Откъс от "Тая земя, оная земя" на Иванка Могилска

Издателство "Жанет 45"

Издателство "Жанет 45"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Тая земя, оная земя" с автор Иванка Могилска, предоставен от Издателство "Жанет 45".


Иванка Могилска обича да разказва истории, да пътешества и да си задава въпроса "Какво би било, ако...". Някои от отговорите, които е намерила, са част от сборника разкази "Тая земя, оная земя".


Тя е автор на две стихосбирки – "ДНК" и "Иначе казано", и на два романа – "Места за загубване" и "Внезапни улици" (http://vnezapniulici.eu). Книгите й са награждавани в няколко национални литературни конкурса. Стихове и откъси от романите са превеждани на английски, френски и унгарски.




"Тая земя, оная земя" е книга за миговете. За всичко, което може да се случи между две съседни секунди. За чувствата, които приглушават нюансите си заедно със слънчевата светлина, пълзяща по стената в топъл следобед. За ярките, макар и понякога неосъзнати прозрения. За острите безпричинни чувства, след които всичко се променя, макар че нищо не се е случило.


Разказите на Иванка Могилска са очарователни със своята крехкост и краткост. Тяхната формула е – обикновени герои в обикновени обстоятелства посрещат най-яркия миг от живота си без предупреждение, а после дълго гледат след него. Разкази на ръба между ежедневното и магичното, топли, туптящи, живи, с въздействие, което после дълго отшумява в читателя."
Мария Донева


редактор Мария Донева
художник и оформител Кирил Златков


Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Мече на име Силенцио


Мечето на първородния им син се казваше Силенцио. Самият син не се казваше никак, защото така и не се появи. Ако все пак беше благоволил да дойде, щяха да го нарекат Антонио или Мартин, или Микеле. Щеше да е умно момче. И смело. Макар че това нежелание да разшири хралупата, в която е попаднал като малка точка; този мързел, който му попречи да се развие; тази липса на любопитство, дето не му позволи да получи туптящо сърце и да набира сили девет месеца, за да надникне в големия свят и да го покори с вик, всичко това не говореше за голяма смелост и сила на духа.


Но родителите винаги са готови да простят и се надяват, че дребните несъвършенства на характера няма да се задълбочат с времето, а напротив – с помощта на възпитание, търпение и любов, които те ще дадат на отрочето си, ще се превърнат в качества.


Затова, когато Антонио, Мартин или Микеле остана да лежи пихтиест в един медицински съд в операционната на клиниката, те не се предадоха съвсем на отчаянието. Прибраха се у дома и се опитаха да продължат живота си без да споменават името му. Не им беше много трудно, защото не се беше наложило да го уточняват. Техният развейпрах син – мързелан се бе отказал от задължения и отговорности още преди да започнат кротко да се препират как точно да го нарекат.


Запазиха обаче мечето на име Силенцио. Бащата го бе донесъл, а майката го бе кръстила още в първия ден на тяхната радост. То живееше в дома им, докато още мечтаеха какъв ще е синът им и не подозираха, че той ще пренебрегне мечтите им и ще стане нероден.


Силенцио стоеше на тъмно в гардероба и чакаше да дойде време да го извадят от там, да го сложат отново на почетно място в детската стая. Защото имаше детска стая, макар да влизаха в нея рядко, само за да почистят.


Родителите излизаха от къщата всеки ден. Ходеха на работа, на кино, срещаха се с приятели. Вечер се прибираха в спалнята, сутрин закусваха заедно в кухнята и чакаха – да заживее нов син в майката, по-отговорен, по-любопитен. Хлапак, който ще иска да порасне, да получи крака и ръце, и пръстчета на ръцете и краката, и
силно сърце, което туп-туп-туп ще се чува от корема на майката чак до гардероба, където чакаше Силенцио.


Момчурляк, който щеше да дойде с победоносен вик, бързо щеше да превземе всички стаи на къщата и да прегръща Силенцио, а когато проходи – да го държи за крайчеца на едното ухо и да го влачи след себе си, където
и да отиде.


Само че времето минаваше, а той все не идваше. Понякога майката пренареждаше гардероба и се натъкваше на Силенцио. Не му беше приятно, защото от нейните прегръдки козината му винаги се намокряше. А и всеки път тя го прибираше все по-навътре.


Но дори от дъното на гардероба Силенцио чуваше как нероденият Антонио, Мартин или Микеле се завръща в къщата. Пораства. Разхожда се с родителите из стаите, макар да няма име. С времето стана толкова голям, че ръцете и краката му започнаха да се подават през прозорците, главата му през комина, а звуците на
мълчаливото му сърце съпровождаха родителите където и да отидат. Тялото му направи леглото на трески и смачка книгите. В деня, в който родителите разбраха, че за тях няма място дори в някое от ъгълчетата на къщата, я напуснаха. Не взеха почти нищо със себе си.


Но Силенцио не го беше грижа. Това беше денят, в който усети как цялата тежест на Антонио, Мартин, Микеле се стоварва върху вратата на гардероба, прави я на трески, успява да влезе вътре и да го прегърне.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK