© Нике
В книгата е включен и разказът "Kлод Гьо", който досега не е публикуван на български
Романът "Последният ден на един осъден на смърт" на френския класик Виктор Юго, излиза в нов превод на български език, съобщи издателство "Нике". Той е дело на Красимир Кавалджиев и е под редакцията на Дора Минева.
"Издавана само веднъж на български в началото на ХХ век, книгата на Виктор Юго е била възприета като шок, когато се появява през 1829 година. Тя е своеобразен манифест на автора против жестокостта на смъртното наказание", уточняват от "Нике".
В новото издание е включен и разказът "Kлод Гьо", който досега не е публикуван на български.
"Последният ден на един осъден на смърт" е политическият призив на Виктор Юго за премахване на смъртното наказание във Франция. Писателят няколко пъти е бил свидетел на зрелищните екзекуции и се възмущава, че обществото приема хладнокръвно това варварство. Романът всъщност е дневник на осъден човек, който разказва за последните си часове - от присъдата на съда до момента на екзекуцията. Книгата веднага предизвиква остри дебати, заради което Юго е принуден да актуализира впоследствие предговорите си.
И ако "Последният ден на един осъден на смърт" е фикция, разказът "Kлод Гьо", включен в новото издание, е по действителен случай. През 1831 година Клод е осъден за кражба на осем години зад решетките. В затвора обаче той убива един от надзирателите с брадва. От новината и процеса срещу осъдения Юго създава своя разказ, с който отстоява позицията против смъртното наказание.
Виктор Юго - поет, писател, драматург, романист, художник и общественик, е роден на 26 февруари 1802 г. Заема видно място в историята на френската литература през ХІХ век. Едни от най-известните му творби са "Парижката Света Богородица" и "Клетниците". Известен е и с политическите си речи в Учредителното събрание и Законодателното събрание по въпросите за смъртното наказание. Помогнал е на много поколения да осмислят необходимостта от ангажираността на писателя в политическия и социалния живот. Заради своите многобройни изказвания е осъден на изгнание в продължение на двадесет години по време на Втората империя. Тленните му останки се намират в Пантеона в Париж от 1885 г.
Из "Последният ден на един осъден на смърт" от Виктор Юго
Осъден на смърт!
Вече пет седмици живея с тази мисъл, постоянно насаме с нея, постоянно смразяван от нейното присъствие, постоянно превит под тежестта ѝ!
Някога - защото ми се струва, че са минали не седмици, а години - бях човек като всички останали. Всеки ден, всеки час, всяка минута бяха заети с някаква мисъл. Младото ми, богато въображение бе преизпълнено с фантазии. Забавляваше се, като ми ги разгръщаше една след друга, без ред и без край, бродирайки неизчерпаеми арабески върху грубия и тънък плат на живота. Имаше девойки, великолепни епископски ризи, спечелени битки, театри, пълни с шум и светлина, после пак девойки и мрачни разходки нощем под широко разперените ръце на кестените. Във въображението ми винаги бе празник. Можех да си мисля за каквото си искам, бях свободен.
Сега съм пленник. Тялото ми е оковано в тъмница, умът ми е пленник на една идея. Ужасна, кървава, неумолима идея! Имам само една мисъл, едно убеждение, една увереност: осъден съм на смърт!
Каквото и да правя, тази адска мисъл винаги е там като оловен призрак до мен, сама и ревнива, прогонва всяко разсейване, гледа мене, клетника, в лицето и ме разтърсва с двете си ледени ръце, когато искам да обърна глава или да затворя очи. Плъзга се във всички форми, чрез които умът ми би искал да избяга от нея, смесва се като ужасен припев с всички отправени към мен думи, залепва заедно с мен за уродливите решетки на моята тъмница; преследва ме буден, дебне тревожния ми сън и се появява отново в сънищата ми под формата на нож.
Току-що се стреснах насън, преследван от нея, и си казах: Ах! Това е само сън! Добре! Още преди натежалите ми очи да са имали време да се отворят достатъчно, за да видят тази фатална мисъл, записана в ужасната заобикаляща ме реалност, върху мокрия сълзящ камък на моята килия, в бледите лъчи на нощната ми лампа, в грубия вътък на моите дрехи, върху мрачното лице на караулния войник, чийто патрондаш блести през решетката на тъмницата, струва ми се, че един глас вече е прошепнал в ухото ми: Осъден на смърт!
Беше прекрасно августовско утро.
Бяха изминали три дни, откакто започна делото ми, три дни, откакто моето име и моето престъпление събираха всяка сутрин множество зрители, които връхлитаха върху пейките в съдебната зала като гарвани над труп, три дни, откакто цялото това нереално зрелище от съдии, свидетели, адвокати, кралски прокурори се изреждаше пред мен, понякога гротескно, понякога кръвожадно, винаги мрачно и фатално.
От безпокойство и ужас първите две нощи не можах да мигна; на третата заспал от скука и умора. В полунощ оставих съдебните заседатели да се съвещават. Бях върнат обратно върху сламата в моята тъмница и веднага съм потънал в дълбок сън, в сън на забравата. Това бяха първите часове на почивка от много дни.
Все още бях в обятията на този дълбок сън, когато дойдоха да ме събудят.
Този път не бяха достатъчни тежките стъпки и железните обувки на тъмничаря, подрънкването на връзката му ключове, дрезгавото скърцане на ключалките - за да бъда изтръгнат от летаргията си, трябваше грубият му глас да прокънти в ухото ми, а грубата му ръка - да се стовари върху рамото ми: Хайде ставайте! - Отворих очи, изправих се уплашено и седнах. В този момент през тесния и висок прозорец на килията видях на тавана на съседния коридор - единственото небе, което ми бе дадено да зърна, - онова жълто отражение, в което свикналите с мрака на затвора очи умеят така добре да разпознават слънцето. Обичам слънцето.
- Денят е хубав - казах на тъмничаря.
Той постоя за миг, без да ми отговори, сякаш не знаеше дали си струва да ме удостои с някоя дума, след което с известно усилие промърмори рязко:
- Може и да е.
