По буквите: Тодоров, Бояджиев, Миндова

"Смяна на оптиката", "Зимата през Средновековието" и "Чуден свят" са новите литературни предложения на Зорница Христова

© Дневник

"Смяна на оптиката", "Зимата през Средновековието" и "Чуден свят" са новите литературни предложения на Зорница Христова



Текстът е препубликуван от "Тоест". Трите четива, които предлага Зорница Христова, този път са разнородови и разножанрови - роман, стихосбирка и философско изследване.


"Смяна на оптиката" от Людмил Тодоров


София: изд. "Ентусиаст", 2023


Къщата е обърната с гръб към улицата; отвън изглежда грозна и неугледна. Бащата е обърнат с гръб към света; оттеглил се е на село, не се връща в града, не приема покани, не иска да общува със сина си, с жена си и дъщеря си - да, но никога не се знае.




Вратата на кабинета му понякога се заключва. Възможно е бащата да го няма в къщата - без обяснения. Рисунките му не дават ключ - бащата е бил илюстратор на детски книги, но смята себе си за "само посредник". Приятелствата му не дават ключ - с някогашния си приятел няма нищо общо, а сега общува само с неприятния за останалите съсед.


Смяна на оптиката
С код 10Dnevnik получавате поне 10% отстъпка
Купете


Ние сме "дъщерята". Тоест ние, читателите.


Дъщерята, която се опитва да разбере себе си, докато се опитва да разбере баща си; майката не е загадка; майката е толкова последователна в действията си, че ако по случайност не познавах прототипа, бих рекла, че е само скицирана, а не рисувана от натура.


Във всеки случай дъщерята не се затруднява да общува с нея; затруднява се да общува със себе си, затруднява се да разбере привидната ирационалност на действията си - защо понякога избягва приятеля си, понякога е рязка, после готова да се умилква, но само колкото е нужно, защо подозира приятелката си в нещо, но не говори с нея, защо е превърнала библиотеката, в която работи, в пушалня и на практика никой не я използва по предназначение. Дъщерята е наясно със себе си и не се харесва особено, но не се и съди.


По-скоро се опитва да се самоанализира; не със систематичните средства на терапията, а с ежедневния монолог, който разкрива мотивите и механизмите един по един, инцидентно, между две неща за вършене, докато белиш картофи например. Или в отрязъците от общуване с другите.


Една дума от бащата, която пада на място.


Какво прави твоят германец?


Приятелят ѝ не е германец, просто е прекалено безропотен в отмятането на задачи. Дори когато дъщерята го кара да прекопае двора в калта.


Ето този вътрешен монолог, в който парчетата саморазбиране са нарядко и вплетени неразделно в тъканта на всички останали мисли, е силата на книгата. Той звучи изключително автентично, далеч от конвенциите на ХIХ век, според които героят се впуска във философски екскурси или инцидентни саморефлексии; далеч е и от потока на съзнанието, понеже нищо във формата на изказа не е забележимо само по себе си.


Няма и формална рамка на сюжета - дъщерята отива в къщата, връща се, отива пак и пак. Общуването с близките се случва в една или друга степен или не се случва. Няма формален "аранжимент" в смисъл на осезаеми литературни похвати, които да напомнят на читателя, че чете книга, а не стои с връзка ключове пред затворения кабинет на баща си. По-скоро усещането е за ясна мелодия, която минава от част в част с няколко променени тона, които внезапно променят целия ѝ смисъл. Препоръчвам.


"Зимата през Средновековието" от Цочо Бояджиев


София: изд. "Изток-Запад", 2023


Тази книга е съставена от фрагменти. Всъщност самият автор го признава и се извинява в послеслова, че фрагментите са несвързани и незавършени. Това действително се забелязва веднага, особено при неизбежното сравнение с ключовия труд на Цочо Бояджиев "Нощта през Средновековието" с неговата елегантна структура, състояща се от три части ("Absentia lucis", "Обитателите на нощта" и "Човекът в нощта"), разделени от три екскурса ("Loca Noctuna", "Мълчанието и гласовете на нощта" и "Иконография на нощта").


Зимата през Средновековието
С код 10Dnevnik получавате поне 10% отстъпка
Купете


Видима е и разликата в обема - "Нощта" е близо 600 страници, а "Зимата" - малко над 100 страници, като книгата внезапно свършва, някак насред темата. Заскобяваме всичко това, защото е заявено открито: проф. Бояджиев пише в послеслова, че се е колебал дали да публикува тези бележки, но в крайна сметка е решил, че биха могли да бъдат полезни за бъдещи изследователи на темата.


И те са наистина извънредно интригуващи, разпалващи апетита; написани са на изящен език и водят въображението през пейзажи, в които ту чуваме гласа на автори като Дейвид Атънбъро в контекста на историята, ту гласа от катедрата, който навременно ни напомня да не забравяме, че историята е и литература - така че разказите за вкочанени до смърт ездачи и падащи от небето замръзнали птици може да са и стилистична конвенция.


Разказът ни доближава ту до Бахтин, ту до "Хилядната година" на Робърт Лейси, ту до Джон Ланчестър (в предписанията за добра зимна кухня); проблясват сцени с къпещи се монаси или с премръзналите пръсти на скриптора; или пък с невинна игра на топка, при която обаче има жертви, защото играчите не свалят оръжията си; виждаме ледени блокове да събарят мостовете на Сена; виждаме кралицата на карнавала, понесена от множеството; виждаме нощната шапчица под дневната кожена шапка; виждаме ласките в ложето и замръзналото в люлката дете; виждаме войската, която зимува или пък тръгва по леда; виждаме препоръчваните от Вийон "дръвца, кюмюрец и сланина" или висящите над камината осолени телешки езици; виждаме, най-сетне, зимните месеци като старци, които се топлят на огъня. Гледаме запленени.


Това е прекрасна литература, и то именно в своето привидно оттегляне зад научното описание. Фактът, че се е случило наистина, само добавя една силна литературна подправка - достоверността, или дори идеята за достоверност, е отличен овкусител на най-невероятната история. Оттатък разделителната линия изкуство/литература тя придава вкус и на лимъриците (в които винаги нещо се случва на "една жена от Кент"), и на лъженаучните "източници" в разказите на Борхес. Тук говорим за истинска наука, но за читателя лаик удоволствието е същото.


Това, което ми се искаше да видя в тези искрящи фрагменти, е някакъв, макар и бегъл поглед към тукашното Средновековие, което е твърде малко познато именно в своята ежедневна, пълнокръвна същност. Не бих казала, че липсват изследвания в тази насока - например "Старобългарската медицина" на проф. Минчо Георгиев или "Физиолог" на проф. Ана Стойкова, - но като че ли никое от тях не е толкова живописно и насочено към широката публика.


Има изследвания на житията като популярни четива, на космологичните представи, на игрите но те сякаш не успяват да излязат извън академичните списания. А дали причината не е в задължителната героизация на тукашното Средновековие, която сякаш изключва познанието заради самото него, човешкия интерес към някогашните хора? Във всеки случай проф. Бояджиев, пишейки за Западното средновековие, дава нишан колко магнетична картина би могла да се получи.


"Чуден свят" от Людмила Миндова


София: изд. "Ерго", 2023


Не бих искала да започвам разказа за "Чуден свят" на Людмила Миндова откъм хуманистичния етос в тези стихотворения, откъм позицията спрямо света - не за друго, а защото това е осезаемата част и нея читателят може да я усети сам.


Чуден свят
С код 10Dnevnik получавате поне 10% отстъпка
Купете

По-трудно доловими са особеностите на самата поетика, начините на употреба на думите; не можеш да разпознаеш в тях типови литературни "хватки"; но ако смяташ, че това ги прави безизкусни, трябва да погледнеш по-добре. Да вземем заглавието - на пръв поглед твърде общо, твърде сладко, твърде равно. Едноименното стихотворение обаче ни праща пред едноименната детска градина и оттам към стихотворението на Превер - как се рисува птица, което би могло да бъде скрит манифест. Манифест, струва ми се, на една "изкусна автентика" - автентика, достъпна единствено с внимание и търпение, но далеч невинаги, а само ако птицата хареса отворената врата на образа. А в тази стихосбирка има образи, чиято вратичка като че ли щраква на мига - запленява, заковава вниманието на читателя.


Поетът -
фантомният крайник
на обществото.
Ту го сърби,
ту го боли от него,
а той за това общество
е мъртъв отдавна.


Или влюбеният, който казва, че счупеното носи щастие, докато гледа сърцето си; или дъщерята, която е дадаистка, когато казва "мамо, ще ти дадам". Тази афористичност обаче е по-скоро страничен продукт на вглеждане и размишление, отколкото търсена игра. Играта е в друго - в самоизличаването, което на пръв поглед изглежда като крайно смирение, като автомаргинализация, но всъщност разкрива позиция на свобода.


Показват ми стълби
и ме предупреждават:
нямаш право да се качваш,
позволено ти е само да слизаш.
Не се безпокойте, казвам.
Няма нито да се качвам,
нито да слизам.
Само ще ги измия.


Забележете кои предмети са антропоморфни в тези стихотворения - от изтривалката пред "входа" на книгата (която обаче е летящо килимче и те кани да летиш с нея) до вратата, чието описание почва с изискване за невзрачност, за незабележимост (да е добре смазана, да не издава шум, да не показва чувства), и постепенно съдбовността ѝ нараства, докато накрая през нея не влиза животът.


Същата привидна незначителност иска за себе си и поетическият глас; настоява, че безкрайността на живота само отстрани изглежда като изкуство, също като изваяното от глада абаносово дете във фотографията на Салгадо. Заслугата не е моя.


Другаде обаче Людмила Миндова усложнява това твърдение. В клиширания израз за изкуството като отражение на действителността тя внася поправка, прави разлика между отражение и сянка. Изкуството е по-скоро невярната сянка (вкл. в психоаналитичния смисъл), отколкото еднозначното отражение. Защото "който иска да научи стилистичните фигури, да наблюдава сенките". Сенките (или стилистичните фигури?) импровизират, играят си с пропорциите, увеличават, смаляват; моделират реалността. Но не я преправят изцяло - защото независимо от техните игри, това продължава да бъде поезия на етоса.


Да си автентичен, да съвпадаш със себе си тук значи нещо различно от автентиката в романа на Людмил Тодоров. Неговата героиня се самоизследва, без да си поставя каквито и да било морални императиви, и тъкмо в това е идентична на себе си. Героинята на Людмила Миндова обаче поставя самата автентичност като императив, като задължение на поезията:


Затова разказвам.
За тях, за мен.
За да преговарям:
къде ми е надеждата,
да помня свободата,
да казвам истината,
да поливам цветята.


Ето тази автентичност, тази истина е птицата от цитираното стихотворение на Превер; тя не може да бъде просто "казана", а трябва да бъде дочакана в нарисуваната клетка, може да бъде уловена само понякога и още по-рядко запява. Тук пее.

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK