© Дневник
След шест книги със стихотворения и три книги за ваканционно четене Петя Кокудева представя пред своите читатели и почитатели прозаична книга за деца
Ето, че след шест книги със стихотворения и три книги за ваканционно четене - "Вълшебно лято" за след 1, 2 и 3 клас, Петя Кокудева представя пред своите читатели и почитатели прозаична книга за деца. Тук бих искала да кажа, че като всички талантливо написани книги тя не е само за деца. Тя е и за нас, порасналите деца-възрастни, които до края носим в сърцето си едно уязвимо момиченце или момченце, което винаги чака възрастния човек - ние да го хванем за ръка, да го приласкаем, приютим и да го подкрепим.
"Изобретенията на мечока Дърабъра" е мъдра и непреходна книга. Книга, която говори на сърцето ни. За много неща: за заетостта на родителите, за търпението да си родител, за това, че ти се учиш от детето си. И за много други неща.
Сюжетно разказът се развива като диалог, общуване (дума, която за малките деца е доста странна и дистанцираща, "малко завъртяна дума") между детето Бети и мечока Дърабъра. И изненадите, с които е пълна тази книга, започват още в началото. Къде мислите, че живее Дърабъра? Оказва се, че живее в един чорап, жълт на сини райета, където е толкова приятно разхвърляно просто защото "то е просто друг вид подредено". Толкова философия, пригодна за детската възраст, има в това. Та разхвърляното, хаосът си имат собствена логика, която е присъща дори и за квантовата физика. И в тази творческа разхвърляност мечокът Дърабъра създава своите изобретения.
Дали това ще е мармаладът "Треперушко", тостерът "Сам-се-обиждаш" или Грубозавър, който прави така, че грубите думи изчезват точно преди да ги кажеш.
Детският разказ на Петя Кокудева е книга - богатство на чувства, богатство на спонтанност и креативност, богатство на истинност и искреност. Но едно от най-ценните качества на този текст е подходът на уважение към детето и неговото въображение, към света на мечтите и креативността, в който детето живее. Известната френска терапевтка, сподвижница на Жак Лакан, Франсоаз Долто казваше: "Детето трябва да бъде посрещано като почетен член в семейството."
Неслучайно Бети с помощта на идеята на Дърабъра ще намисли да подари на баща си буркан с компот от мечти, който ще е разграфен и ще показва нивото но критичен минимум. А подаръкът на това дете за майка му не може да не ни развълнува. Бети ще подари на майка си детектор, който да показва кога силите на възрастния за неговите дейности са се изчерпали и ще се изпише "не мога повече".
Всички в тази книга - и малки, и големи, са описани с толкова обич и емпатия, толкова проникновено психологически. И това е умението на Петя да наблюдава и да вижда същественото, което се вижда със сърцето, а не с очите (Екзюпери - разбира се). Децата са със своите фантазии и страхове, а възрастните са и със своята зрелост, и със своята уязвимост. Това прави образите живи, плътни, достоверни.
Затова отново казвам, че ние се учим от децата си. Учим се от тяхната природно присъща мъдрост и интуиция да се справят с предизвикателствата в ежедневието и света. Защото те от малки са в единна слятост с Вселената - това, което Якоб Леви Морено - създателят на психодрамата - нарича Първа Вселенска идентичност.
Тази неголяма книга на Петя Кокудева ще ни припомни например какво е да се срамуваш, когато трябва да декламираш пред публика, какво е, когато зърнеш в публиката засмяната си и подкрепяща те баба или друго любимо лице и изведнъж куражът се връща.
От този текст ще научим и че своеобразното изобретение на Дърабъра за космически изследвания само доказва, че във Вселената не съществува друго измислено по-сполучливо и ценно нещо от прегръдката. А нима този ескиз не доближава текста на Петя Кокудева до шедьоври като "Мечо Пух", "Алиса", "Пипи Дългото чорапче" или "Малкият принц"?
На желанието на Дъръбъра да изобрети нещо, което по гласа ти още ще разбира в какво настроение си, Бети казва, че то вече съществува и се казва "Мама". Възхитих се от деликатната съкровеност на този пасаж от книгата. На финеса на Петя Кокудева да изобрети такъв лаконичен и сакрален момент от чувствата и отношенията човешки. Отношенията дете - майка. Затова е толкова разбираема провокационната реплика на английския психотерапевт и педиатър Доналд Уиникът, който на един конгрес по психоанализа заявява: "Бебе не съществува. Има бебе и майка."
Много интересна е тази история-среща на Бети и Дърабъра. Като че ли сън и действителност се преплитат. Тук се говори за възглавката на Бети, наречена "Обаче", и че тя е "на една дрямка разстояние" от Дърабъра. А може би това са "сънища наяве" - най-нормалното състояние, в което пребивава едно дете в тази възраст от душевното си и ментално развитие.
Както и в стихотворните книги на Петя Кокудева и тази книга е изпълнена с изненади, с находчиви смислови и стилови обрати на изказа, с нонсенсови умозаключения. И по това книгата не отстъпва и на най-сполучливите класически български и чужди образци.
А и много от изразите, извадени от контекста, звучат като сентенции. Ето, хрумвало ли ви е, че:
"Чорапите стават много мързеливи, ако все са два еднакви! Друго си е да не знаеш с какъв непознат чорап ще се паднеш на смяна днес. Стараеш се и даваш всичко от себе си.
- Обаче, това е стрес за чорапите! - възрази Бети.
- Нали затова имат дупки - от там излиза всичкият стрес."
Или да не бързаме да се радваме, че нещо може и да не стане. Детската логика е друга: Дори и да не стане, напротив, поне сме се порадвали.
А мъдростта на думите на Бети: "Е, пострахувахме се достатъчно. А сега да играем!"
Както виждаме, това са все детските обрати на мисълта, които ни зареждат с толкова оптимизъм и креативност.
Илюстрациите в книгата са на художничката Ина Кьорова. И те са един друг, допълващ разказ на написаното. Цветни, шарени, радостни. Разгръщащи още повече въображението. Както самата художничка в края се самопредставя - тя вярва в чудеса и силата на хубавите мисли.
И още един акцент и нюанс. Както пишат издателите - използваният шрифт е за начинаещи читатели и това също ще поощри детето само да се докосне до тази толкова интригуваща книга.
Иска ми се да завърша с това, че в книгата на Петя Кокудева има много хуманистично послание, че добротата е, която ще спаси света, прегръдката или това просто да помълчиш до приятел, докато си хвърляте във вода камъчета и всеки си мисли за нещо свое.
Тази книга на Петя Кокудева ще ни провокира да не се поддаваме на рутината, клишетата, навиците трупани с годините. И че когато някой често повтаря "Аз-казах-ли-ти!", значи е възрастен. И то не непременно на години, а възрастен в чувствата си и способността си да се изненадва, смее и играе.
