Откъс от "Егото и защитните механизми" на Ана Фройд

Издателство "Изток-Запад"

Издателство "Изток-Запад"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Егото и защитните механизми" с автор Ана Фройд, предоставен от Издателство "Изток-Запад".


"Егото и защитните механизми" – забележително непреходният труд на Ана Фройд!


Аргументацията на Ана Фройд е ясна и неопровержима и по това нейният стил на писане напомня на този на баща ѝ. Тя е най-малкото от шестте деца на Зигмунд Фройд и е единственото му дете, което изгражда кариерата си в областта на психоанализата.




Издателство "Изток-Запад" представя на български език нейният забележително непреходен труд, издържал проверката на времето - "Егото и защитните механизми".


Когато е публикувана за пръв път на немски език през 1936 г., "Егото и защитните механизми" веднага е призната като съществен принос към психоаналитичната психология и много бързо е преведена на английски. След повече от 70 години книгата продължава да се радва на статуса на класика и основополагащ текст в его-психологията. Написана от пионер в детската психоанализа и илюстрирана с интересни и показателни клинични картини от детството и юношеството, в "Егото и защитните механизми" се обсъждат онези адаптивни стъпки, чрез които болезнените и нежеланите емоционални състояния се държат настрана или стават по-поносими.


През изминалото столетие голям брой фройдистки понятия и концепции са навлезли във всекидневния език. Това с особена сила важи за защитните механизми, на чието обсъждане е посветена книгата на Ана Фройд. Те се възприемат като много важни компоненти на способността да се поддържа емоционалното равновесие. Ана Фройд обяснява, че те са психологически стратегии, които се използват несъзнавано, за да може човек да се справи с тревожността, възникваща от неприемливите мисли или чувства.


В голямата си част защитните механизми се използват и от психично здравите хора през целия им живот, но стават патологични само когато се използват непрекъснато, защото водят до анормално поведение. Ана Фройд обръща внимание на шестте им основни характеристики: (1) те обикновено действат безсъзнателно (извън сферата на съзнанието); (2) служат за защита на самооценката, като не допускат в съзнанието неприемливите мисли, импулси и желания; (3) целта им е да защитят човека от изпитването на прекомерна тревожност; (4) част са от нормалното функциониране на личността; (5) могат да водят до патология, ако се използват прекомерно, и (6) могат да се разграничат един от друг.


В своя труд Ана Фройд защитава позицията, че за да може да се направи цялостна анализа на пациента, е важно да се разберат и да се оценят трите нива: id, его и суперего, за разлика от много от ранните аналитици, които са се концентрирали само върху дълбоките безсъзнателни инстинкти. Благодарение и на работата на А. Фройд, много съвременни психоаналитици отдавна са приели и са развили идеите ѝ Егото има ключово място в психоанализата, защото само чрез него психоаналитикът може да достигне до функционирането и ефекта на Id и суперегото върху съзнателния живот.


Затова е от толкова съществено значение да се разбере как егото се защитава от опасните нагони и поддържа себе си пред лицето на вечно осъждащото суперего. Въз основа на тази аргументация Ана Фройд категоризира девет невротични защитни механизма, които днес приемат от представители не само на психоанализата, но и от терапевти, работещи в различни терапевтични модалности.


Ана Фройд е най-малкото от шестте деца на Зигмунд Фройд и е единственото му дете, което изгражда кариерата си в областта на психоанализата. Родена е във Виена на 3.12.1895 г. Започва кариерата си като учителка, но става член на Виенското психоаналитично общество през 1922 г. Тя запазва интереса си към образованието и приносът ѝ в тази област е равнопоставен с работата ѝ с сферата на семейното право, педиатрията и психоаналитичната психология.


Дейността ѝ във Виена приключва с нацистката окупация и тя емигрира в Лондон заедно с родителите си през 1938 г. Баща ѝ умира на следващата година, но Ана Фройд поддържа традицията, чието начало поставя той, с работата си като член на Британското психоаналитично общество и като основател на Детската терапевтична клиника Хампстед, която днес се нарича Център "Ана Фройд". Приносът ѝ към психоанализата е признат с наградата CBE (Commander of the Most Excellent Order of the British Empire), връчена ѝ от кралицата през 1967 г., и с голям брой почетни докторати във Великобритания, Европа и САЩ, включително като жест на компенсация и почетна докторска степен по медицина от Виенския университет. Ана Фройд умира на 9.10.1982 г.


Откъс от "Егото и защитните механизми"


Отричането на думи и на дело


З


а няколко години егото на детето може да се освобождава от нежеланите факти, като ги отрича, и същевременно да запазва непокътната способността си за проверка на реалността. То използва докрай тази сила и не се ограничава изключително до сферата на идеите и фантазията, защото детето не просто мисли, а действа. Използва всячески външните обекти в драматизирането на начина, по който е преобърнало реалните ситуации. Разбира се, отричането на реалността също е един от многото мотиви, лежащи в основата на детската игра по принцип и на игрите на въплъщаване в частност.


Тук си спомням за малка книжка със стихотворения от английски писател, в която противопоставянето на фантазията и факта в живота на главния герой – дете, се описва по особено очарователен начин. Имам предвид When We Were Very Young ("Когато бяхме много малки") от А. А. Милн. В детската стая на това тригодишно момче има четири стола. Когато седне на първия, то е изследовател, плуващ нощем по Амазонка. На втория е лъв, плашещ детегледачката с рева си, а на третия е капитан, направляващ кораба си в морето.


На четвъртия обаче – високия стол на детето – момчето се опитва да се преструва, че е просто себе си, че е само малко момче. Не е трудно да се разбере значението, влагано от автора: елементите за конструирането на приятния свят на фантазията се дават наготово на детето, но негонеговата задача и основното му постижение са да осъзнае и да усвои фактите на реалността.


Любопитно е, че възрастните с такава готовност използват същия механизъм във взаимодействието си с децата. Голяма част от удоволствието, което те осигуряват на децата, е извлечено от такъв вид отричане на реалността. Изключително често срещано е да се каже дори на малко дете "какво голямо момче" е и да се заявява – противно на очевидните факти – че то е силно "колкото татко", умно "колкото мама", смело "като войник" или из­дръжливо "като батко".


Когато възрастните искат да успокоят някое дете, е още по-естествено да прибягнат до тези преобръщания на реалните факти. Когато детето се е наранило, "големите" го уверяват, че "сега е по-добре", че някаква храна, която то ненавижда, "изобщо не е неприятна", или когато е разстроено, защото някой си е отишъл, му казваме, че той или тя "скоро ще се върне". Някои деца наистина усвояват такива успокоителни формули и използват стереотипна фраза, за да опишат болезненото.


Например винаги когато майката излизаше от стаята, двегодишно момиченце обявяваше факта чрез механично мърморене: "Мама скоро върне." Когато трябваше да пие неприятно лекарство, друго (английско) дете с плачлив глас повтаряше "харесва, харесва" – фрагмент от изречение, използвано от детегледачката му, за да го насърчи да си мисли, че капките са с приятен вкус.


Много от подаръците, давани на децата от възрастните, обслужват същата илюзия. Малка чантичка или чадърче имат за цел да помогнат на малкото момиче да се преструва, че е "голяма дама", бастун, униформа и най-различни оръжия играчки помагат на малкото момче да имитира мъжа в зряла възраст. Всъщност дори куклите (освен че са полезни за всякакви други игри) създават фикцията за майчинството, а влакчетата, моторите и тухлите не само служат за осъществяване на различни желания и осигуряват възможности за сублимация, но създават в умовете на децата приятната фантазия, че могат да контролират света. На този етап преминаваме от изучаването на процесите на защита и отбягване, наричани с основание така, към условията на детската игра – тема, която изчерпателно се дискутира от различни гледни точки в академичната психология.


Всичко това внушава друга теоретична причина за извечния конфликт между различните методи за обучение и възпитание на децата (Фрьобел срещу Монтесори ). Истинският въпрос е в каква степен обучението има задачата да кара децата дори в най-ранна възраст да посвещават всичките си усилия на усвояването на реалността и докъде е допустимо те да бъдат насърчавани да се отвърнат от нея и да конструират фантазен свят.


Когато се съгласяват да влязат във фикциите, чрез които децата трансформират болезнената реалност в нейната противоположност, хората в зряла възраст неизменно го правят при определени строги условия. От децата се очаква да изиграват фантазиите си в ясно определени граници. Дете, което току-що е било кон или слон и в продължение на часове е цвилело или ревяло, трябва да бъде готово за секунди да заеме мястото си на масата и да се държи добре.


Дресьорът на лъвове трябва да е готов да се подчинява на детегледачката, а изследователят или пиратът – да бъде изпратен в леглото точно когато в света на възрастните започват да стават най-интересните неща. Прекалено отстъпчивото отношение на възрастните към детския механизъм на отричане изчезва в момента, в който детето не успява с готовност да направи прехода от фантазията към реалността без закъснение или засечки или се опита да формира поведението си според фантазиите си – казано по-точно, в момента, в който фантазната му дейност престане да бъде игра и стане автоматизъм или натрапливост.


Малко момиченце, което имах възможността да наблюдавам, не можеше да приеме разликата между двата пола. Имаше по-голям и по-малък брат и сравнението между нея и тях беше непрестанен източник на силно неудоволствие, което я караше някак си да се защитава срещу него или да "го надвива". В същото време ексхибиционизмът играеше съществена роля в развитието на инстинктивния му живот и така завистта на момиченцето и желанието му за пенис приеха формата на желание да има – като братята си – нещо, което да показва.


От ставащото в такъв случай с други деца знаем, че съществуват различни начини, по които момиченцето можеше да изпълни това желание. Например копнежът да излага на показ нещо можеше да се измести от гениталиите към останалата част от красивото му тяло. Или пък можеше да развие интерес към красиви дрехи и да стане "суетно". Или можеше да се заеме да показва отлични постижения в упражненията и гимнастиката като заместител на акробатиката на гениталиите на братята си.


Пътят, който момичето в действителност избра, беше по-кратък. То отричаше факта, че няма пенис, и така си спести мъките да открие заместител. От този момент нататък започна да страда от натрапливост да показва несъществуващ орган. Във физическата сфера натрапливостта прие формата на вдигане от време на време на полата и показване на тялото. Значението на това беше: "Погледни какво чудесно нещо имам!" В ежедневието то викаше околните по всевъзможни поводи да дойдат и да се възхитят на нещо, което всъщност изобщо го няма . "Ела и виж колко много яйца са снесли кокошките!"


"Хей, ето колата на чичо!" Всъщност никакви яйца не бяха снасяни, нито имаше следа от колата, която всички те с нетърпение очакваха. Първоначално по-големите посрещаха тези шеги със смях и аплодисменти, но внезапното и повтарящо се разочарование, предизвиквано по този начин у тях, докарваше братята и сестрите на момичето до потоци от сълзи. За поведението му по това време може да се каже, че беше на границата между играта и натрапливостта.


Виждаме същия процес още по-ясно при седемгодишния укротител на лъвове от миналата глава. Както показа анализата му, неговите фантазии представляваха не просто компенсация на останките от неудоволствието и неловкостта, а опит за овладяване на цялата му остра кастрационна тревожност. Навикът да се отрича се установи у него в такава степен, че момчето вече не можеше да върви в крак с копнежа си да трансформира предизвикващите тревожност обекти в дружелюбни същества, които или ще го предпазват, или ще му се подчиняват. Момчето удвои усилията си, склонността му да омаловажава всичко, което го ужасява, се засили.


Всичко, което предизвикваше тревожността му, ставаше обект на присмех и тъй като всичко около него беше източник на тревожност, целият свят придоби абсурден оттенък. На непрекъснатия натиск на кастрационната тревожност той реагираше със същата постоянна закачливост. Първоначално това приличаше просто на игривост, но натрапливият му характер издаваше факта, че момчето е свободно от тревожност само в случаите, когато се шегувасамо в случаите, когато се шегува, и че ако се опита да подходи към външния свят по-сериозно, плаща за това с пристъпи на тревожност.


Като правило не виждаме нищо анормално в малко момче, което иска да е голям мъж и играе на "татко", взело назаем за целта шапката и бастуна на баща си. Във всеки случай то е много позната фигура. Казвали са ми, че това е любимата игра на един от моите малки пациенти, който, докато общувах с него, изпадаше в крайно лошо настроение, когато виждаше необикновено висок или силен мъж. Той слагал шапката на баща си и се разхождал с нея. Докато никой не му пречел, бил доволен и щастлив.


По същия начин една година по време на цялата лятна ваканция ходел с пълна раница на гърба си. Разликата между него и малкото момче, което играе на голям мъж, е просто, че играта на малкия ми пациент е искрена, защото винаги когато бил принуден да свали шапката вкъщи – по време на хранене или когато си ляга, реагирал с нервност и злост.


Когато му давали фуражка с "пораснал" вид, малкото момче повтаряло поведението, първоначално свързано с шапката на бащата. Носело я навсякъде със себе си, а ако не му позволявали да я носи, я мачкало конвулсивно в ръце. Разбира се, то непрекъснато откривало, че иска да използва ръцете си за други цели. При един такъв случай, когато тревожно се оглеждало наоколо за място, където да остави фуражката, се сетило за възможностите на дюкяна на кожените му бричове.


Без повече колебание натикало шапката в отвора, освободило ръцете си и с голямо облекчение установило, че сега изобщо не се налага да се разделя със съкровището си. Очевидно то беше отишло на мястото, което според символното му значение винаги е било негово: фуражката бе в непосредствена близост до гениталиите на момчето.


На предишните страници на няколко пъти поради липса на по-добра дума описвах поведението на тези деца като обсесивно. За външния наблюдател наистина съществува голяма прилика със симптомите на обсесивната невроза. Ако обаче изследваме по-отблизо детските действия, виждаме, че те не са натрапливи в строгия смисъл на думата. Тяхната структура е съвсем различна от онова, което познаваме като характеристика на невротичните симптоми по принцип.


Вярно е, че подобно на формирането на последните водещият до тях процес започва с някаква обективна фрустрация или разочарование, но възникващият в резултат конфликт след това не се интернализира: той запазва връзката си с външния свят. Защитната мярка, до която е прибягнало егото, е насочена не срещу инстинктивния живот, а директно срещу външния свят, който причинява фрустрацията. Точно както при невротичния конфликт възприятието на забранения инстинктивен стимул е парирано чрез изтласкването, детското его прибягва до отричането, за да не осъзнае някакво болезнено впечатление, идващо отвън.


При обсесивната невроза изтласкването е осигурено чрез формиране на реакция, която съдържа противоположността на изтласкания инстинктивен импулс (съчувствие вместо жестокост, срамежливост вместо ексхибиционизъм). По същия начин в описаните ситуации с деца отричането на реалността е завършено и потвърдено, когато във фантазиите, думите или поведението си детето преобръща реалните факти. Поддържането на обсесивно формиране на реакция изисква непрекъснат разход на енергия, който наричаме антикатексис.


Подобен разход е необходим, за да може детското его да поддържа и драматизира приятните си фантазии. Мъжествеността на братята в цитирания случай с малкото момиче непрекъснато се излага на показ пред очите му; със същото постоянство момичето отговаря с уверението: "И аз имам какво да покажа." Завистта на малкото момче с шапката непрекъснато се подклажда от мъжете, които то вижда около себе си, така че детето упорито ги конфронтира с шапката, фуражката или раницата, разглеждани от него като осезаемо доказателство за собствената му мъжественост.


Всяка външна намеса в този тип поведение предизвиква същия резултат като случаите, когато се въз­препятстват истински натрапливи дейности. Усилено пазеният баланс между тенденцията, която се парира, и защитаващата сила се разстройва, отреченият външен стимул или изтласканият инстинктивен стимул искат да пробият със сила пътя си към съзнанието и създават у егото чувство на тревожност и неудоволствие.


Защитният метод на отричането на думи и на дело е подложен на същите ограничения във времето, които обсъдих в предишната глава във връзка с отричането във фантазията. Той може да се използва само докато е в състояние да съществува рамо до рамо със способността за проверка на реалността, без да я разстройва. Организацията на зрялото его става цялостна чрез синтеза и този метод на отричане след това се отхвърля и се възобновява само ако отношението с реалността е било силно разстроено и функцията на проверката на реалността е била отменена.


При психотичните налудности например парче дърво може да представлява обекти на любовта, за които пациентът копнее или които е загубил, точно както децата използват подобни неща, за да ги защитават . Единственото възможно изключение при неврозата е "талисманът" на обсесивните невротици, но не бих искала да се ангажирам с мнение дали притежанието, за което такива пациенти се "залепват" толкова силно, представлява защита срещу забранени импулси отвътре, срещу опасни сили отвън, или комбинира двата типа защита.


Методът на отричането на думи и на дело е обект на второ ограничение, което не е приложимо към отричането във фантазията. Във фантазиите си детето е абсолютен господар. Докато не ги разказва на никого, никой няма причина да се намесва. От друга страна, драматизацията на фантазиите на думи и на дело изисква сцена във външния свят. Следователно използването на този механизъм е външно обусловено от степента, до която околните ще се присъединят към неговата драматизация, точно както то е обусловено вътрешно от степента на съвместимост с функцията на проверката на реалността.


В случая на момчето с шапката например успехът на усилията му за защита зависи изцяло от това да му се позволи да я носи вкъщи, в училище и в детската градина. От друга страна, хората по принцип преценяват нормалността или ненормалността на такива защитни механизми не по вътрешната структура на защитната мярка, а по степента на нейната очевидност. Докато натрапливостта на малкото момче приема формата на обикаляне насам-натам с шапката на главата, детето има "симптом".


То се разглежда от околните като странно и винаги е заплашвано от това да му откраднат нещото, което го предпазва от тревожността. На по-късен етап от живота желанието му за защита стана по-малко видимо. Момчето остави настрана раницата и шапката и се задоволи с носенето на молив в джоба. От този момент нататък започнаха да го разглеждат като нормален. Той беше адаптирал механизма си, за да съответства на средата, или поне го беше прикрил и не му позволяваше да влиза в конфликт с изискванията на другите.


Това обаче не означава, че е имало някаква промяна във вътрешната му тревожност. За отричането на кастрационната тревожност той зависеше по не по-малко натраплив начин от разнасянето на молива и ако го загубеше или той не беше с него, страдаше от същите пристъпи на тревожност и неудоволствие, както преди.
Съдбата на тревожността понякога се определя от снизходителността от страна на околните спрямо такива защитни мерки.


Възможно е на този етап тревожността да престане и да остане свързана с първоначалния "симптом" или, ако опитът за защита се провали, да има по-нататъшно развитие, водещо директно до вътрешен конфликт, до насочване на защитната борба срещу инстинктивния живот, както и до развитие на истинска невроза. Би било опасно обаче да се опитваме да предпазваме децата от детските неврози, като съ­участваме в отричането на реалността от детето. Когато се използва прекомерно, това е механизъм, който създава в егото излишъци, ексцентричности и идеосинкразии, от които е трудно човек да се отърве, след като периодът на примитивното отричане е приключил.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на hodounski
    hodounski
    Рейтинг: 3088 Весело

    Някои заменят фуражката с червен конец гривничка.Подтискат тревожността .

  2. 2 Профил на half truth
    half truth
    Рейтинг: 2224 Неутрално

    Добре че Фройд са развили психоанализата, та благодарение на нея умниците да се научат как да водят масите... за носа.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK