Откъс от "Големият регрес: Международен дебат за духовната ситуация на времето"

© ИК КХ

Излезе книгата "Големият регрес: Международен дебат за духовната ситуация на времето" /издателска къща "Критика и Хуманизъм"/. Тя съдържа 15 есета от автори - признати авторитети в социалните науки. Това са: Арджун Ападурай, Зигмунт Бауман (последен текст на мислителя преди смъртта му), Давид ван Рейбрук, Донатела дела Порта, Славой Жижек, Ева Илуз, Иван Кръстев, Бруно Латур, Пол Мейсън, Роберт Мизик, Панкаж Мишра, Оливер Нахтвай, Сесар Рендуелес, Нанси Фрейзър, Волфганг Щреек. Съставител е Хайнрих Гейзелбергер.

© ИК

Анализите са изключително разнопосочни, търсят различни обяснителни контексти, сочат в различни посоки за "кардиналната заплаха". Те се сблъскват дори помежду си като политически пристрастия на своите автори – създават точно онази атмосфера, каквато е необходима за начало на истински дебат", отбелязват от издателската къща.

От "Критика и хуманизъм" предоставиха на "Дневник" четири миниоткъса. Един от авторите - професор Волфганг Щреек от Института за изследване на обществото "Макс Планк", Германия, ще пристигне в София, за да разговаря с българската публика и да встъпи в дебата заедно с български анализатори. Събитието е на 4 май от 18,30 ч. на улица "Будапеща" 1 в Гьоте-Институт - съорганизатор на събитията около книгата.

Зигмунт Бауман
"Симптоми в търсене на един обект и едно име"
/откъс/

Днес чувстваме, че срокът на годност на всички онези способи и стратегеми, които до неотдавна сме смятали за ефективни, ако не и за елементарни, когато е ставало дума за устояване и справяне с опасностите на кризите, е изтекъл или в момента изтича. Но разполагаме с доста смътна идея с какво да ги заменим – ако изобщо разполагаме с някаква идея за това. Надеждата да поставим историята под нашето човешко управление и произтичащата от тази надежда решимост да го направим напълно се изпариха в хода на един процес, при който следващите един подир друг скокове и преминавани граници в човешката история започнаха да съперничат по своята неочакваност и неконтролируемост с природните катастрофи, а дори и успяха да ги надминат.

Ако все още вярваме в "прогреса" (въпрос, който изобщо не е получил окончателно решение), то сега сме склонни да го виждаме като смес от благословия и проклятие, при което проклятията неотстъпно се увеличават, а благословиите стават все по-малко и ни спохождат на все по-дълги периоди. Ако нашите неотдавнашни предшественици все още са вярвали в бъдещето като най-безопасно и обещаващо място, в което да инвестират надеждите си, то ние сме склонни да проектираме в него преди всичко нашите разнородни страхове, тревоги и предчувствия: за нарастващия недостиг на работни места, за намаляването на доходите, което снижава жизнените ни шансове (нашите собствени и на децата ни), за все по-голямата несигурност на достигнатите от нас социални позиции и за временността на жизнените ни постижения, за все по-разширяващата се пропаст между средствата, ресурсите и уменията, с които разполагаме, и огромната важност на предизвикателствата, пред които сме изправени.

Над всичко, ние чувстваме как контролът над собствения ни живот се изплъзва от нашите ръце и ни свежда до статуса на пионки, местени насам-натам в някаква игра на шах, разигравана от незнайни играчи, които са безразлични към потребностите ни, ако не и направо враждебни и жестоки към тях, и уви, напълно готови да ни пожертват в преследването на собствените си цели. Мисленето за бъдещето, което до не толкова отдавна го свързваше с повече комфорт и по-малко неприятности, днес е склонно най-често да ни внушава ужасяващата ни заплаха да не би да бъдем определени или класифицирани като неспособни и неподходящи за някаква задача, да ни бъде отречена нашата ценност и отнето достойнството ни и поради тази причина да бъдем маргинализирани, изключени и изхвърлени като негодни.
(превод Антоанета Колева)

Славой Жижек
"Популисткото изкушение"
/откъс/

Популистката левица твърде бързо приема основната предпоставка на врага си: универсализмът приключи, захвърлен като безжизнен политически и културен двойник на безродния глобален капитал и технократските му финансови експерти. Причината за това преоткриване на национализма е очевидна – възходът на десничарския националистически популизъм в Западна Европа, който в момента е най-мощната политическа сила, която пропагандира защитата на интересите на работническата класа и едновременно с това – най-мощната политическа сила, която може да породи истински политически страсти. И така, идеята е: защо да трябва левицата да изостави това поле на националистически страсти на радикалната десница, защо да не си "възвърне la patrie [родината] от Националния фронт"? Не може ли радикалната левица да мобилизира същите тези националистически страсти като могъщо оръжие срещу основния факт на днешното глобално общество, който е все по-необузданото господство на безродния финансов капитал?

Щом приемем този хоризонт, самият факт, че критиката на брюкселската технокрация от гледна точка на националния суверенитет, орязан от анонимни брюкселски бюрократи, което е основната характеристика на днешната радикална десница, се превръща в основание за левичарски патриотизъм.

Съществено важно е да отбележим една характеристика, споделяна от политически коректното зачитане на отделните идентичности и антиимигрантската омраза към другите: страха, че дадена единична идентичност ще бъде погълната от безименната универсалност на един глобален Нов световен ред. Когато консервативните националисти изтъкват, че просто искат за собствената си държава (за германците, французите, британците) същото право на идентичност, каквото искат за себе си сексуалните и етническите малцинства, това напълно лицемерно искане въпреки всичко казва нещо вярно, а именно – че е нужно да се отиде отвъд всички форми на идентичностна политика – десничарска или левичарска.
(превод: Атанас Игов)

Волфганг Щреек
"Завръщането на изтласканите като начало на края на неолибералния капитализъм"
/откъс/

Неолиберализмът дойде с глобализацията, или глобализацията – с неолиберализма; така започна Големият регрес. През 70-те години за капитала на възстановените индустриални общества беше важно да се измъкне от положението на национално домашно животно, в което трябваше да прекара десетилетията след 1945 г. Беше дошло време за сбогуване с опустелите трудови пазари, застоя на производителността, спадащите печалби и ставащите все по-претенциозни синдикати на зрелия, управляван от държавата капитализъм. Пътят към бъдещето, към нова експанзия, каквато е по сърцето на всеки капитал, водеше навън: към все още неуправлявания, за щастие, свят на безграничната глобална икономика, в която вече не пазарите са включени в държавите, а държавите – в пазарите.

Неолибералният обрат стоеше под знака на нова богиня на име TINA – There Is No Alternative. Дългата редица на нейните жреци и жрици стига от Маргарет Тачър през Тони Блеър до Ангела Меркел. Този, който искаше да служи на TINA, на фона на празничните напеви на обединените икономики на всички страни, трябваше да признае изригването на капитала в света както като природосъобразна, така и като общополезна необходимост, и всячески да допринесе за разчистването на всички препятствия по пътя му. Езически практики като контрола над движението на капитала, държавните помощи и други подобни трябваше да бъдат открити и премахнати; никой повече не биваше да се изплъзва от "глобалното състезание" и да се изляга в своего рода национален хамак. Споразуменията за свободна търговия трябваше да отворят пазарите и да ги защитават от намесата на държавата; на мястото на националните правителства трябваше да се появи global governance, а социалната държава – да отстъпи пред държавата на конкуренцията от новата ера на капиталистическото рационализиране.
(превод Теодора Карамелска)

Пол Мейсън
"Преодоляване на страха от свобода"
/откъс/

От 2008 г. насам е ясно, че ако не изоставим неолиберализма, глобализацията ще се разпадне. С Брекзит и избирането на Доналд Тръмп този процес вече е започнал.

Фаталното привличане, каквото неолиберализмът упражни над елита и над две поколения високообразовани икономисти, бе в неговото привидно съвършенство. По своето икономическо съдържание той потвърди представата, че капитализмът е по същество пазарът, оцеляване на най-приспособения и малко държава. По политическата си форма той пасва идеално на сърцевинното либерално-демократично допускане: че ние всички сме просто граждани, не работници или бизнес босове, и че всички наши права са предимно индивидуални, не колективни.

Дори сега – с падането на Ренци, с препъващия се към края на своя мандат Оланд, с Шойбле, изискващ още повече остеритет в Гърция – социалният и политическият елит на неолибрализма дори не е и започнал да поставя под въпрос тази есенциалистка нагласа. Вместо това е започнало пропукване в противоположната посока. Авторитарният популизъм, който мобилизира малцинство от гласоподаватели от работническата класа в Европа, е в същността си призив към деглобализация. Неговата реакционна природа не е само в предпочитанията му към расизма, ислямофобията и социалния консерватизъм, а в абсолютното му невежество за сложността на задачата
(превод Ася Захариева)