© Издателство
На повтарящите се кризи в българската история е базирана новата книга на философа Тони Николов. "Има такава държава. Записки по българските кризи" е сборник със статии, издаден от "Хермес" миналия месец. Авторът отбелязва, че всичко, което днес преживяваме в сложната политическа обстановка, се е случвало вече многократно.
"Тези текстове са писани през годините. В първата част аз нарочно оставих датите. Защото това, което се случва и ни връхлита, не се е случвало само вчера или онзи ден. И от друга страна, тя е един вид разговор във времето с почти 100 години отстояние - с много автори - започвам с Петър Мутафчиев, Иван Хаджийски, Цветан Стоянов. И непрекъснато едно и също. Ние всъщност въртим последните 90 - 100 години като калейдоскоп. Всичко това, което съм сложил в книгата, е документално."
Това заяви Николов в интервю за студиото "Култура. БГ" на БНТ, взето по повод книгата му.
"Има такава държава. Записки по българските кризи" ще има официална премиера на 7 юни (сряда) от 18 часа в столичната книжарница "Гринуич". За книгата ще говорят проф. Веселин Методиев и писателката Теодора Димова.
Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на "Портал Култура" и на списание "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M.) в Лувен.
От 2005 до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал - България. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Оливие Клеман. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на книга с неиздавани ръкописи на Иван Хаджийски. Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция. Автор на книгите "Пропуканата България" (2015), "Българската дилема" (2017), "Спомнена София" (2021) и "Бленувана София" (2022).
Из "Има такава държава" от Тони Николов
Тя съществува такава, каквато е, разпъната между географията и историята. Така е възникнала, така е и оцелявала, в превратности и възмогвания. Често извън "голямото време" на континента, вписана в него чрез собствената си микроистория: в постоянното настояще на самооцеляването, душа в душа и тяло в тяло, извън което - пет века в Османската империя - не се случва "нищо" (отвъд епидемиите или безчинствата на кърджалии и черкези).
Но "мрачините започват да редеят и в тях затрептяват зарите на бъдния ден" (Петър Мутафчиев, "Книга за българите"). С крехката надежда за възземане на България, което все пак идва, но и с тревожното предчувствие за някакво зло, сякаш просмукало се в колективното тяло, дето все я тегли към размириците, към бездната. Усещане, дало основание на проницателен мислител като Цветан Стоянов да забележи, че "каквото е положението ни в географията, такова е и в духа" - мост между два свята, който за жалост не съчетава, а разединява: ту в едната, ту в другата посока, даже самия себе си. Как тогава да мислим или опишем тази си разделеност, а и кой би дръзнал? И какъв би бил резултатът от един такъв опит? Не ще ли е пагубен и за нас самите?
***
"Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко", пише с болка на сърце Иван Хаджийски. И то, забележете, цитатът е тъкмо от неговата "Оптимистична теория на българския народ", поставяща си за цел да разобличи пагубния ни "песимистичен комплекс", радикалното ни неверие в самите нас като общност.
С тюхканията и вайканията ни, че от времената на Йов не е имало по-нещастен човек от българина, вовеки изритан на бунището на историята. Вярно, че в дневниците на немногото пътешественици, избродили тези земи през XVII или XVIII в., картината не е никак радостна: Руджер Бошкович или Ханс Дерншвам описват пасивност на духа, материална несрета и липса на каквато и да е социална деятелност, които са доста обезсърчителни.
И все пак общността я има, дори задрямала дълбок сън, един ден тя ще се пробуди. Възраждането е пример за тази "пробуда", в която всеки участва - кой с каквото може и колкото му стигат силите.
Има такава общност, но няма такава държава. Тя само мержелее в надеждите и очакванията. Англичанинът Робърт Джаспър Мор, дошъл "под Балкана" (според заглавието на едноименната му книга) през 1876 г., за да анкетира за зверствата след Априлското въстание, се чуди и диви как в много селища, които в Англия спокойно биха били наречени градове, има смайващо бърз напредък в образованието: "от възхитителното начално образование на безплатните селски училища до обучението на синовете на земевладелците и търговските съсловия в Роберт колеж, което идва да покаже, че няма да липсват основи за местно самоуправление само ако се допусне свободно развитие на материалните и нравствените ресурси на страната".
Колко днес бихме се зарадвали на една подобна оценка, когато образоваността на българчетата постоянно пада в класациите.
***
Голяма и извечна е тази българска драма - между отделната личност и държавния ред. Особено при наличието на ограничен стопански и финансов ресурс. Дилемата е описана подробно пак от Хаджийски: избира се власт, която създава ред, но изникват проблеми, а и трябва да се плащат данъци. Става непоносимо за всички. И отново: "Няма такава държава."
Властта трябва да обещава на всекиго всичко, а не може да му го даде. А управление трябва да има, при това като проява на народната воля. Затуй то се "осигурява" - къде с дребни облаги, къде с "морално въздействие", къде с раздаването на служби (описаните от Вазов "службогонци"), къде с тояги, къде с "гасене на ламбите" и подмяна на бюлетините. Избори по български.
Ако властта не "даде", опозицията ще "обещае". А там периметърът на популизма е неизмеримо по-широк.
"Какво иска опозицията - пита Константин Иречек, друг проницателен наблюдател на нашенските нрави, - естествен отпор на полуобразования срещу европейския административен ред: неограничена свобода без данъци, без монополи, без мита, без набори."
Чудно ли е тогава защо "реформаторските правителства" в България се броят на пръсти? Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Константин Стоилов, а сетне почти ги няма. Че кой ще гласува за "такива"? Пък и те често са идвали на власт не по "най-надлежния ред".
А после - сещам се единствено за Андрей Ляпчев и Георги Кьосеиванов, и комай няма други. Пропускам Стамболийски умишлено - той прави реформи, но създава огромен хаос в държавата, замислена да бъде погълната от една оранжева партия. Съдбата на най-новите "български реформатори" - на правителствата на Филип Димитров и Иван Костов или на президентския мандат на Петър Стоянов - е още по-незавидна. В интернет ще прочетете, че те са "ликвидатори" на българската държава, независимо от извършените от тях реални реформи, довели до реални и положителни промени. Да не би тъкмо затова - според някои - "да няма такава държава"?
Ако перифразираме Пол Валери, държавите също са смъртни, но наследените от тях манталитети или ментални структури - не. Те са устойчиви и оцеляват дори когато огромните им монументи (особено тези на тоталитарната държава) отдавна тънат в разруха или над тях е избуяла трева. Нали този манталитет се е утаил в бита и психологията на един народ. Върху такъв бит - такава култура.
