Загрижеността на историка

© Издателство

Текстът е препубликуван от "Портал Култура".

"Историята. Другият поглед. Текстове от различни години" от Николай Поппетров

издателство "Гутенберг", 2022

Един часовник на Салвадор Дали (те са разтичащи се, нали знаете?) е проснат връз една чепарка (значи раздвоена пръчка, с такива понякога дирят вода) и долната му страна се стича като желе - а-ха да се изхлузи и да се размаже по пръстта. Пръчката все пак го държи, не му дава да се разкапе изцяло; художникът Борислав Ив. Кьосев е уловил прекрасно същността (есенцията) на книгата на Николай Поппетров "Историята: другият поглед. Текстове от различни години"; заимстван е образът от скулптурата "Времето" на каталунския художник, чиято реплика е издигната и като монумент в град Андора ла Веля, столицата на миниатюрната държавица Андора.

Образът на течащия часовник и разклонената чепарка ни отпраща към разбирането, че иде реч за книга, която си дава сметка за неустойчивостта и склонността към размиване и противоречивост при тълкуването на историческите факти - от една страна, от друга - загрижеността ѝ тази привичка на историята да не се превърне в нейна основна същност; в онова, което я определя и по този начин да я лиши от всякаква възможност да изразява стабилна истина.

Историята. Другият поглед

С код 10Dnevnik получавате поне 10% отстъпка

Купете

За Николай Поппетров историята не бива да има восъчен нос, обратно - тя трябва да е фундамент, върху който да не ни е страх да стъпим и който да вдъхва на нас, днешните хора, усещането за здравина и твърдина. Не бива също и да е закостенял мит, увенчаван със звук на сирени и клетви за вярност за три минути, след което всичко си продължава по старому - всекидневно и дребнаво. Оттук всъщност и горчивата бележка, поставена в скоби: "малко са историците, които съчетават строгата достоверност с езиковото майсторство" "Другият поглед" иска и настоява да поправи този недостатък.

И го прави в няколко посоки: 1) длъжността на историка, неговите отговорности и призвания ("Историкът и историята"); 2) поставяне под въпрос на реконструктивистката утопия, почти по токвилски ("Авторитарната епоха"); 3) поместеността на българите в очите на другия и поместеността на другите в очите на българина ("България и другите"); 4) колебливостта на/за разказа за тоталитарното време ("Комунистическа България"); 5) сложността на взаимодействието и взаимовлиянието между култура и политика ("Културна политика").

Мащабни начинания, с приносни значимости, макар Николай Поппетров да скромничи: "Изданието е своеобразна Opera minora", сиреч малка част е от един по-голям и по-цялостен корпус текстове, които, по думите му, "изразяват представата за историята като мит, памет, заблуда (и грешките на историографията), като мозайка от взаимосвързани събития, прояви, явления, процеси и личности" (7). Историята, тоест, видяна апатично, не апологетично...

В този проспект към историята особено място заема главоболието около мисията на историка, около това как той да не бъде нито подвеждащ, нито подвеждан. Именно главоболие: Николай Поппетров си дава сметка за историята като най-уязвимата за злоупотреби научна дисциплина, предупреждава: "Идеологическият диктат е най-фаталното събитие за историческата наука". Наистина: когато в науката се намеси идеологията, се стига до лисенковщина - това в биологията, николаймарщина - това в езикознанието, сталинщина - този хищен паразит именно в историята (помните "Краткият курс", нали?), дугинщина - във философията Събраните статии и студии във внушителния том "Историята: другият поглед" предпазват тъкмо от това, от намесата на други интереси - освен научните, в правенето на науката история. Всъщност то затова и погледът е друг - друг на всеки опит историята да се митологизира, национализира, експроприира, сакрализира, фаворизира, профанира, вулгаризира, масовизира, идеологизира и партизира; историята е същинска само и единствено тогава, когато не се поддава на тези многобройни изкушения.

Затова и първият текст в този толкова важен и необходим сборник е статията "Историкът като негодник - негодният като историк". Николай Поппетров припомня знаменитото изречение на Джордж Сантаяна: "Който не помни миналото, е осъден да го повтаря" (прочее, той обича този похват, епиграфа), за да продължи и сам почти сентенциозно след това: "Може да се каже, че българинът и историята му са в постоянна релация и интимност. Но понеже водещ е българинът, а не историята, от ситуацията не следва утешаващ извод".

Статията е публикувана през далечната 1997 г. в списанието "Демократически преглед", за жалост обаче, продължава да е актуална и днес, 26 години по-късно, повече от четвърт век. Двамата нейни герои псевдо-историци, негодният и негодникът, еднакво вредят на сериозното историческо знание, еднакво го извращават и дискредитират. Първият, негодният, в няколко посоки: догматичност, слепота за истината, упорито прокарване на идеологеми, отричане на авторитетите, спекулиране със сакрални теми и митоподобни конструкции, безсрамно некомпетентен е и не се свени от фалшификации, ако те са модни и в "духа на времето".

Спрямо него Николай Поппетров намира за изключително точни думите на Владимир Василев:

Негодникът като историк е не по-малко одиозна фигура, макар и не чак толкова фрапираща. Неговият недъг е не в знанието, а в поведението: мълчи, когато "в медиите се извършват покушения срещу фактите", не реагира на "нескопосни" мемоари, не "дава отпор на явни фалшификации", ползва негодни справочници, трае си, когато се "профанират" изворите, съгласен е да се създават лъжекумири, както и да се преиначава историята... Всъщност негодникът дезертира от ролята и длъжността си на учен - учен, призван не да се снишава, а да поправя и разобличава, когато е необходимо. А напоследък изглежда все по-необходимо...

Каквато, прочее, трябва да бъде всяка една истинска загриженост...