© "Жанет 45"
"Диктатори, тракори и други приключения" е силна и абсолютно навременна книга", категоричен е Георги Господинов
В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от новата книга на Димитър Кенаров "Диктатори, трактори и други приключения". Литературните репортажи, събрани в сборника, са писани на английски език за различни чуждестранни издания. На български книгата е издадена от "Жанет 45", преводът е на Ангел Игов. Заглавието на книгата идва от злополучното приключение на Кенаров в Беларус, където интересът на журналиста към тракторната индустрия в страната е изтълкуван погрешно от местните власти и води до неговия арест.
Подобни абсурдни случки има и в другите текстове в "Диктатори, трактори и други приключения", потвърждавайки, че животът е винаги по-вълнуващ от фикцията.
Димитър Кенаров е поет, писател, журналист на свободна практика. Роден е през 1981 г. в София. През 2004 г. получава бакалавърска степен по американска и руска литература от Мидълбъри колидж (САЩ), а след това учи и в Калифорнийския университет в Бъркли. Негови журналистически текстове са публикувани в списанията Esquire, Outside, The Nation, Foreign Policy, Boston Review, The International Herald Tribune, The Virginia Quarterly Review и The Pulitzer Center on Crisis Reporting. Негови пътеписи на три пъти са попадали в селекциите с най-добри американски пътеписи (The Best American Travel Writing) .
Редактор на двете му стихосбирки е Георги Господинов. Докато поезията му е написана на български език, на английски Кенаров пише репортажите и пътеписи си. Превежда на български поезия от американската поетеса Елизабет Бишъп.
Кенаров е носител е на годишната награда за публицистика на списание Virginia Quarterly Review.Стажувал е в "Литературная газета" (Русия) и The Atlantic Monthly (САЩ).
Откъс от "Диктатори, тракори и други приключени"
Из "Заплаха за обществения ред, или как бях арестуван от КГБ заради обичта си към беларуските трактори"
... Мозирското полицейско управление беше пълно с хора, но не се наложи да чакаме на опашката. Бързичко ни вкараха в отделна стая с тясно бюро и три стола. Предложиха ни сладки и чудесно кафе. Като че ли двамата с Джейсън бяхме специални гости.
Вадим Николаевич, набит двайсет и шест годишен полицай с гладко обръснато лице и подстригана нула номер коса, ни правеше компания, докато напред-назад между властите в Мозир и Минск хвърчаха факсове и телефонни разговори. Разбрах, че обича риболова; че свири на китара (която много обича) и на акордеон (с не чак такъв ентусиазъм); че не е женен; че практикува вдигане на тежести и канадска борба.
"Защо канадската борба не е олимпийски спорт? - възкликна той с раздразнение. - Много по-смислена е от кърлинга. Защо кърлингът е олимпийски спорт?"
Двамата с Джейсън кимнахме в съгласие. После всички дружно излязохме пред полицейското управление за по цигара.
Бяха сверили нещата с граничната полиция и базата данни показваше, че съм влязъл в Беларус с валиден паспорт и виза. Изгубеният паспорт не бил чак такъв проблем, особено при положение че имам лична карта и шофьорска книжка. Щели да ми издадат специален документ, с който да отида до българското посолство в Минск. Всичко това било съвсем просто. Оставало да се изясни само една дребна подробност: тракторите.
Защо сме отишли в тракторния завод? Как сме се озовали там? Защо сме вършили журналистическа работа с туристически визи?
Вадим седна с мен на бюрото, за да напише официален доклад. Въпреки че бяхме вече краят на юни, календарът беше отворен на 26 - 27 април. Под първата дата пишеше с дребен шрифт: "Годишнина от Чернобилската трагедия". Под втората имаше цитат от Хари Труман на руски: "Рецесия е, когато съседът ти остане без работа; депресия е, когато ти останеш без работа".
"Хайде да започнем с основните неща - каза Вадим. - Разкажете ми за работата си."
Вече нямаше смисъл да крием приключенията си. Персоналът на Мозирския машиностроителен завод, може би самият директор, бяха извикали полицията и ни бяха предали в техните ръце - двама брадати чуждестранни журналисти с нездрав интерес към тракторите "Беларус". Дори да исках, не бих могъл да измисля правдоподобна лъжа. Да, надявах се да напиша статия за тракторите.
Джейсън беше фотограф. Имах устна покана от Минския тракторен завод, но те се бяха отметнали. Бяхме останали няколко дни в Минск, там бяхме карали колела, бяхме ходили на цирк, бяхме посетили няколко църкви. (Тоест бяхме си туристи!) В отчаяния си стремеж да напиша статия, бях решил да се свържа с мозирския клон на МТЗ. Бяхме наели кола. Паспортът ми беше изчезнал по време на пътуването и нямах идея как, нито кой го е взел. Планирах още същия ден да отида в Минск, за да ми издадат временен документ, но междувременно ме бяха арестували.
Докладът се разпростря на четири страници с педантичния почерк на Вадим и когато той ни го прочете с цялата си сериозност, ми се стори, че това е най-безумно съчинената история на света, но в същото време беше напълно вярна.
Изминаха часове, но никой не ни каза, че сме свободни да си вървим. От Минск продължаваха да пристигат спешни факсове. Навън се стъмваше, а в полицейското управление лицата на хората ставаха все по-мрачни. Дори Вадим стана по-неразговорлив. Припомних си думите на майка ми, когато разбра, че ще пътувам за Беларус с туристическа виза: "Подценяваш диктатурата. Правиш си майтап, но ще съжаляваш".
Тя бе прекарала по-голямата част от живота си в комунистическа България и сигурно знаеше какво говори.
Вече се свечеряваше, когато в полицейското управление влязоха трима широкоплещести мъже. За Джейсън бе повикан преводач - млада бременна жена, която работеше като учителка по английски, - а аз бях отведен в друга стая. Сега започваше дилемата на затворника. Беларуското КГБ искаше да ни разпита.
***
Винаги съм се чудел как изглеждат агентите на КГБ.
За мое изумление и ужас, човекът, който ме разпитваше, изглеждаше досущ като агентите на КГБ в старите филми за Джеймс Бонд. Значи западното въображение не беше чак толкова развинтено. Беше едър и як, като гардероб или като много голям дървен ствол, подстриган на канадска ливада, в тъмен костюм. Когато влязох в стаята, той седеше зад бюрото и премяташе през пръстите си химикалка.
"Добър вечер" - поздрави, гледайки през мен.
Един по един в стаята влязоха още хора: няколко полицаи от мозирското управление и още един агент на КГБ с видеокамера. (Третият беше с Джейсън и бременната преводачка.) Всички останаха прави, като гости на коктейл, подготвящи се да изслушат рецитал на пиано.
"Така. Разкажете ми за работата си" - каза спокойно мъжът зад бюрото, който се представи като Пьотър Симеонович. На ръката си носеше грамаден часовник и на циферблата като че ли видях герба на КГБ.
Изложих накратко историята си.
"Твърдите, че сте писател, но всеки може да бъде писател. И аз бих могъл да кажа, че съм писател - заяви той, продължавайки да върти химикалката. - Представете си да дойда във вашата страна като турист и да тръгна да обикалям по фабриките."
Обясних, че пиша статия за американско списание на име "Вирджиня Куотърли Ревю", че съм публикувал там и преди (можеха да проверят в мрежата), че списанието подготвя специален брой за двайсетата годишнина от краха на Съветския съюз.
"Крах? Какво имате предвид с "крах"? Съветският съюз извърши толкова много велики дела. Той освободи България от нацистите. Преди това руснаците ви освободиха от турците. Ние всички сме славяни, една кръв."
"Не съм дошъл да пиша за политика."
"Но говорите за крах. Защо хората приказват така? Беше много тъжно, че Съветският съюз се раздели. През 1991-ва всички бяхме готови да се бием, за да го защитим, но предателят Горбачов го разпусна и отиде да докладва на Буш."
Всъщност Елцин беше разпуснал Съветския съюз и се беше обадил на Буш, не Горбачов, но може би не беше особено мъдро в случая да се правя на многознайко и да споря на тема история. Казах му, че и в България много хора изпитват носталгия по старите времена.
"Е, ние в Беларус запазихме старите времена. Като отида в магазина, купувам същите марки храни, които бяха популярни в Съветския съюз. Наистина хората тук не са толкова богати, колкото в някои други страни, обаче живеят в сигурност и стабилност."
"Вижте - казах аз. - Не искам да споря по тези въпроси. Аз съм писател, не политик. В колежа завърших литература - американска и руска поезия. Анна Ахматова, Йосиф Бродски..."
"Анна Ахматова. Тя дължи голяма благодарност на Сталин. Не ми харесва особено нейната поезия. Малко е - как да кажа - засукана и сложна за моя вкус. Аз предпочитам по-прости стихотворения."
Не бях в настроение да дебатирам за поезия с офицер от КГБ, така че си замълчах.
"Тук също имаме хубави вестници - продължи той. - Не бихте ли работили за нашите вестници? Можете да останете в Беларус и ще ви намерим някое красиво беларуско момиче..."
Публиката в стаята се закикоти.
"Вижте - подех пак, усещайки известно разведряване и добронамереност наоколо. - Съжалявам, че дойдох с туристическа виза. Имах най-добри намерения, но много лош късмет."
"Виждаме - обади се другият агент на КГБ и най-сетне се усмихна. - Добри намерения, но лош късмет."
"Тепърва ще е необходимо да удостоверим вашата самоличност - заяви Пьотър Симеонович. - И ще ви задържим в затвора, докато установим кой сте."
На излизане той се приближи до мен.
"Има една история, която трябва да чуете" - отбеляза и заразказва притча за един цар и неговия прислужник, чието задължение било да зарежда пушката му. Прислужникът имал навика да повтаря: "За добро е". Веднъж пушката гръмнала по погрешка и отнесла палеца на царя. "За добро е", рекъл прислужникът. "Не, съвсем не е за добро", отвърнал царят и го хвърлил в затвора. Избрал друг слуга да му зарежда пушката, но по време на лов цялата дружина била заловена от човекоядци. Убили всички, само царят се избавил, защото човекоядците имали поверие, че не бива да се яде човек, комуто липсва част от тялото. Царят се прибрал у дома и освободил стария си прислужник. "Знаеш ли - казал му, - прав беше за палеца. За добро беше. Прости ми, че те хвърлих в затвора." Ала прислужникът отговорил: "За добро беше. Ако не ме беше хвърлил в затвора, щях да дойда с теб на лов и сега щях да съм мъртъв".
"Така че - каза Пьотър Симеонович - може би трябва да ни благодарите, че ви отвеждаме в затвора. За добро е."
