"Да си мъж" на Никол Краус (откъс)

В рубриката "Четиво" Дневник публикува откъс от "Да си мъж", с автор Никол Краус, предоставен от Издателство "Кръг"

Литературната сензация Никол Краус с първи сборник с разкази на български. Десетте истории в "Да си мъж" печелят възхвали от световната критика

Първият сборник с разкази на наречената от "Ню Йорк Таймс" "международна литературна сензация" Никол Краус излиза на български на 16 март. "Да си мъж", блестяща колекция от десет истории - колкото различни, толкова и ехтящи в звучна хармония - е в превода на Владимир Германов, с корица от София Попйорданова и със знака на изд. "Кръг".

Спечелил купища възхвали от световната литературна критика, книгата събира разкази, които разсичат границите на географията и на общоприетото за нормално. Както романите на Краус, които българският читател вече познава, така и историите в тази книга нахлуват в темите за паметта, за духовността и най-вече за отношенията между хората.

Всеки разказ в "Да си мъж" притежава своя собствена уникалност и интригуваща логика, всеки е подчинен на различна структура, глас и логика, и въпреки това страница след страница текстовете звучат в забележителен баланс и оставят усещането за плавно потъване в заплетен роман.

От девойка, която съжителства с момиче, изчезнало след забранена афера с женен богаташ, през дядо на прага на смъртта, понесъл в бягство новороденото си внуче мигове преди ритуала по обрязването му, та до германски боксьор, който споделя на еврейската си любовница, че ако бе живял по време на Третия райх, сигурно би бил нацист - всеки от героите в "Да си мъж" е обикновен човек, поставен под теглото на паметта и историята, на прага на осъзнаването кой е всъщност и в какво ще се превърне.

"Изключителен сборник Разказите на Краус улавят хората в онези мигове, когато са жадни за опит и открити за нови възможностите, и тази откритост се простира към самите истории - твърди живи за стегнати сюжетни линии, опростени решения или лесни отговори", пише в "Ню Йорк Таймс Бук Ривю", а "Бостън Глоуб" добавя: "Да си мъж" е необикновена книга, която буди искрен смях, вдъхва дълбок размисъл, еднакво радва и смущава".

Никол Краус (р. 1974) е американска писателка, чиито четири романа ѝ носят световна слава. Преведени на над 35 езика, книгите ѝ са многократно отличавани с литературни награди, сред които международното отличие "Сароян" и Френската премия за най-добра чуждестранна книга. Никол Краус е редовен автор в "Ню Йоркър, "Харпърс", "Ескуайър" и др.

Първият ѝ сборник с разкази, "Да си мъж", е носител на авторитетния приз "Уингейт", чиито лауреати са били Зейди Смит, Етгар Керет и Давид Гросман.

Като читател на "Дневник" може да купите книгата със специална отстъпка от поне 10% в Ozone.bg. Кодът за нея е 10Dnevnik. Поръчайте книгата тук.
Ако в актуална промоция има по-висока отстъпка - тя важи за вашата покупка.

Откъс от "Да си мъж" на Никол Краус

Швейцария

Минаха трийсет години, откакто видях Со­рая. През това време направих опит да я от­крия само веднъж. Мисля, че се страхувах да я видя, страхувах се да опитвам да я разбера сега, когато вече бях по-възрастна и може би щях да мога, все едно се страхувах от самата себе си - от това, което бих могла да открия в подмолите на просветлението си. Годините минаваха и мислех за нея все по-рядко. Постъ­пих в университета, после започнах аспиран­тура, омъжих се по-рано, отколкото си бях представяла, и имах две дъщери с година разли­ка помежду им. Ако изобщо се сещах за Сорая - проблясък от миналото сред низ от мимолет­ни асоциации - мисълта изчезваше също тол­кова бързо.

Срещнах я, когато бях на тринайсет - годи­ната, когато семейството ми прекара в чужби­на, в Швейцария. "Очаквай най-лошото" може­ше да е девизът на семейството ми, ако баща ми не ни беше инструктирал недвусмислено, че е "Не се доверявай на никого, подозирай всеки­го". Живеехме на ръба на отвесна скала, макар че къщата ни беше внушителна. Бяхме евро­пейски евреи, дори в Америка, което ще рече, че ни се бяха случвали катастрофични неща и мо­жеха да се случат пак. Родителите ни се караха яростно, бракът им беше постоянно на ръба.

Финансовият фалит също се надигаше над хо­ризонта - предупредиха ни, че къщата скоро ще трябва да бъде продадена. Не бяха постъп­вали пари, откакто баща ни остави семейния бизнес след години война от скандали с дядо ни. Когато баща ни се върна към учението, аз бях на две, брат ми - на четири, сестра ни още не беше родена. Първо подготвителни курсове по медицина, после медицина в Колумбийския, после специализант в ортопедична клиника в Болницата за специална хирургия, макар и да не знаехме точно в какъв смисъл "специална".

През единайсетте години, докато учеше, баща ни прекара безброй нощи дежурен на повиква­не в спешното отделение, където посрещаше зловещ парад от жертви: смачкани автомоби­ли, инциденти с мотоциклети, веднъж дори ка­тастрофа със самолет на "Авианка", полетял към Богота и забил се в планински склон в Коув Нек. Дълбоко в себе си може да се е вкопчвал в суеверието, че ежедневните съприкосновения с ужаса биха могли да отърват собственото му семейство.

Един дъждовен септемврийски следобед обаче засилен пикап блъсна баба ми на ъгъла на Първо авеню и Петдесета улица и пре­дизвика кръвоизлив в мозъка ù. Когато баща ми се добрал до болница "Белвю", майка му била на носилка в спешното. Стиснала ръката му и из­паднала в кома. Умря шест седмици след това. По-малко от година след смъртта ù баща ми приключи специализацията си и премести се­мейството ни в Швейцария, където започна стаж като травматолог.

Това, че Швейцария - неутрална, алпийска, подредена - има най-добър институт по трав­матология в целия свят, изглежда парадок­сално. Атмосферата в цялата страна тогава напомняше за санаториум или психиатрична клиника.

Вместо тапицирани стени имаше сняг, кой­то заглушаваше и омекотяваше всичко, след като толкова много столетия швейцарците продължаваха инстинктивно да заглушават сами себе си. Или там беше работата - стра­на, педантично държаща на контролираната сдържаност и конформизма, създаваща часов­ници, с точните ù влакове, би имала следова­телно предимство в спешната грижа за раз­късани на парчета тела.

Тази Швейцария освен това е страна с много езици и това осигури на мен и брат ми неочаквано спасение от семей­ния мрак. Институтът беше в Базел, където се говори Schweizerdeutsch[1], обаче майка ми смя­таше, че трябва да продължаваме с френския. Schweizerdeutsch беше много близък до Deutsch[2], а не ни беше позволено да се докосваме до какво­то и да било, което дори бегло напомня Deutsch, езика на баба ни по майчина линия, чието семейство беше изцяло избито от нацистите.

Пора­ди това ни записаха в École Internationale[3] в Же­нева. Брат ми живееше в общежитието в кам­пуса, обаче аз бях навършила само тринайсет и не бях достатъчно голяма. За да ме спасят от травмите, свързани с Deutsch, за мен беше намерено решение в западните покрайнини на Женева и през септември 1987 година станах квартирант в дома на заместваща преподава­телка по английски на име мисис Елдърфийлд. Косата ù беше боядисана като слама и имаше розовите бузи на човек, расъл във влажен кли­мат. Все едно - изглеждаше стара.

Прозорецът на малката ми стая гледаше към едно ябълково дърво. В деня на пристигане­то ми около него бяха нападали червени ябъл­ки, които гниеха на есенното слънце. В стаята имаше малко бюро, стол за четене и легло, в долния край на което беше сгънато военно оде­яло, достатъчно старо, за да е било използвано в някоя световна война. Пред прага кафявият килим беше протрит до нишките.

Две други квартирантки, на по осемнайсет, споделяха задната стая в края на коридора. Три­те ни тесни легла някога бяха принадлежали на синовете на мисис Елдърфийлд, които бяха из­раснали и заминали дълго преди ние, момичета­та, да отидем там. Нямаше снимки на момче­тата ù, така че нямахме идея как изглеждат, но рядко забравяхме, че някога са спели в наши­те легла. Между отсъстващите синове на ми­сис Елдърфийлд и нас имаше плътска връзка.

Никога не се споменаваше за съпруг на ми­сис Елдърфийлд, ако изобщо е имала такъв. Не беше от хората, които предразполагат към лични въпроси. Когато ставаше време за сън, гасеше лампите ни, без да каже дума.

През първата ми вечер в къщата седнах на пода в стаята на по-големите квартирант­ки сред купчини техни дрехи. Момичетата у дома се пръскаха с евтин мъжки одеколон, кой­то се наричаше "Дракар Ноар". Силният пар­фюм, с който бяха пропити дрехите на съквар­тирантките ми от къщата, обаче ми беше не­познат. Смесена с топлината от телата им и химията на кожата им, миризмата омекваше, но понякога се надигаше толкова силно от за­вивките и отметнатите чаршафи, че се нала­гаше мисис Елдърфийлд да отваря прозорците, за да може студеният въздух отново да изчис­ти всичко до голо.

Слушах как по-големите обсъждат живо­та си със закодирани думи, които не разбирах. Смееха се на наивитета ми, но и двете винаги бяха мили с мен. Мари беше от Банкок, дошла през Бостън, а Сорая - от Техеран, после Шест­найсети район в Париж. Баща ù бил инженер на шаха преди революцията и беше заминал със семейството си в изгнание твърде късно, за да вземат играчките на Сорая, но все пак навреме, за да прехвърлят повечето от ликвидните си активи. Вироглавството - секс, стимуланти, непокорство - бе изпратило и двете в Швейца­рия, за да прекарат още една допълнителна го­дина за дооформяне в училище, тринайсета го­дина, за каквато двете никога не били и чували.

---

[1] Швейцарски немски език - сборно понятие за говорените в нем­скоговорящата част на Швейцария алемански диалекти. - Бел. ред.
[2] Немски език. - Бел. ред.
[3] Престижно международно училище, основано през 1924 г. - Бел. ред.