© Стопкадър от YouTube
"Диктаторите са предимно хора с една книга, която самите те са написали, а техните изпълнители не четат книги", пише украинският поет и преводач Остап Сливински
Остап Сливински (45) е украински поет, литературовед, славист и българист, преводач на художествена литература от полски, български и английски. Превел е на украински "Естествен роман" и "И други истории" на Георги Господинов, разкази на Алек Попов, стихотворения на Иван Радоев, Николай Кънчев, Марин Бодаков, Силвия Чолева. На български е издадена стихосбирката му "Закуска на тревата" (прев. Райна Камберова, изд. "Смол Стейшънс Прес", 2020).
"Дневник" препубликува от "Литературен вестник" есето на Сливински, писано за програмата "Работилница за културни практики". Преводът е на Райна Камберова.
От началото на войната в Украйна Сливински съставя свой "Речник на войната", в който събира фрагменти от монолози, разказани или преразказани му от различни хора.
Клайв Стейпълс Луис, който е не само световноизвестен писател, но и ветеран от Първата световна война, в словото си "Познанието по време на война", произнесено в Оксфорд през октомври 1939 г., казва: "Войната не създава изцяло нова ситуация. Човешкият живот винаги балансира на ръба на пропастта. Ако хората отлагат търсенето на знание и красота, докато бъдат в безопасност, то търсенето никога няма да започне". Защото войната всъщност никога не свършва. През цялото време тя продължава ту тук, ту там, пламва, а после затихва. За културата никога няма "добро време".
Сещам се за илюстрацията на украинския художник Сашко Даниленко на една от най-използваните фрази в нашата война: "не му е сега времето". На нея се вижда как ракета удря пясъчен часовник.
Като престанем да създаваме култура, на която "не ѝ е сега времето", не правим ли това време още по-чуждо и неприемливо за нас? В края на краищата без култура времето не само остава непредсказуемо, задушаващо се, затворено в себе си - тоест такова, което не позволява достъп нито до миналото, нито до бъдещето и ни обрича на безкрайно "тук и сега" - освен това то става и нечетливо. Подобно на парче втвърдена магма, на повърхността става това, което е отвътре; то става пълно само от себе си. Такова време е невъзможно да се осмисли, но в него е невъзможно и да се живее.
И в същото време разбирам колко трудно е да се създава култура в лоши времена. Всяка култура изисква оптическа дистанция: невъзможно е културно да отразяваш реалността, ако не се изтръгнеш от нея за косата: необходимо е, за да видиш повече от някой друг, който ясно заема своята ниша в реалността. Създател на култура е някой, който тихо ходи зад гърба на другите, наднича в работата на други хора, сравнява. Той/тя вижда повече и точно това е трудното по време на война. Когато има война е страшно да виждаш повече, твърде е много. Не всеки може да го издържи.
Полската писателка Зофия Налковска, автор на "Медальони", една от най-силните книги за престъпленията на нацистите, пише следното: "Реалността може да бъде издържана само защото няма да я опознаем цялата чрез собствения си опит". Ограниченото зрително поле е спасително; спасително е съсредоточаването върху конкретни практически действия, върху движение от точка А до точка Б и обратно, върху конкретен, макар и малък, но измерим резултат.
За много от нас доброволчеството се превърна не само в осъзната необходимост, изискване на времето, но и в спасение от объркването, загубата, паниката и лошите мисли. Тези, които са на фронта, казват, че именно поради тази причина в известен смисъл там им е по-лесно, отколкото би им било в тила. Културата - всяка работа в културата и с културата - извежда от този режим на "тичане на къси разстояния". Настройва оптиката така, че започваш да виждаш панорамната картина, а това може да бъде голямо предизвикателство.
Много ясно си спомням един момент. В първите седмици на мащабната война аз, както много жители на Лвив, бях доброволец на гарата. Работата беше рутинна, с много дребни задачи: приготвяне на сандвичи и чай, носене на топла вода в термоси, насочване на новопристигналите преселници към информационните пунктове. По едно време, като отместих очи от това, с което се занимавах и се огледах наоколо, внезапно осъзнах в какво се намирам. Наоколо цареше пълен хаос: изгубени деца търсеха родителите си, уплашени родители търсеха децата си, нечии животни тичаха, в бъчви горяха огньове, от някаква палатка се чуваха религиозни песни. Беше като края на времето.
И именно тази апокалиптична картина предизвика у мен културна асоциация: спомних си "Страшният съд" на Йеронимус Бош. Не беше нещо утешително. Всъщност би могло да ви уплаши още повече. Но в мене се появи някакво смесено чувство: към тревогата се прибави известно облекчение. Някой вече го беше нарисувал, вече го беше измислил, тоест не е абсолютно изключително преживяване.
Това е много важно: да не се чувстваш като в изключителна ситуация, защото именно това чувство те парализира и те лишава от сили.
Може би затова, колкото и да е странно, имах нужда да чета в първите седмици на пълномащабната война. Но какво четях? Това бяха разкази за Холокоста от еврейската писателка Ида Финк от Збараж. Просто се насилих да дочета книгата, която бях започнал още преди инвазията в свободното си време, за да дисциплинирам малко мислите си. Но тази книга също така много ми помогна. Като че ли не е достатъчно ужасно в реалността, че на всичкото отгоре Холокоста? Но тази книга сякаш ме водеше за ръка. Героинята, която преминава през ужасните нещастия на войната, накрая оставя едно просто, но важно послание: ако аз успях да го направя, значи можеш и ти. Едва ли ще ти се случи нещо по-страшно.
Също така четях например стиховете, написани от Чеслав Милош в окупираната от нацистите Варшава. Ето например това стихотворение от цикъла "Свят":
Зад полето, леса и зад друго поле
искри огледалото на вода необятна.
С фусти златисти край нея земята
се гмурва в морето, както в канче лале.
("От прозореца")
Как го е написал между обстрелите, уличните нападения, в дните, когато негови приятели и познати изчезват безследно? Не знам. Но имах и все още имам чувството, че той ми подава ръка. Може би това, а не нещо друго е най-важната мисия на културата? Да бъдеш споделена лодка, която плава във времето? Може би в културата най-важното е това усещане за рамото на някой, който вече е невидим?
Понякога се сещам за фразата на Мишел Фуко, която много обичам: "Боговете изпращат нещастия на хората, за да ги разказват, а смъртните ги разказват, за да не им се случат никога в живота".
Всъщност това е безполезно, защото нещастията се случват отново и отново, колкото и да разказваме за тях. Въобще културата не знае как да предотврати нещастието: диктаторите са предимно хора с една книга, която самите те са написали, а техните изпълнители не четат книги. Но като създаваме култура, като разказваме (изразяваме, възпроизвеждаме, показваме) нашите истории по различни начини, ние поне даваме на другите усещането, че не са сами в нещастието си.
Разбрах това много ясно по време на войната: нуждата да разказваш и слушаш, да споделяш е една от основните човешки потребности, наред с нуждата от храна, напитки, топлина и сън. Отначало наизустявах тези истории, после започнах да ги записвам, а след това постепенно да ги публикувам - така започна да се оформя проектът "Речник на войната". И докато вършех тази работа, все повече и повече се убеждавах колко размити по време на война, колективни житейски изпитания и масови катаклизми стават границите на една широко тълкувана култура.
Това, което беше строга документалистика, мнозина започнаха да четат като поезия, а едно чешко списание наскоро дори публикува монолозите на свидетелите на войната, които записах, в рубриката си "Поезия". Да, нашият театър и нашата литература стават все по-документални, а нашата документалистика е толкова гранична, някак толкова неволно метафизична, че понякога се чете като поезия.
Но вероятно така трябва да бъде: украинската култура сега, както може би никога преди, работи като единен организъм. Всичко - от мемета и улични графити до академична музика - има единно кръвообращение. Това не е "синтезът", за който говорихме в мирно време, а нещо друго: това е вид мобилизация, необходима за съвместен устрем към целта. Това е циркулацията на ценности.
Ние сме съ-създатели на нещо, каквото определено все още не е имало в украинската култура, и на нещо, което, кой знае, може би е напълно ново под слънцето. Всичко може да е. Ние, както и нашата култура, сме ужасно издръжливи и със сигурност трябва да оцелеем, за да проверим.
