© ICO
Преводът отново е на Тодор Берберов
Вълшебната планина" на германския класик Томас Ман, ще излезе в ново издание на ICU в края на месеца. Макар и публикуван многократно в България, емблематичният роман на писателя от години липсваше в книжарници. И новото издание ползва превода на Тодор Берберов (1911 - 1988).
"Вълшебната планина" е публикуван за първи път на немски през 1924 г. Ман започва да го пише през 1912 г., докато е в швейцарския санаториум "Давос", където съпругата му лекува белодробно заболяване. Идеята на Ман е след "Смърт във Венеция" да напише забавен разказ, в който темата за смъртта е интерпретирана в пародиен план. Разказът обаче се превръща в мащабен роман, писан в продължение на 12 години и превърнал се в едно от най-емблематичните произведения в литературата на ХХ век.
Романът представлява едновременно моментна снимка на предвоенна Европа, и трактат върху естеството на времето в трансцендентален смисъл. Героят Ханс Касторп преминава дълъг път на самообразование и самообучение, осеян с разговори, разходки и приключения, но всъщност се движи не толкова във времето и пространството, които са сякаш са застинали в едно положение, а странства из вътрешните си светове. Външният свят не се променя и тази му статичност е превърната в метафора на вечната повторяемост на битието.
Истинското вълшебство на пътуването се разгръща, когато краткото триседмично гостуване на героя, отишъл да види братовчед си в санаториума, прераства в седемгодишно духовно пътешествие, по време на което Ханс Касторп променя нагласата си към живота и стига до извода, че всяко по-висше здраве трябва да е преминало през дълбоко опознаване на болестта и смъртта.
Томас Ман е роден в Любек, Германия, на 6 юни 1875 г. Автор на романи, новели, разкази, есета, отявлен критик на нацизма, филантроп. През 1929 г. е удостоен с Нобелова награда за литература за романа си "Буденброкови". Новелата му "Смърт във Венеция" е наречена "най-съвършеното произведение на немски език". През 1924 г. публикува "Вълшебната планина" - шедьовърът на писателя.
След като през 1930 г. изнася пламенна реч, в която нарича национал-социализма "огромна вълна от примитивно варварство" и призовава немския народ да се "върне към здравия разум", нацистите отнемат немското му гражданство, а книгите му са забранени. Писателят става гражданин на Чехословакия, по-късно емигрира в Швейцария, а след избухването на Втората световна война заминава за САЩ и става преподавател в Принстънския. През 50-те, след като е обвинен от американските власти в разпространяване на комунистическите идеи, Ман е принуден да напусне Америка и се връща в Швейцария, където умира от тромбофлебит на 2 август 1955 г.
Тодор Берберов е изтъкнат преводач от немски език и член-учредител на Съюза на преводачите в България. Роден е на 18 юни 1911 г. в София. Следва в Париж и Берлин философия и немска филология. Наред с журналистическата и преподавателската дейност, работи като преводач на немска художествена литература. Бил е редовен сътрудник и секретар на редакцията на в. "Литературен глас". След промените във властта е осъден от Народния съд и е изпратен в концентрационния лагер в Белене за 7 години до 1955 г. След това става хоноруван преводач и редактор.
Превежда произведения от Йохан Гьоте, Томас Ман, Хайнрих Ман, Е.Т.А. Хофман, Роберт Музил, а също и драми от Фридрих Дюренмат, Марсел Еме, Жан Жироду и много други. Значителна е дейността му и в областта на устния превод, научната информация и съставителството на речници. Удостоен е с наградата на Съюза на преводачите в България за най-добър превод през 1980 г. Носител е на орден "Св. св. Кирил и Методий" I степен. Умира в София на 11 април 1988 г.
"Дневник" публикува откъс от романа, предоставен от издателство ICU.
Из "Вълшебната планина" от Томас Ман
Сатана
Неговата възраст трудно можеше да се определи; трябва да беше между тридесет- и четиридесетгодишен, защото макар общият му вид да бе младежки, косата при слепоочията вече бе посребрена, а по-нагоре видимо оредяла: две лиси петна се бяха образували до тесния, рядък път и правеха челото му по-високо.
Неговият костюм - светложълтеникавият кариран панталон и въздългото двуредно сако от развласен плат с много широки ревери - бе всичко друго, но не и елегантен; пък и поизвърнатата му права яка бе излиняла по ръбовете от много пране, черната му връзка бе поизтъркана, а ръкавели очевидно не носеше - Ханс Касторп забеляза това по ръкавите, които свободно висяха около китките му.
Въпреки това той видя пред себе си истински господин; интелигентният израз на лицето, свободното, дори красиво държание поставяха това вън от съмнение. Обаче тази смесица от опърпаност и грациозност, тия черни очи и леко завитите мустаци веднага напомниха на Ханс Касторп за ония чуждоземни музиканти, които по Коледа свирят по дворовете в родния му град и с вдигнати нагоре кадифени очи поднасят широкополите си шапки, за да уловят хвърлените им десетпфенигови монети. Шарманкаджия! - помисли си той. Ето защо не се чуди на името, което чу, когато Йоахим стана от скамейката и с известна стеснителност го представи:
- Моят братовчед Касторп, господин Сетембрини.
Ханс Касторп също бе станал, следи от неговата бурна веселост още личаха по лицето му. Но италианецът с учтиви думи помоли двамата да не си развалят спокойствието и ги накара отново да седнат, като сам остана прав насреща им в своята елегантна поза. Той се усмихваше, докато стоеше и разглеждаше братовчедите, а особено Ханс Касторп; под гъстите му мустаци, там, дето те красиво се извиваха нагоре, единият ъгъл на устата му потрепна и се придръпна, а това упражни особено въздействие върху опиянения Ханс Касторп, накара мисълта му да се избистри и да застане нащрек, за миг го отрезви и той се позасрами. Сетембрини каза:
- Господата са весели; и с право, да, с право. Великолепна сутрин! Небето е синьо, слънцето се усмихва - И той с леко и умело движение на мишницата вдигна към небето своята малка жълтеникава длан, като в същото време отпрати в тази посока и един кос, весел поглед. - Човек наистина би могъл да забрави къде се намира.
Говореше без чужд акцент, само по точния изговор на гласните можеше при всеки случай да се познае чужденецът. Неговите устни оформяха думите с известно удоволствие. Приятно бе да го слуша човек.
- А добре ли пътувахте за насам, господине? - обърна се той към Ханс Касторп. - Получихте ли вече присъдата си? Искам да кажа, състоя ли се вече мрачната церемония на първия преглед? - Тук той би трябвало да помълчи и да изчака, ако искаше да получи отговор, защото бе поставил въпрос и Ханс Касторп се готвеше да му отговори. Но чужденецът продължи да разпитва: - Благополучно ли премина? От вашия смях - И той замълча за момент, а гънката в ъгъла на устата му се задълбочи, - от вашия смях може да се теглят различни заключения. Колко месеца ви трупнаха нашите Минос и Радамант ? - Думата трупнаха звучеше в неговата уста особено странно. - Да отгатна ли? Шест? А може би направо девет? Те не са стиснати...
Ханс Касторп се засмя учудено и се помъчи да си спомни кои бяха тия Минос и Радамант.
- Но как така. Не, вие грешите, господин Септем... - заекна.
- Сетембрини - поправи го италианецът ясно и плавно, като добави и един хумористичен поклон.
- Господин Сетембрини прощавайте. Не, вие грешите. Аз съвсем не съм болен. Дойдох само на гости на моя братовчед Цимсен за няколко седмици и искам по тоя случай малко да си почина.
- По дяволите, значи, не сте от нашите, а? Вие сте здрав, гостувате само тука като Одисей в царството на сенките? Каква смелост да слезете в дълбините, където незначителните мъртъвци безсмислено линеят...
- В дълбините ли, господин Сетембрини? Прощавайте, моля! Че аз съм изкачил около пет хиляди фута, дорде стигна до вас...
- Така ви се е сторило само! Честна дума, мамите се - каза италианецът с решителен жест. - Ние сме дълбоко потънали същества, нали, лейтенанте - обърна се той към Йоахим, който немалко се зарадва на обръщението, макар че опита да скрие това и отговори:
- Ние наистина сме малко нещо опростели. Но все пак човек може да се постегне.
- Да, вярвам, че вие ще можете; вие сте порядъчен човек - каза Сетембрини. - Тъй, тъй, тъй - каза трикратно, подчертавайки буквата т, и като се обърна към Ханс Касторп, три пъти леко цъкна с език. - Виж ти, виж ти, виж ти - добави пак трикратно и пак подчертавайки буквата т; после погледна новака толкова втренчено, че очите му се фиксираха и премрежиха, след което отново оживи погледа си и продължи: - Вие, значи, идвате съвсем доброволно тук горе при нас, изпадналите, и за известно време ще ни доставите удоволствие с вашето присъствие. Е, това е хубаво. А какъв срок имате предвид? Не питам много учтиво. Но много бих искал да чуя колко време си дава човек сам, когато това зависи от него, а не от Радамант.
- Три седмици - каза Ханс Касторп с малко суетна лекота, защото забеляза, че му завиждат.
- O dio , три седмици! Чухте ли, лейтенанте? Не е ли малко дръзко да кажеш: идвам за три седмици тук и после си заминавам? Ние, господине, не мерим със седмици, разрешете да ви уведомя. Нашата най-малка мярка за време е месецът. Ние смятаме в голям стил, това е привилегия на сенките. Имаме и други привилегии, все от подобно естество. Мога ли да попитам какво занятие упражнявате в живота, или по-точно, за какво се готвите? Виждате, че не оковаваме своето любопитство. И любопитството причисляваме към своите привилегии.
- Моля ви се - каза Ханс Касторп и обясни каквото го бяха запитали.
- Корабостроител! Ами че това е великолепно! - извика Сетембрини. - Уверявам ви, че го намирам за великолепно, макар че моите лични способности лежат в друго направление.
- Господин Сетембрини е литератор - обясни Йоахим малко смутено. - Той е написал за германските вестници възпоменателната статия за Кардучи... Кардучи, нали го знаеш... - И той още повече се смути, защото братовчед му учудено го изгледа и сякаш искаше да каже: Какво ли пък знаеш ти за Кардучи? Смятам, че точно толкова малко, колкото и аз.
- Вярно е - каза италианецът и потвърди с глава. - Аз имах честта да разкажа на вашите съотечественици за живота на този голям поет и свободомислещ човек, когато той свърши. Познавах го, мога да се смятам за негов ученик. До нозете му съм седял в Болоня. Колкото има у мене култура и жизнерадост, нему ги дължа. Но ние говорехме за вас. Корабостроител! Знаете ли, че просто израствате пред очите ми? Изведнъж ви виждам насреща си като представител на един цял свят на труда и на практическия гений!
- Но, господин Сетембрини, аз всъщност съм още студент, сега почвам...
- Разбирам, а всяко начало е трудно. Изобщо всяка работа, която заслужава да се нарече така, е трудна, нали?
- Да, дявол да я вземе! - каза Ханс Касторп и това бе от сърце.
Сетембрини бърже повдигна вежди.
- И дявола даже призовавате - каза той, - за да подчертаете това. Сам дявола. А знаете ли, че моят учител му е написал химн?
- Позволете - каза Ханс Касторп, - на дявола ли?
- На него самия. В моята родина понякога го пеят при тържествени случаи: О, salute, о, Satana, о, Ribellione, о, Forza vindice della Ragione! Прекрасна песен! Но сигур не за този дявол сте мислили, защото той е в отлични отношения с работата. Този, когото споменахте и който ненавижда работата, защото трябва да се бои от нея, е вероятно същият, за когото казват, че не трябва да му се подава и пръст...
Всичко това се стори много особено на добрия Ханс Касторп. Италиански той не разбираше, а и останалото не му беше много понятно. То напомняше неделна проповед, макар че разговорът се водеше в лек и шеговит тон. Той погледна братовчед си, който позатвори очи, после каза:
- Ах, господин Сетембрини, много буквално схващате думите ми. Това за дявола беше само един обрат на речта, уверявам ви!
- Все някой трябва да бъде остроумен - каза Сетембрини, като погледна меланхолично пред себе си. После отново се съживи, поразведри се и с грация промени тона: - Във всеки случай с право заключавам от вашите думи, че сте избрали една колкото напрегната, толкова и почтена професия. Боже мой, аз съм хуманист, един homo humanus , нищо не разбирам от инженерските работи, колкото и дълбоко уважение да изпитвам към тях. Но все пак мога да си представя, че теорията на вашата специалност изисква ясен и остър ум, а практиката се нуждае от мъже на място, не е ли така?
- Положително е така, тук съм напълно съгласен с вас - отвърна Ханс Касторп, като неволно се стремеше да вкара малко красноречие в изказа си. - Изискванията днес са колосални, най-добре е да не е много наясно човек колко прецизни са те, иначе би изгубил всяка смелост. Не, това не е шега. А ако човек не е от най-здравите Вярно, аз тук съм само на гости, но чак толкова здрав не съм, пък и бих излъгал, ако река, че много леко понасям работата. Напротив, трябва да кажа, че много ме уморява. Всъщност напълно здрав се чувствам само когато нищо не върша...
- Например сега?
- Сега ли? Сега съм още много отскоро тук, малко съм объркан, можете да си представите.
- А, объркан.
- Да, а и не спах съвсем както трябва, пък и закуската беше много обилна Е, свикнал съм на порядъчна закуска, но днешната беше, както изглежда, малко тежичка за мене, too rich , както казват англичаните. С една дума, чувствам се малко угнетен, и то особено тази сутрин, когато не ми бе вкусна пурата, помислете си! Това почти никога не ми се случва, освен когато съм сериозно болен, а днес тя имаше вкус на кожа. Наложи се да я хвърля, нямаше смисъл да се насилвам. Пушач ли сте, ако мога да запитам? Не? Тогава не можете да си представите досадата и разочарованието на човек като мене, който от младини особено много обича да пуши...
- Нямам опит в тази област - отвърна Сетембрини, - и с моето неведение се намирам в нелоша компания. Редица благородни и трезви духове са ненавиждали тютюна. И Кардучи не го обичаше. Но тук ще се разберете с нашия Радамант. Той е привърженик на вашия порок.
- Е, господин Сетембрини, чак порок...
- Защо не? Нещата трябва да се определят истински и с енергия. Това подкрепя и възвишава живота. И аз имам пороци.
- Значи, придворният съветник Беренс е познавач на пури. Прекрасен човек.
- Намирате ли? А, да разбирам, че вече сте се запознали с него?
- Да, преди малко, когато излязохме. Беше почти като консултация, но sine pecunia, нали така. Той веднага видя, че съм доста анемичен. А после ме посъветва да живея тук съвсем като братовчед ми, да лежа много на балкона, че даже и температурата да си меря, така каза.
- Наистина ли! Великолепно! - извика Сетембрини нагоре във въздуха, защото се беше поизпънал назад от смях. - Как беше в операта на вашия майстор? Аз съм ловецът на малките птички, винаги весел, най-весел от всички. С една дума, много забавно. Ще последвате ли съвета му? Без съмнение. Че и как иначе. Голям дявол е този Радамант! И винаги най-весел, ако и понякога малко насила. Той клони към меланхолия. Порокът му не му понася - иначе не би било порок - тютюнът го настройва меланхолно, ето защо нашата достопочтена старша сестра е прибрала запасите му и му дава само малки дневни дажби. Случвало се е да се поддаде на изкушението да я обере и тогава изпадал в меланхолия. С една дума: хаотична душа. Вие сигурно познавате вече и нашата старша сестра? Не? Ами че това е грешка! Постъпвате неправилно, ако не се стремите да се запознаете с нея. Тя е от стария род Милендонк, господине. От Медичиевската Венера се различава по това, че там, дето са на богинята гърдите, тя има само един кръст.
- Ха-ха, отлично! - разсмя се Ханс Касторп.
- Казва се Адриатика.
- И това ли? - извика Ханс Касторп. - Слушайте, това е забележително. Фон Милендонк, че и Адриатика. Звучи, сякаш отдавна е умряла. Навява нещо съвсем средновековно.
