуждестранна книга. Никол Краус е редовен автор в "Ню Йоркър, "Харпърс", "Ескуайър" и др.
Първият ѝ сборник с разкази, "Да си мъж", е носител на авторитетния приз "Уингейт", чиито лауреати са били Зейди Смит, Етгар Керет и Давид Гросман.
Като читател на "Дневник" може да купите книгата със специална отстъпка от поне 10% в Ozone.bg. Кодът за нея е 10Dnevnik. Поръчайте книгата тук.
Ако в актуална промоция има по-висока отстъпка - тя важи за вашата покупка.
Откъс от "Да си мъж" на Никол Краус
Швейцария
Минаха трийсет години, откакто видях Сорая. През това време направих опит да я открия само веднъж. Мисля, че се страхувах да я видя, страхувах се да опитвам да я разбера сега, когато вече бях по-възрастна и може би щях да мога, все едно се страхувах от самата себе си - от това, което бих могла да открия в подмолите на просветлението си. Годините минаваха и мислех за нея все по-рядко. Постъпих в университета, после започнах аспирантура, омъжих се по-рано, отколкото си бях представяла, и имах две дъщери с година разлика помежду им. Ако изобщо се сещах за Сорая - проблясък от миналото сред низ от мимолетни асоциации - мисълта изчезваше също толкова бързо.
Срещнах я, когато бях на тринайсет - годината, когато семейството ми прекара в чужбина, в Швейцария. "Очаквай най-лошото" можеше да е девизът на семейството ми, ако баща ми не ни беше инструктирал недвусмислено, че е "Не се доверявай на никого, подозирай всекиго". Живеехме на ръба на отвесна скала, макар че къщата ни беше внушителна. Бяхме европейски евреи, дори в Америка, което ще рече, че ни се бяха случвали катастрофични неща и можеха да се случат пак. Родителите ни се караха яростно, бракът им беше постоянно на ръба.
Финансовият фалит също се надигаше над хоризонта - предупредиха ни, че къщата скоро ще трябва да бъде продадена. Не бяха постъпвали пари, откакто баща ни остави семейния бизнес след години война от скандали с дядо ни. Когато баща ни се върна към учението, аз бях на две, брат ми - на четири, сестра ни още не беше родена. Първо подготвителни курсове по медицина, после медицина в Колумбийския, после специализант в ортопедична клиника в Болницата за специална хирургия, макар и да не знаехме точно в какъв смисъл "специална".
През единайсетте години, докато учеше, баща ни прекара безброй нощи дежурен на повикване в спешното отделение, където посрещаше зловещ парад от жертви: смачкани автомобили, инциденти с мотоциклети, веднъж дори катастрофа със самолет на "Авианка", полетял към Богота и забил се в планински склон в Коув Нек. Дълбоко в себе си може да се е вкопчвал в суеверието, че ежедневните съприкосновения с ужаса биха могли да отърват собственото му семейство.
Един дъждовен септемврийски следобед обаче засилен пикап блъсна баба ми на ъгъла на Първо авеню и Петдесета улица и предизвика кръвоизлив в мозъка ù. Когато баща ми се добрал до болница "Белвю", майка му била на носилка в спешното. Стиснала ръката му и изпаднала в кома. Умря шест седмици след това. По-малко от година след смъртта ù баща ми приключи специализацията си и премести семейството ни в Швейцария, където започна стаж като травматолог.
Това, че Швейцария - неутрална, алпийска, подредена - има най-добър институт по травматология в целия свят, изглежда парадоксално. Атмосферата в цялата страна тогава напомняше за санаториум или психиатрична клиника.
Вместо тапицирани стени имаше сняг, който заглушаваше и омекотяваше всичко, след като толкова много столетия швейцарците продължаваха инстинктивно да заглушават сами себе си. Или там беше работата - страна, педантично държаща на контролираната сдържаност и конформизма, създаваща часовници, с точните ù влакове, би имала следователно предимство в спешната грижа за разкъсани на парчета тела.
Тази Швейцария освен това е страна с много езици и това осигури на мен и брат ми неочаквано спасение от семейния мрак. Институтът беше в Базел, където се говори Schweizerdeutsch[1], обаче майка ми смяташе, че трябва да продължаваме с френския. Schweizerdeutsch беше много близък до Deutsch[2], а не ни беше позволено да се докосваме до каквото и да било, което дори бегло напомня Deutsch, езика на баба ни по майчина линия, чието семейство беше изцяло избито от нацистите.
Поради това ни записаха в École Internationale[3] в Женева. Брат ми живееше в общежитието в кампуса, обаче аз бях навършила само тринайсет и не бях достатъчно голяма. За да ме спасят от травмите, свързани с Deutsch, за мен беше намерено решение в западните покрайнини на Женева и през септември 1987 година станах квартирант в дома на заместваща преподавателка по английски на име мисис Елдърфийлд. Косата ù беше боядисана като слама и имаше розовите бузи на човек, расъл във влажен климат. Все едно - изглеждаше стара.
Прозорецът на малката ми стая гледаше към едно ябълково дърво. В деня на пристигането ми около него бяха нападали червени ябълки, които гниеха на есенното слънце. В стаята имаше малко бюро, стол за четене и легло, в долния край на което беше сгънато военно одеяло, достатъчно старо, за да е било използвано в някоя световна война. Пред прага кафявият килим беше протрит до нишките.
Две други квартирантки, на по осемнайсет, споделяха задната стая в края на коридора. Трите ни тесни легла някога бяха принадлежали на синовете на мисис Елдърфийлд, които бяха израснали и заминали дълго преди ние, момичетата, да отидем там. Нямаше снимки на момчетата ù, така че нямахме идея как изглеждат, но рядко забравяхме, че някога са спели в нашите легла. Между отсъстващите синове на мисис Елдърфийлд и нас имаше плътска връзка.
Никога не се споменаваше за съпруг на мисис Елдърфийлд, ако изобщо е имала такъв. Не беше от хората, които предразполагат към лични въпроси. Когато ставаше време за сън, гасеше лампите ни, без да каже дума.
През първата ми вечер в къщата седнах на пода в стаята на по-големите квартирантки сред купчини техни дрехи. Момичетата у дома се пръскаха с евтин мъжки одеколон, който се наричаше "Дракар Ноар". Силният парфюм, с който бяха пропити дрехите на съквартирантките ми от къщата, обаче ми беше непознат. Смесена с топлината от телата им и химията на кожата им, миризмата омекваше, но понякога се надигаше толкова силно от завивките и отметнатите чаршафи, че се налагаше мисис Елдърфийлд да отваря прозорците, за да може студеният въздух отново да изчисти всичко до голо.
Слушах как по-големите обсъждат живота си със закодирани думи, които не разбирах. Смееха се на наивитета ми, но и двете винаги бяха мили с мен. Мари беше от Банкок, дошла през Бостън, а Сорая - от Техеран, после Шестнайсети район в Париж. Баща ù бил инженер на шаха преди революцията и беше заминал със семейството си в изгнание твърде късно, за да вземат играчките на Сорая, но все пак навреме, за да прехвърлят повечето от ликвидните си активи. Вироглавството - секс, стимуланти, непокорство - бе изпратило и двете в Швейцария, за да прекарат още една допълнителна година за дооформяне в училище, тринайсета година, за каквато двете никога не били и чували.
[1] Швейцарски немски език - сборно понятие за говорените в немскоговорящата част на Швейцария алемански диалекти. - Бел. ред.
[2] Немски език. - Бел. ред.
[3] Престижно международно училище, основано през 1924 г. - Бел. ред.