Откъс от "Всички птици пеят" на Иви Уайлд

Издателство "Персей"

Издателство "Персей"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Всички птици пеят" с автор Иви Уайлд, любезно предоставен от Издателство "Персей".


Най-добрата млада английска писателка Иви Уайлд пристигна в България. Романът й "Всички птици пеят" е едновременно красив и страшен


Иви Уайлд, най-добрият британски писател на своето поколение и носителка на много литературни награди посети България по повод излизането на първата й книга на български език – романа "Всички птици пеят". Тя участва в литературния фестивал "Южна пролет" в Хасково, където имаше представяне на 20. 04. в Регионална библиотека "Христо Смирненски". На 21. 04 в Британския съвет в София се състоя премиерата на "Всички птици пеят".




Иви Уайлд (р. 1980 г.) е един от най-награждаваните съвременни автори на Великобритания. Тя е носител на Наградата за литература на Европейския съюз, както и на още много други награди, сред които "Майлс Франклин", "Джон Левелин Райс", "Енкор", "Джерууд Фикшън Ънковърд", "Бети Траск". Номинирана е за наградите "Коста", IMPAC, Prix Médicis Étranger и др.
"Красиво написана книга – и толкова напрегната, че те кара да си гризеш ноктите" – това е оценката на The Guardian за "Всички птици пеят".


Главната героиня в нейния забележителен роман "Всички птици пеят" живее в стара селска къща, намираща се на безименен британски остров. Компания й правят единствено вярното й куче Дог и овцете й. Тя не иска нищо повече. Но един ден нещо започва да избива овцете й една по една, като оставя телата им ужасяващо обезобразени. Може да е какво ли не. На острова има лисици, а около къщата се навъртат странно момче и непознат мъж. Плъзват слухове за тайнствен, свиреп звяр, който дебне в гората.


Може би тези събития са свързани с мистериозното минало на младата жена, което залива настоящето като вълна, пропътувала хиляди километри, за да разкрие тайната на белезите по гърба ѝ.


превод Емил Минчев


Всички птици пеят" ще се превърне във филм, зад който застава режисьорът на Скарлет Йохансон - Джонатан Глейзър, който работи със световни звезди като Скарлет Йохансон, Никол Кидман и Бен Кингсли, ще е този, който ще направи филм по романа "Всички птици пеят". Книгата вече е в книжарниците у нас, а авторката – английската писателка Иви Уайлд, посети България, за да я представи лично в рамките на литературния фестивал "Южна пролет" в Хасково и в Британския съвет в София.


Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Откъс от "Всички птици пеят" на Иви Уайлд


Идва момент, когато нещата между мен и Грег се променят. Свикваме с това да се събуждаме заедно в леглото и краткото време, което имаме преди началото на работния ден, става толкова важно, колкото всичко останало. Не се гледаме влюбено като по филмите. Този, който се събуди пръв, разтърсва другия грубо за рамото и казва:
– Ей, събуди се!


Това не е време за спане. Не лежим в тъмното, мълчаливо втренчени един в друг – бърборим като свраки и изстрелваме думите, сякаш се съревноваваме. Аз правя лицеви упори, докато той говори, сложил крака на раменете ми. Разказва ми за баща си, който е мъртъв, но можел да изяде цяла диня наведнъж, като отрязвал горната º част като варено яйце и започвал да гребе с лъжица.


– Беше дебело копеле. И се гордееше с това. Един доктор се опита да го убеди, че трябва да отслабне, и той рече: "Какво ще стане с мен тогава? Ще бъда просто Джо. Не Дебелия Джо, а просто Джо и на никого няма да му пука, ако умра!" Беше дебело копеле.


Когато идва моят ред, аз правя коремни преси, които са по-подходящи за водене на разговор. Грег стъпва върху краката ми, за да не се вдигат. Никога не споменава, че това е странно. Никога не казва: "Внимавай да не се превърнеш в мъжкарана." Аз му разказвам откъси от живота си. Нещата, които са позволени. Как съм се научила да стрижа овце. Как съм се запознала с приятелката си Карън. Връщам се и по-назад. Акулите. Пустинята.


На сутринта Сид открива гъгрици в брашното.
– На мен ми е все едно – съобщава той. – Казвам го, в случай че някой от вас има нещо против тези неща в хляба си.
Всички на масата мълчим, осмисляйки чутото. Тишината е нарушена от Алан, който се провиква от бараката за вълна.


Нещо е отхапало голямо парче от хълбока на един от овните. Животното все още е живо. Изглежда така, сякаш нещо е профучало покрай него, откъсвайки част от тялото му. Мухи кръжат около грозната рана. Конър застрелва овена пред очите ни. Животното е мъртво, но краката му продължават да ритат.


– Това е заради нервите – обяснява ми Денис, сякаш съм истерична жена, която трябва да бъде успокоена. Мисля си за бързата и милостива смърт на овена. В един миг си тежко ранен и чувстваш как мухи снасят яйца в плътта ти, а в следващия всичко свършва и си спасен. Мисля си: "Ще се науча да стрелям с пушка. Това е отговорът."


Алан застава до мен.
– Хайде – казва той. – Да обиколим станцията с пикапа. Сигурен съм, че ще открием побесняло куче или нещо такова.
Конър и Клер изнасят тялото на овена от кошарата пред погледите на овцете. Няма как да разберем какво си мислят.


В пикапа оставам сама с Алан. Това се случва за пръв път и веднага осъзнавам, че има нещо за казване. Кашля смутено в шепа и често ме стрелка с очи. Дълго време не виждаме нищо друго освен мараня и един заек, който Алан застрелва. Грабваме го, без да спираме. Тишината в пикапа не е пълна, но нещата, които си казваме, не означават нищо: "Ето там", "Улучих го!" и "Малко по-близо".


След един час вече съжалявам за изгубеното време и си мисля за това как всички останали от групата ми са много по-напред с работата от мен. Алан вади патроните от пушката и въздъхва.
– Тук няма нищо – казва той и ме поглежда. – Обикновено не се меся в чужди работи
Стискам волана в очакване на продължението.


– Но отдавна искам да ти кажа нещо. Нямам нищо против, че двамата с Грег сте заедно.
Чакам да каже "но", но той не го прави.
– Харесвам и двама ви, а познавам Грег отдавна и знам, че е добро момче.
В пикапа става все по-горещо и се чудя дали ще се обиди, ако включа двигателя и подкарам към вкъщи.
– Ти също си добро момиче и нямам нищо против, когато двама хора, които харесвам, се съберат.
Алан се е изчервил и се чудя защо ни причинява това.


– Опитвам се да ти кажа, че не трябва да обръщаш внимание на хора, които приказват глупости. В групата ти има един или двама такива хора. Свестни хора, които приказват глупости, защото са идиоти.
– Не съм сигурна


– Слушай какво. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че не трябва да се засягаш от нещата, които говори Клер. Той е идиот. Добър човек е, но е идиот и обича да се меси в чуждите работи. Онзи нещастен случай с момчето
Алан клати глава.


– Получих писмо от майката на Артър. В момента се учи да пише с другата ръка сякаш това ще му помогне. Момчето едва срича. Както и да е.
– Казал ли е нещо?
– Виж, не става дума за това.
– Какво е казал?


Опитвам се да звуча така, сякаш ми е все едно, без да отклонявам поглед от маранята в далечината.
– Не ме интересува какво е казал – отговаря Алан. – Слушай какво ще ти кажа. Не се интересувам от миналото на хората в моята група. По дяволите, аз също имам минало. Всички имаме минало. Кой би дошъл да работи тук, ако няма минало? Денис работи тук цял живот. Петдесет години. Нима си мислиш, че не бяга от нещо?
Той ме поглежда и усещам, че иска да сподели нещо с мен и за миг през главата ми минава мисълта: "Какво си направил, Алан?"


– Това, което се опитвам да ти кажа – продължава той, – е, че Клер е голям кучи син. Не е лош човек, но е голям кучи син. И лично аз не му обръщам внимание. Нито на него, нито на миналото. Да не забравяме, че Клер и Грег са добри приятели. Държи се като задник, защото му завижда. И не иска да си признае, защото е, защото е задник. И не му е лесно, откакто го понижих в общ работник. Съветвам те да говориш с Грег за това. Накрай го някоя вечер да излезе с Клер на по бира. Само двамата. Това може да го успокои малко. След няколко дни Клер излиза в едноседмична отпуска. Това също ще помогне.


– Не принуждавам Грег да бъде с мен – отговарям аз. Лицето ми пари и изпитвам неочакван гняв.
– Не съм казал такова нещо. Просто ми се струва, че когато става дума за хора, принудени да живеят заедно насред нищото това може да се окаже умен тактически ход от твоя страна.
Той подсмърква силно и се извръща. Не е искал да стигне толкова далече.


Изведнъж става тихо. Алан вдига зайците за ушите и ги провесва през отворения прозорец на пикапа. Всеки един от тях е улучен точно под рамото. Чиста работа. Вдига ги високо във въздуха, дишайки през устата си, и гледа как кръвта се стича и капе в оранжевата земя.


– Може би трябва да ги дам на Сид, за да ги сготви на яхния или нещо такова.
Дебела муха каца в една от раните. Алана замахва и изхвърля труповете от пикапа. Те описват широка дъга и се разделят във въздуха.


– Не ми се яде яхния – заявява той и потегляме обратно. Сърбят ме ръцете да започна работа.
– Акула ли хванахте? – пита Грег и аз му се усмихвам. Не ми се приказва. Клер стои с гръб към мен.
По време на почивката за пушене Сид нахълтва при нас, целият почервенял и озъбен.


– Добре! Кой от вас го направи, копеленца недни? – пита той и се обляга на масата. Аз поглеждам редицата мъже и се опитвам да отгатна какво е било направено и кой е виновникът. Клер се усмихва ехидно под мустака си.
– Какво е станало? – пита Алан, който току-що е влязъл. Сид отклонява очи от масата.


– Ела да видиш – казва той и се насочва към кухненското помещение. Всички ставаме и тръгваме след него. Скупчваме се около бурето с брашно и когато Сид вдига капака, виждаме отпечатък от задник.
– Не е смешно! – крещи Сид, опитвайки се да надвика гръмогласния ни смях. Грег се превива, сякаш го боли корема.
– Е, можем да изключим един човек – казва Алан, бърше сълзите от очите си и сочи отпечатъка. – Виновникът има топки.


– Следващата седмица ще ходим в Бундери – обявява Алан по време на следобедния чай. – Там е горещо като в корема на куче.
Отдавна не съм се качвала толкова на север, но съм чувала, че хората от Хедланд не се погаждат с хората от Бундери. Въпреки това устата ми пресъхва и надигам бирата си, за да я наквася.
Сид изпича твърд хляб от пълното с гъгрици брашно. Оставя го в центъра на масата, но никой не смее да го докосне, дори Стюарт. Дори с вилица.


Лампата е загасена и Грег е впил големите си палци в таза ми. В бараката е горещо и сухо. Тази вечер се чувствам извън себе си, сякаш кокалите ми са станали прекалено тежки за плътта ми. Жегата влиза под металния покрив през деня и остава там през цялата нощ, но поне приспива паяците на тавана.


Прокарвам ръка през косата на Грег, за да му дам знак, че все още внимавам и да напомня на самата себе си да не губя концентрация. Отвън кряка жаба, което може би означава, че скоро по покрива ще забарабани дъжд. Тук не вали често, но всеки път имам чувството, че барабаненето ще събори паяците на леглото ми.


Жабата млъква и в бараката влиза хладен бриз, досущ като вятъра, който предвещава порой. Грег въздъхва и си спомням къде се намирам. Вплитам пръсти в косата му. Нещо голямо и черно влиза в бараката, втурва се покрай стената и се шмугва под пейката. Скачам в леглото, като блъскам Грег в лицето с чатала си и откъсвам кичур коса с юмрук.


– Какво, по дяволите?! – пита той и се хваща за лицето.
– Нещо влезе в бараката! – прошепвам аз, въпреки че едва ли има смисъл да шептя.
– Какво нещо?
Той поглежда ръката си, за да види дали съм разкървавила носа му, след което опипва главата си.
– Заболя ме – казва.
– Под пейката. Нещо голямо.
Грег вдига глава и изражението му се променя.


– Колко голямо?
Опипвам под леглото за чука, който държа там. Не мога да го открия в тъмното. Грег става от леглото и разтърсва глава, за да я проясни. Тихо се приближава до ключа за лампата и го натиска. Вместо да прогони сенките, ксеноновата лампа ги умножава.
– Като голямо куче.


Лампата най-накрая спира да мига, но в бараката е пълно с тъмни скривалища. Скамейката е покрита със синя мушама, която виси над ръба и скрива пространството отдолу. Грег взима металната тръба, облегната на стената. Радвам се, че не свали бельото си. Мисля си: "Щеше да бъде много по-лошо, ако беше гол."


Разкървавила съм носа му, но той не обръща внимание на кръвта и я оставя да се стича по горната му устна. Държи тръбата с две ръце като бухалка. Бавно и внимателно пристъпва към скамейката, а очите му се стрелкат наляво и надясно, където има дълбоки сенки. Косъмчетата на тила ми настръхват. Опитвам се да не мисля за Кели и да не си представям Ото, застанал отвън с пушката си, стиснал любимия си нож. Ще застреля Грег, но мен ще убие бавно. Кели ще щрака с челюсти около лицето ми, докато гледа как умирам. Ще отреже лявата ми ръка и ще я хвърли на Кели. "Кели е мъртва", мисля си, но това не ме успокоява.


Протягам пръсти, хващам ръба на мушамата и поглеждам Грег, който вдига ръце, готов да стовари тръбата върху нещото, което се спотайва отдолу. Кимва ми. Броя до три и повдигам мушамата. Под скамейката няма нищо. Грег отпуска ръце и металната тръба издрънчава на пода.


– Господи! – казва той. – Можеше просто да ми кажеш, че не си в настроение за секс.
Поглеждам го, за да преценя дали се шегува, но не съм сигурна.


По-късно заспива до мен, а аз се измъквам от леглото, като внимавам да не го събудя, навличам си риза и шорти и излизам от бараката. Навън е по-хладно. Съсредоточавам се върху това да вдишвам хладния въздух и да издишам горещия. Нощното небе е обсипано със звезди. Сядам на оградата и слушам жътварите и нощните птици, бандикутите , плъховете и всички останали живи твари, които са навън в мрака и дишат заедно с мен.


Овцете са съвсем близо, в една плътна и тиха групичка. Чувствам притегателната сила на самотата, на независимостта, на безопасността и на анонимността. Усещам движение зад себе си и се обръщам точно навреме, за да видя сянка на прага на бараката. Но това е Грег. Разпознавам силуета му. Той се скрива обратно вътре. Сигурно се надява, че не съм го видяла. Аз пък се надявам, че не е видял мен, и когато един час по-късно се връщам в леглото, Грег се преструва на заспал. Аз също се преструвам на заспала и скоро и двамата заспиваме. На сутринта той се вглежда в лицето ми.


– Господи – казва, – изглеждаш така, сякаш някой те е ударил с юмрук в лицето.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. Разбрах