© ЖАР-Жанет Аргирова
Наричат Анна Старобинец "руския Стивън Кинг" и "кралицата на хоръра"
Ревюто е препубликувано от рубриката на "Тоест" - "На второ четене". Тя е за книги, публикувани преди поне година, които редакцията желае да препоръча.
"Живеещия" от Анна Старобинец
превод от руски Емилия Попова, "Жар", 2021
Започнах отново да пиша този текст на 24 май, след като първоначалната му версия заедно с бележките ми към него изчезнаха безследно. Това се оказа по някакъв начин в съзвучие и със самата книга - писана преди дузина години, но болезнено актуална, безпощадна и мощна дистопия, в която свободата и любовта също са изчезнали. В съзвучие е и с живота на руската писателка. Тя изчезва от Русия, защото недвусмислено е заявила позициите си по отношение на потискането на демокрацията в страната, на завоевателната война, която Русия води, и не е съгласна да приеме ролята на кукла в ръцете на кукловод. В момента живее в Грузия.
Проверих и за първи път съм чел и писал за Старобинец и за нейния "Пубертет" преди седемнайсет години в "Една седмица в София", също безследно изчезнало издание.
Изрових си текста:
Жена губи съпруга си и го замества с идентичен робот, но след това нещата хич не са прости и прекрасни. Мъж заживява алтернативен живот, след като заспива във влак за Москва, ама май не всичко е само сън или е нещо друго. Журналист се събужда мъртъв една сутрин, отива в редакцията и продължава да мъртвее хиляди години. Книгата е стряскаща и плашеща, но също и доста тъжна: мрачно минусово четиво за края на зимата на нашата самота.
И в романа "Живеещия" руската писателка отново пише за мравки и термити, но в друг контекст - този път книгата е плътен и гъст роман за технологичния възход на човечеството и катастрофалния му и обезчовечаващ крах.
Видима е близостта с братя Стругацки, Урсула Ле Гуин, Оруел, Хъксли и Уилям Гибсън, но без да е прекалена или дразнеща.
Прозаичният свят на Старобинец е нейно лично оригинално творение и е плашещ и ужасяващо смешен както с голямата си панорамна картина, така и в детайлите. Отнема едва няколко страници да разбереш къде си - в чист, подреден и предвидим свят, контролиран от алгоритми; в живот, прекарван най-вече във виртуална реалност (сбогом, слава богу, Metaverse), принудително свързване, промиване на мозъка и безусловен тоталитаризъм; в общество на категоричен контрол и постоянно наблюдение, където властва погнуса и отвращение от реалността и от истинското докосване.
Разбира се, това е бил единственият възможен сценарий, за да може населението на планетата да оцелее след войни, кризи и пандемии. За да съществуваш в сигурен свят - трябва да се откажеш или да те откажат от определени права. Проблемът е, че светът започва подозрително да прилича на болезнен затвор без изход. "Живеещия" е името на тази цивилизация.
Стълбовете на такава глобална диктатура са упованието и прилагането на смирение, отговорност и дълг, които се преливат в удоволствие, стабилност и безсмъртие. А честият и натрапчив поздрав е "смърт няма", защото клонирането е всекидневие. Няма хора, които вече да не са живели. Броят на населението е точен и неизменен. Физическата смърт се нарича "пауза", често е принудителна и преди нея се отива на гише, където клиентът бива успокояван, че всичко ще бъде наред. Както често се случва с лозунгите и думите на властта, те значат точно обратното, а стълбовете нямат капацитета да удържат ситуацията. Робърт Шекли и неговата "Корпорация "Безсмъртие" е наистина оптимистично четиво в сравнение с "Живеещия".
Въобразяването на различни и все по-прекрасни нови светове е възможност да се мисли какво би могло да е бъдещето.
Наистина е повече от възможно да има репресивни йерархии и ограничаване на правата. Наистина думите правят неща, ако не само са изречени, а и приведени в брутално действие. Наистина съпротивата често попада в ситуация като в "Приказка за стълбата" и забравя срещу какво точно се е борила. И като в история на Филип К. Дик (или във филм по негово произведение) в един момент ще е възможно да се объркаш кое е реално, кое виртуално и кой всъщност си.
Естествено, ражда се дете, което никога не е живяло преди и не е клонинг. Казва се Зеро и в него е инвестирана надежда за промяна. Той изпитва забравени и забранени чувства, като самота, гняв и тъга. Те са в полето на патологията, защото носят желание за прекрояване на ситуацията. Затова са табу.
Писането на Старобинец дава друга перспектива. Кара те да разбиеш черупката на навика и да се изненадаш, че може да действаш и мислиш по различен начин. Възбужда любопитството, както светлата ивица под една врата през нощта, която, въпреки че е страшно, можеш да открехнеш - и го правиш. Зад вратата на Старобинец има сбъднали се конспирации, зловещи властови игри, козметични реформи, чудовищен макиавелизъм и манипулация, лъжи и измами.
Романът е безмилостен и безпощаден.
Самата авторка казва, че авторите на дистопии искат само едно нещо - да пеят като канарчета във въглищни мини и така да предупреждават за опасности, но ако може, да не умират, докато го правят.
Това писане, което не спестява най-страшната възможна истина, е доказателство, че литературата може да действа като противоотрова на пропагандата.
А писането в жанр дава и неимоверна свобода и размах. Да пишеш в лесно разпознаваема за читателя структура и да я преобръщаш, пародираш и иронизираш е достойнство за романа още от "Дон Кихот" насам.
Но за разлика от много постмодерни романи, тук болката, която книгата излъчва, не е наужким. Дълбока и сериозна е. Самонадеяността на човека, който за пореден път иска да бъде бог, е описана прецизно и шеметно. И все пак има надежда, че може и да ни се размине.
Животът и действителността в епохата на тяхната техническа възпроизводимост, които са представени в романа, обезнадеждават. И това е добре, защото е ясно по какъв начин никой не иска да живее.
След всяка хубава страшна приказка човек става по-смел. Смелост, която не изчезва безследно. И е повече от нужна.
