© Фондация
Книгата ще има премиера на 24 март в Софийската градска художествена галерия
На 24 март, петък, от 18,30 часа в Софийската градска художествена галерия ще се състои премиерата на "За радостта и езика". Книгата включва разговори в писма между поета, драматург и режисьор Иван Теофилов и писателя Георги Господинов. Авторите ще присъстват на представянето.
Издател на "За радостта и езика" е фондация "Комунитас", а художественото оформление е на Надежда Олег Ляхова.
Иван Теофилов е роден през 1931 г. в Пловдив. Автор е на стихосбирките "Небето и всички звезди" (1963), "Амфитеатър" (1968, 2001), "Град върху градове" (1976, 2001), "Богатството от време. Избрани стихотворения" (1981), "Споделено битие. Стихове" (1984), "Да" (1994), "Геометрия на духа. Избрани стихотворения" (1996), "Монолози" (2001), "Сън или надмощие" (2004) и множество пиеси за възрастни и за деца. Занимава се активно с преводаческа дейност. Негови драматургични и поетически произведения са превеждани на английски, испански, полски, сърбохърватски и други езици.
Георги Господинов е роден през 1968 г. в Ямбол. Книгите му са публикувани на повече от 25 езика. Влиза в литературата със стихосбирките "Лапидариум", и "Черешата на един народ". Автор е на книги с разкази и на романите "Естествен роман", "Физика на тъгата" и най-новия - "Времеубежище". Носител е на множество международни литературни награди, сред които "Премио Стрега Еуропео", Наградата "Ангелус" за европейска литература и др. Романът "Времеубежище" е избран сред най-добрите книги на 2022 от "Ню Йоркър" и "Гардиън" и е номиниран за наградата "Букър".
"Дневник" публикува откъс от книгата, предоставен на редакцията от фондация "Комунитас".
Из "За радостта и езика" от Иван Теофилов и Георги Господинов
Георги Господинов: С какви очи видя София на 50-те? Опиши ни малко повече какво представляваше този град в началото на едни от най-мрачните години?
Иван Теофилов: Скитахме с трепетно любопитство на провинциални момчета с ненаситното желание да запаметим колкото се може повече от столичните улици. В настъпилата мизерия след 9 септември улиците бяха страшно занемарени.През деня начумерени, с разхлопани павета и подрънкващи разбрицани трамваи, а вечер мижаво осветени, с непрогледен, призрачен вид. Тогава монолитните правителствени сгради, Партийният дом и хотел "Шератон" не съществуваха и на тяхно място зееха дълбоки бомбени ями, изпълнени със заблатена, зеленясала вода с неспирно и ехтящо крякане на жаби, оградени отвсякъде с дъсчени тараби.
И само тук-там покрай тарабите стърчаха като сирачета оцелели разпръснати къщи.
На приемните изпити Енчо беше скъсан и пое с мукавеното си куфарче за казармата. А аз стоически издържах до края. Видях развълнуван името си в списъка на приетите студенти, но само след миг изпаднах в шок: в края на списъка имаше съобщение за онези кандидати, които са получили отрицателни атестати, между които бях и аз, със забележката: посочените кандидати да се явят в ректората.
Тогава към редовните документи беше задължително да се прилага и запечатана в плик характеристика за благонадеждност от някой институт или работно място. Посетих със свито сърце ректората. И бях шокиращо изненадан за онова безсърдечно време: ректорът се държа - съчувстващо и загрижено, обсипвайки ме с топли, бащински напътствия. Даже ми даде да прочета атестата с грамаданския разкрачен подпис на оня, измъчващ ме с тъпите си басни Червен чук.Бях безмилостно наклепан. Беше написал с лека ръка в характеристиката, че съм вражески елемент...
И се заклатушках за по-евтино с нощния пътнически влак за Пловдив. Купето беше празно и хлапакът в мен се разрева...
Г. Г.: Червен чук е навсякъде
И. Т.: Да, но в Пловдив моят очернител се укри. Знаеше, че ще се върна и ще го потърся.
"Това човек ли е, така да омаскари момчето" - беше обобщаващото в репликите с разтреперания гняв на беловласите ни колективци. Извън литературните си прищевки, старците бяха хрисими хора. И се скупчиха и заумуваха, и съчиняваха и писаха, и замениха клеветническия с добронамерен атестат, имитирайки неволно емоционалния лексикон на Библията.
И което е най-куриозното - бях изпратен тържествено на импровизирана другарска вечер, на която ми бе връчена награда от 5000 лева (вероятно сегашните 500) за "активна литературна дейност", имаща смисъл и на социална помощ. Понеже касата на колектива беше оредяла, парите даде един Емил (фамилното му име съм забравил).Мургав дребосък с пинизчийски мустачки.Минаваше за очеркист.Впоследствие се разбра, че бил заловен при обир на магазин.И дълго преживявах тази абсурдна ситуация, на която бях принуден да се чувствам герой.
Но вече бях стъпил на първото стъпало в живота си и нямаше как да не бъда щастлив. И в тази наистина щастлива отсрочка ми беше все едно какви и колко ще са препъникамъните ми оттук нататък...
* * *
Г. Г.: Как "делеше" литературните и театралните занимания? Имаше ли си твоя литературна среда? По това време четеш много, самообразоваш се, превеждаш, снабдяваш се с книги от антикварницата на Чипев Дали си стоял като различния, поета, сред твоите състуденти актьори?
И. Т.: Театралните ми занимания бяха над всичко, неизбежно се проявяваха и литературните. Но литературна среда нямах.Знаех всичките си пишещи връстници, ала общуването ми с тях ставаше на крак в редакциите или в срещи по улиците.Посещавал съм два-три пъти и дадения за нуждите на младите писатели апартамент на ул. "Св. Иван Рилски" 30, известен със зевзешките си случки, с тапицираните стени с вестници, иронично описан в книгата на Петър Алипиев "Без малко, търтей".
Иначе поддържах редовно литературните си интереси. Не излизах до последния звънец от Народната библиотека. Ровех се редовно из рафтовете на двете антикварни книжарници.Едната беше в уличката зад сегашното Министерство на културата, а другата (на книгоиздателство "Чипев") на мястото на днешния Партиен дом.Част от пращаните ми пари от къщи и някои дребни хонорари от вестниците хлътваха неизбежно в джобовете на книжарите.Книгите в антикварните книжарници по онова време бяха на нищожни цени и станах притежател на множество първи издания, които поради задръстения ни с книги софийски апартамент, съм скътал в селската ни къща в Гинци.
Да, преподавателите ми и повечето от студентите знаеха, че пиша, мнозина бяха чели интервюто ми с народния артист Константин Кисимов в списание "Театър", известно беше и авторството ми на поетичните пролози и епилози към режисьорските изпити на Методи Андонов. Но не помня да съм стоял различен, бях студент като всички студенти по актьорско майсторство.И в онази все още тийнейджърска възраст се чувствах щастлив от съдбата си.
Г. Г.: Да отворим вратата и да приканим състудентите ти тогава.
И. Т.: Студентите, да, моите състуденти...
Бяхме четвъртият поред курс от създаването на училището. Държавното висше театрално училище е основано през 1948 година и първите му питомци още пребиваваха в училището като четвърти, последен курс - курса на Вили Цанков, Рангел Вълчанов, Георги Калоянчев, Коста Цонев и още редица известни, приключили живота и творчеството си творци.
Нашият курс се оказа един от най-елитните. Ще спомена имената само на някои от съкурсниците си: режисьорите Методи Андонов, Людмил Кирков и Станчо Станчев, театроведът и бъдещ кинокритик Тодор Андрейков, артистите Леда Тасева, Татяна Лолова, Емилия Радева, Гинка Станчева, Ицко Финци, Досьо Досев, Григор Вачков, Никола Анастасов...
Студентското ни битие беше дяволски контрастно, по-скоро абсурдно. Някаква свикваща едновременност между наложения и същинския ни живот. От една страна, действаха задълженията ни към порядките на соца, а от друга, буйстваше волността на младостта, на мечтите ни...
Бяха изминали само шест години от 9 септември. И беше трудно, бих го нарекъл ужасяващо трудно време - километрични опашки за купони пред комисарството за метър и десет сантиметра шаячен плат за панталони, за чифт ватирани гащи и галоши; магазините празни, с изчерпващи се продукти за часове, в аптеките само аспирин и хинин... И наред с кошмара на недоимъка бяхме редовно със замаяни глави от постоянно, стоическо гладуване, от задължително съсипващо тичане по бригади с безбройни рецитаторски прояви или с принудителна трудова дейност, сещам се и за онова шестчасово "друсане" на другарски съд за нищо и никакви постъпки... Сталинизъм!
Всичко беше строго програмирано. Явявахме се на изпит с накълвани до запетаята и точката постановления срещу Анна Ахматова и Михаил Зошченко, срещу космополитизма и пр.; измъчваха ни безумните, тормозещи часове по диалектически материализъм (диамат) и като пискюл - допълнителното натоварване с военни лекции...
Освен практическите занимания по актьорско майсторство, зубрехме за изпит и грубо идеологизираната система на Станиславски. Омайвахме се от натурализма на екранизирани спектакли на МХАТ: "Живият труп", "Плодовете на просвещението" по Толстой, "Лес" по Островски... Лепяхме по лицата си пластове грим, за да добием суровия, титаничен облик на трудовите герои на соца. За най-висок професионален пример ни се сочеше консервираната слава на 90-годишната съветска артистка Яблочкина...
