Откъс от "То" на Стивън Кинг

Издателство "Бард"

Издателство "Бард"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "То" с автор Стивън Кинг, предоставен от Издателство "Бард"


Пиршество на ужаса. Това е ТO!


Обещание, дадено преди двайсет и осем години събира отново седем души в Дери, Мейн, където като деца са се борили с едно зло създание, което убива деца. Без да са сигурни, че техният Клуб на неудачниците е успял да го унищожи навремето, седмината се заклеват да се върнат в Дери, ако ТО пак се появи.




Сега отново някой убива деца и потиснатите им спомени от онова лято се връщат, докато се готвят за битка с чудовището, спотайващо се в каналите на Дери.


Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Откъс от "То" на Стивън Кинг


Първа част


Сянката на прежното


Започват!
Съвършенствата изострят.
Листенца пъстри цветето разтваря
под слънчев лъч,
но не улучва ги хоботче пчелно,
отминава,
те пак потъват в глинестата почва
с плач –
да, плач го наречете,
що плъзва върху тях с печална тръпка,
докато се съсухрят и изчезват...


Уилям Карлос Уилямсън
"Патерсън"


Роден в града на мъртвия човек.
Брус Спрингстийн


Първа глава


След наводнението (1957)


1.


Ужасът, който нямаше да свърши още двайсет и осем години – ако изобщо някога свършеше, – започна, доколкото ми е известно, с едно корабче от вестникарска хартия, плаващо в придошлата от пороя канавка.
Корабчето подскачаше, люшкаше се, пак се изправяше, храбро се гмуркаше в коварни водовъртежи и продължаваше пътя си по Уичъм Стрийт към светофара на кръстовището с Джаксън Стрийт. В този есенен следобед на 1957 година разноцветните лампи на светофара бяха помръкнали и от четирите страни, също както бяха помръкнали всички къщи наоколо. Вече цяла седмица валеше като из ведро, а преди два дни налетяха и ветровете. Повечето квартали на Дери бяха останали без ток и техниците още не бяха успели да възстановят електроснабдяването.


Подир корабчето радостно тичаше малко момченце с жълт дъждобран и червени галоши. Дъждът още не бе спрял, но най-сетне отслабваше. Капките барабаняха по жълтата качулка на дъждобрана като по тенекиен покрив... уютен, почти приспивен звук. Момченцето с дъждобрана се казваше Джордж Денброу. Беше на шест години. Брат му Уилям, известен на повечето хлапета от прогимназията в Дери (а дори и на учителите, макар че никога не биха го нарекли така) под прозвището Бил Пелтека, си беше у дома и се мъчеше да доизкашля последните останки от грипа, който го мъчеше вече цяла седмица. В онази есен на 1957, осем месеца преди последния сблъсък, Бил Пелтека бе десетгодишен.


Именно Бил бе направил корабчето, подир което тичаше Джордж. Изработи го седнал в леглото, подпрял гръб на купчина възглавници, докато майка им свиреше "На Елизе" на пианото във всекидневната, а дъждът неуморно чукаше по прозорците на спалнята.


По-надолу, недалеч от кръстовището и помръкналия светофар, Уичъм Стрийт беше преградена с варели и четири оранжеви дъсчени бариери. На всяка от бариерите беше изписано: ОБЩИНСКО БЛАГОУСТРОЙСТВО – ДЕРИ. Отвъд тях пороят се разливаше извън канавките, задръстени с клони, камъни и купища лепкави есенни листа. Отначало водата бе впила пръсти в уличното покритие, сетне бе взела алчно да го отмъква шепа подир шепа – това стана на третия ден от началото на дъждовете. На четвъртия ден кипналите струи мъкнеха през пресечката на Уичъм и Джаксън Стрийт цели парчета асфалт като миниатюрни салове. По това време мнозина граждани на Дери вече почваха нервно да се шегуват, че май ще трябва да последват примера на стареца Ной. Работниците от общинското благоустройство успяха да запазят Джаксън Стрийт проходима, но по Уичъм Стрийт движението бе невъзможно от бариерите чак до центъра на градчето.


Ала според всеобщото мнение най-лошото бе отминало. Потокът Кендъскиг бе спрял да приижда тъкмо преди да прелее извън Пущинака, само на сантиметри под бетонните ръбове на канала, който усмиряваше буйството му на минаване през градчето. В този момент група мъже – между тях бе и Дзак Денброу, бащата на Джордж и Бил – прибираха чувалите с пясък, натрупани само преди ден край канала с паническа бързина. Вчера бе изглеждало, че опустошителното бедствие е неизбежно.


И бог е свидетел, че нямаше да е за пръв път – наводнението през 1931 година беше истинска катастрофа, нанесла щети за милиони долари и погубила над двайсет души. Много време бе изминало оттогава, но все още имаше достатъчно очевидци и разказите им вдъхваха страх на всички останали. Един от загиналите бе открит чак в Бъкспорт, на четиресет километра от Дери. Рибите бяха изяли очите, три пръста, пениса и почти цялото ляво ходило на нещастника. Обезобразените му ръце стискаха волан от форд.


Но сега нивото на водата спадаше, а в близките години нагоре по течението щеше да привърши строежът на новия язовир край Бангор и страхът от наводнения щеше да си отиде веднъж завинаги. Поне така казваше Дзак Денброу, който работеше в Бангорската хидроелектрическа компания. Колкото до останалите... е, те изобщо не се интересуваха от бъдещите наводнения. Важното бе да се справят някак със сегашното бедствие, да пуснат тока и да забравят за преживяното. Както щеше да открие след време Бил Денброу. Гражданите на Дери бяха превърнали в истинско изкуство умението да забравят всякакви трагедии.


Малко след бариерите Джордж спря до ръба на дълбок овраг, изровен от пороя в асфалтовото платно на Уичъм Стрийт. Оврагът пресичаше улицата по диагонал и свършваше при десния тротоар, около дванайсет метра по-надолу към центъра. Капризното течение тласна книжното корабче по миниатюрните бързеи сред разбития асфалт и Джордж се разсмя – звукът на самотна детска радост литна звънко из навъсения дъждовен следобед. Напорът на водите бе издълбал успоредно на оврага втори, по-плитък канал и корабчето пое по него към отсрещния тротоар на Уичъм Стрийт. Течението го носеше толкова бързо, че Джордж трябваше да препусне с все сила, за да не изостане. Калната вода летеше на всички страни под енергичните удари на галошите му.


Закопчалките им весело звънтяха, докато Джордж Денброу тичаше към необичайната си смърт. А чувството, което го изпълваше в този миг, бе светла и простичка обич към брат му Бил... обич и мъничко тъга, че Бил не може да дойде, да види играта и да се включи в нея. Естествено, Джордж щеше да се помъчи да опише всичко, когато се прибере у дома, но знаеше, че няма да превърне разказа в картина, както би сторил Бил, ако беше на негово място. Бил отлично се справяше с четенето и писането, но дори и шестгодишният Джордж разбираше, че не това е причината за неизменните му шестици и за похвалите на учителите след всяко съчинение. Разказването беше само част от таланта му. Бил умееше да вижда.


Корабчето се стрелна косо през улицата – то бе просто парче хартия, откъсната от местното вестниче "Дери Нюз", ала в този миг Джордж си го представяше като десантен кораб от военните филми, които понякога ходеха да гледат в събота сутрин. Военен филм с Джон Уейн в ролята на безстрашен боец срещу японците.


Разплисквайки с нос водата, корабчето стремглаво летеше напред и ето че достигна дясната канавка на Уичъм Стрийт. Тук над асфалта избиваше нов приток откъм големия ров, течението се завихряше в същински въртоп и за момент изглеждаше, че корабчето ще бъде залято и прекатурено. Бордът се килна застрашително, сетне Джордж радостно изкрещя, като видя как лодката отново се изправя, завива и продължава устремния си бяг към кръстовището. Момчето се втурна да я догони. Над главата му октомврийският вятър с мрачно упорство разтърсваше клоните на дърветата, вече напълно лишени от пъстрата си есенна премяна след преминаването на бурята, която тази година се бе оказала по-жестока и безмилостна от убиец.


2.


Бил бе довършил корабчето, седейки в леглото, все още зачервен от температурата (все пак треската най-сетне отминаваше, също като талазите на Кендъскиг), ала когато Джордж посегна да го вземе, брат му отдръпна ръка.
– Д-донеси сега п-п-парафина.
– Какво е това? Къде е?
– Долу в м-м-мазето на л-лавицата – обясни Бил. – В кутийката с надпис "Гъ-гъ-ълф"... "Гълф". Ще ми трябва още нож и п-паничка. И к-кутийка ки-ки-кибрит.


Джордж послушно се отправи да донесе необходимото. Чуваше как майка му свири на пианото – вече не "На Елизе", а нещо друго, което не му харесваше чак толкова, защото звучеше някак сухо и превзето, чуваше и равномерното трополене на дъжда по кухненските прозорци. Звуците бяха домашни, успокояващи, но мисълта за мазето не го успокояваше ни най-малко. Не обичаше мазето и мразеше да слиза по стълбата към него – винаги си представяше, че долу в мрака се спотайва нещо. Глупости, разбира се, така казваше татко, така казваше мама и най-вече така казваше Бил, но все пак...


Мразеше даже да открехва вратата и да посяга към ключа на лампата, защото винаги си представяше – идеята бе тъй невероятно глупава, че не смееше да я сподели с никого – как, докато дири ключа пипнешком, някаква ужасна ноктеста лапа лекичко се отпуска върху китката му... и сетне го дръпва надолу към мрака, изпълнен с дъх на пръст, влага и отдавна прогнили зеленчуци.


Глупости! Изобщо не съществуваха космати твари с дълги нокти и отровна слюнка по зъбите. От време на време се случваше някой да откачи и да изтрепе сума ти народ – понякога говорителят Чет Хънтли говореше за такива неща във вечерните новини, – освен това в света имаше и лоши комунисти, обаче нямаше никакви смахнати чудовища, дето живеят в мазета. И все пак идеята си оставаше упорито загнездена в мислите му. В безкрайните мигове, докато опипваше за електрическия ключ с дясната ръка (а с лявата стискаше до премала рамката на вратата), мирисът на мазето сякаш се засилваше и изпълваше целия свят. Миризмите на пръстта, влагата и прогнилите зеленчуци се сливаха в един общ, многозначителен и неотвратим мирис – мириса на чудовището, най-върховното от всички чудовища. Това бе мирис на нещо, за което просто нямаше име – мирис на То, стаено, дебнещо в мрака и готово всеки момент да се хвърли напред. Същество, което яде всичко, но най-много обича месо от малки момченца.


В онази утрин той отвори вратата и сякаш цяла вечност опипва да търси ключа, стискайки рамката на вратата до премала както винаги, а връхчето на езика му се подаваше между крайчетата на устните като пресъхнало коренче, дирещо влага сред пустинята. Смешно? И още как! Дума да няма! Глей го Джорджи! Джорджи се плаши от тъмното! Като бебе! Звуците на пианото долитаха от стаята, която баща му наричаше хол, а майка му всекидневна. Музиката му се струваше далечна и нереална, както навярно звучат смеховете и разговорите по оживения летен плаж за изтощения плувец, който се бори с подводното течение.


Пръстите му откриха ключа. А!
Щракна го...
... и нищо не стана. Лампата не светна.
Олеле! Токът!


Джордж отдръпна ръка, сякаш бе бръкнал за миг в кошница, пълна със змии. Отстъпи от отворената врата на мазето, усещайки как сърцето му подскача в гърдите. Нямаше ток, разбира се – беше забравил, че няма ток. Олеле, божичко! Ами сега? Да се върне и да каже на Бил, че не може да донесе кутийката с парафин, защото няма ток и се страхува, че както стои на стълбата, нещо може да го сграбчи – не комунист или смахнат убиец, а нещо по-страшно? Че то просто ще провре част от прогнилото си тяло между стъпалата и ще го стисне за глезена? Страхотна идея, няма що! Други биха се изсмели на подобни фантазии, но Бил нямаше да се изсмее. Бил щеше да се вбеси.


И щеше да каже: "Не ставай дете, Джорджи... искаш ли корабче, или не?".
Сякаш усетил мислите му. Бил подвикна от стаята си:
– Да не си п-п-пукнал там, Дж-джорджи?
– Не, тъкмо го взимам, Бил – незабавно отвърна Джордж. С надеждата да приглади издайнически настръхналата кожа, той разтърка ръцете си с длани. – Само спрях да пийна вода.
– Добре, п-побързай!


И Джордж слезе по четирите стъпала до лавицата, а сърцето му подскачаше до гърлото като горещ, мощен чук, косъмчетата по врата му настръхваха, очите му пламтяха, дланите му бяха ледени и твърдо вярваше, че всеки миг вратата на мазето ще се затръшне сама, закривайки долитащата от кухненските прозорци бледа светлина, и той ще чуе как в мрака се приближава То – нещо по-лошо от всички комунисти и убийци на света, по-лошо от японците, по-лошо от хуните на Атила, по-лошо от изчадията в стотици филми на ужаса. То ще ръмжи гърлено... и Джордж ще чуе ръмженето в кратките безумни секунди, преди То да се нахвърли отгоре му и да го изтърбуши.
Днес мазето миришеше по-зле от когато и да било – заради наводнението. Къщата им беше високо над Уичъм Стрийт, почти навръх хълма, тъй че най-лошото бе отминало, но все пак през старите каменни основи се бяха процедили струйки вода. Миризмата беше тежка и неприятна, миризма, която те кара да дишаш едва-едва.


С цялата бързина, на която бе способен, Джордж прегледа вехториите по лавицата – стари кутии от боя за обувки "Киви", парцали за лъскане, строшена газена лампа, две почти празни шишета от препарат за миене на прозорци и стара плоска кутийка восък марка "Костенурка". Кой знае защо, кутийката го порази и цели трийсет секунди той се вглежда като хипнотизиран в изрисуваната на капака костенурка. После я хвърли обратно на лавицата... и ето, най-сетне откри друга кутия с надпис "Гълф".


Джордж я грабна и с все сила се втурна нагоре по стъпалата, усещайки внезапно, че ризата му е изхвръкнала от панталона, и също тъй внезапно уверен, че това ще го погуби – чудовището от мазето ще го остави да стигне почти до вратата, после ще го спипа изотзад за ризата, ще го дръпне надолу и...


Озова се в кухнята и затръшна вратата зад гърба си. Трясъкът се разнесе из цялата къща. Джордж затвори очи и се облегна на вратата, стискайки здраво кутийката с парафина. По челото и ръцете му бе избила пот.
Пианото бе замлъкнало и откъм всекидневната долетя гласът на майка му:
– Джорджи, не би ли се постарал следващия път да треснеш вратата малко по-силно. Ако опиташ, може и да счупиш чиниите в бюфета.
– Извинявай, мамо – отвърна той.
– Джорджи, боклук такъв – обади се Бил от стаята си, но тихичко, за да не чуе майка им.


Джордж се изкиска. Страхът му вече отминаваше: напускаше го също тъй бързо, както кошмарът напуска в мига на събуждането изтръпналия, задъхан човек, който опипва тялото си и се озърта втренчено наоколо, за да се увери, че всъщност нищо не се е случило, и тутакси започва да забравя. Половината ужас изчезва, щом докосне пода с нозе; три четвърти – щом излезе изпод душа и почне да се изтрива; докато привърши закуската, вече не е останало нищо. Всичко е изчезнало... до следващия път, когато в желязната хватка на кошмара отново ще си припомни всички страхове.


"Оная костенурка, помисли Джордж, докато отиваше към чекмеджето на кухненската маса за кибрита. – Къде съм виждал подобна костенурка?"
Но спомените не отвърнаха на въпроса и той го забрави.
Измъкна кибрита от чекмеджето, взе нож от поставката за прибори (усърдно държеше острието настрани от тялото си, както го бе учил баща му) и малка паничка от бюфета в столовата. После се върна в стаята на Бил.
– У-ужасно д. си Д-джорджи – беззлобно заяви Бил.


Той избута настрани натрупаните върху шкафчето предмети – празна чаша, кана с вода, книжни кърпички, шишенце спирт за разтриване, чиято миризма сетне цял живот щеше да му напомня за сополиви носове и задръстени от храчки гърди. Старото радио "Филко" също беше на шкафчето и свиреше не Шопен или Бах, а песен на Литъл Ричард, само че съвсем тихо, толкова тихо, че Литъл Ричард губеше цялата си първична, стихийна мощ. Майка им бе изучавала класическо пиано и ненавиждаше рокендрола. Това не бе проста неприязън, а дълбоко отвращение.


– Никакво д. не съм – възрази Джордж, докато сядаше върху леглото на Бил и оставяше на шкафчето донесените неща.
– Точно това си – рече Бил. – Само едно грамадно кафяво д., това си ти.
Джордж опита да си представи момче, което няма нищо друго освен грамадно д. върху крачета, и се разкиска.
– Твоето д. е по-голямо от столицата на щата – добави Бил и също се изкикоти.
– Твоето д. пък е по-голямо от целия щат – отвърна Джордж.


Цели две минути момчетата се превиваха от смях. След това шепнешком подхванаха един от ония разговори, които са пълна безсмислица за всекиго, освен за малките деца – обсъждане на въпроса кой е по-голямо д., кой има най-голямо д., чие д. е най-кафяво и тъй нататък. Накрая Бил изрече една от забранените думички – обвини Джордж, че е голямо, кафяво, лайняно д. – и двамата пак избухнаха в смях. Изведнъж смехът на Бил премина в кашлица. Когато пристъпът най-после взе да отслабва (по това време лицето на Бил бе придобило цвета на зряла слива и Джордж го гледаше с известна тревога), пианото отново замлъкна.


Двамата се озърнаха към всекидневната, очаквайки да чуят как изскърцва изместената табуретка и по коридора се задават нетърпеливите стъпки на майка им. Бил заглуши кашлицата си с лакът и посочи към каната. Джордж му наля чаша вода.


Пианото отново засвири "На Елизе". Тази мелодия се запечата дълбоко в паметта на Бил Пелтека и дори след много години звуците неизменно го караха да настръхва, чуеше ли я, сърцето му спираше за миг и той си спомняше: Майка ми свиреше това в деня, когато Джорджи умря.
– Нали няма вече да кашляш, Бил?
– Не.


Бил измъкна от кутията хартиена кърпичка, глухо се изкашля от дъното на гърдите, изплю храчките в кърпичката, смачка я на топка и я метна в кошчето до леглото, вече пълно с подобни лигнинови топчета. После отвори тенекиената кутийка и изсипа в дланта си лъскаво кубче парафин. Джордж го гледаше внимателно, но без коментари и въпроси. Бил не обичаше брат му да приказва, докато се занимават с нещо важно, но Джордж знаеше от опит, че ако си трае, Бил сам ще му обясни какво прави.


Бил отряза с ножа късче от парафиновия куб. Сложи го в паничката, после драсна клечка кибрит и я пусна върху парафина. Двете момчета се загледаха в жълтеникавото пламъче, а навън прекъслечните пориви на отслабващия вятър трополяха с капки дъжд по стъклата.
– Трябва да импрегнираме корабчето, иначе ще се намокри и ще потъне – обясни Бил.


Насаме с Джорджи той заекваше сравнително рядко – понякога даже изобщо не заекваше. В училище обаче се случваше да закъса дотам, че говоренето ставаше просто невъзможно. Разговорът секваше и съучениците на Бил смутено извръщаха глави настрани, докато той стоеше вкопчен в ръба на чина, изчервеното му лице се сливаше с рижата коса, а очите му се свиваха като цепки от напрежението да изтръгне трудната дума от непокорното си гърло. Понякога – най-често – думата излизаше на бял свят. Друг път просто отказваше да се подчини. На тригодишна възраст го бе блъснала кола, от удара бе отхвръкнал към стената на една къща и бе останал в безсъзнание цели седем часа. Мама казваше, че това е причината за заекването. Понякога Джордж имаше чувството, че татко и Бил не са на същото мнение.
Късчето парафин в паничката се бе разтопило почти цялото.


Пламъчето се сниши, посиня, обгърна картонената клечка и изгасна. Бил потопи пръст в течността и веднага го отдръпна с тихичко охкане през зъби. Погледна Джордж и се усмихна сконфузено.
– Пари.
След няколко секунди пак натопи пръст и се зае да маже бордовете на корабчето с парафин, който бързо застиваше като млечнобяла мъгла.
– Може ли и аз? – запита Джордж.
– Добре. Само да не капнеш по одеялото, че мама ще те убие.


Джордж натопи показалец в парафина, който още беше горещ, но вече не пареше, и започна да го размазва по другата страна на корабчето.
– Ей, д., не слагай толкова много! – предупреди го Бил. – Искаш ли да п-потъне още от първото плаване?
– Извинявай.
– Няма нищо. Само к-карай полека.
Джордж привърши със своя край и пое корабчето. Стори му се понатежало, но не много.
– Страхотно! – възкликна той. – Ей сега излизам да го пусна във водата.
– Да, върви – каза Бил.


Изведнъж лицето му стана уморено и пролича, че още не е добре.
– Жалко, че не можеш да дойдеш – въздъхна Джордж. Наистина съжаляваше. Понякога Бил обичаше да командва, но винаги имаше най-страхотните идеи и рядко се ядосваше. – Всъщност корабчето си е твойто.
– Казва се "твоето" – поправи го Бил.
– Добре де, твоето.
– И на мене ми се излиза – унило промърмори Бил.
Джордж колебливо пристъпи от крак на крак.
– Ами аз...
– Сложи си дъждобрана – предупреди го Бил, – че ще хванеш г-грип като мене. А пък може вече и да си го хванал от моите ми-микроби.
– Благодаря ти, Бил. Корабчето е чудесно.


И Джордж направи нещо, което отдавна не се бе случвало, нещо, което Бил никога нямаше да забрави – приведе се и целуна брат си по бузата.
– Сега вече сто на сто ще се разболееш, д. такова – каза Бил, но изглеждаше развеселен. Усмихна се. – И върни всичко на място. На мама ще º прилошее, ако види к-как сме разхвърляли.
– Дадено.
Джордж събра всички принадлежности за импрегнирането и се запъти към вратата, крепейки корабчето върху кутийката парафин, сложена накриво в паничката.
– Дж-дж-джорджи?
Джордж се озърна през рамо към брат си.
– Да се п-пазиш.


– Непременно – отвърна Джордж и лекичко сбръчка чело. Такива приказки се полагаше да чува от мама, не от брат си. Странно, също тъй странно, както това, че бе целунал Бил. – Непременно ще се пазя.
Той излезе. Бил вече никога не го видя.


3.


И ето го сега – гонеше корабчето си по десния тротоар на Уичъм Стрийт. Тичаше бързо, но течението беше още по-бързо и корабчето се откъсваше напред. Чу засилващо се глухо бучене и видя, че петдесетина метра по-надолу водата от канавката се изсипва в един от малкото незадръстени отвори на канализацията. Отворът беше дълъг и мрачен, изрязан в бордюра на тротоара и Джордж зърна как в зиналата му паст се стрелна обрулен клон, чиято тъмна кора лъщеше като мокра мушама. За миг клонът увисна на ръба, сетне хлътна надолу. По същия път се насочваше и корабчето му.


– Ох, мама му стара! – отчаяно се провикна той. Препусна с все сила и за момент му се стори, че ще догони корабчето. После кракът му се хлъзна и той се просна по очи, стенейки от болка в одраното коляно. От тази нова гледна точка, ниско над асфалта, видя как корабчето поспря за миг в нов водовъртеж, завъртя се веднъж, дваж и изчезна.


– Мама му стара! – извика отново момчето и удари с юмрук по асфалта. Заболя го и то тихичко се разплака. Как можеше тъй глупаво да си загуби корабчето!
Стана и тръгна към отвора. Коленичи и надникна вътре. Водата се лееше в мрака с кух, влажен тътен. Звукът го накара да изтръпне. Напомняше му...
– Хъ!


Джордж се отметна назад и възклицанието се изтръгна от гърлото му като издърпано с връвчица.
Вътре имаше жълти очи – очи, каквито винаги си представяше, но всъщност никога не бе виждал в мазето. "Животно е, объркано помисли той, да, това е някакво животно, паднало вътре, може би котка..."


И все пак той беше готов да побегне – щеше да побегне след една-две секунди, когато мисловният му механизъм успееше да се справи с шока от срещата с тези жълти очи. Усещаше под пръстите си грапавата повърхност на асфалта и тънкия слой течаща студена вода. Представи си как се изправя, за да тръгне назад, и точно в този момент от канала заговори глас – съвършено спокоен и любезен глас.


– Здрасти, Джорджи – изрече гласът.
Джордж примига и отново надзърна вътре. Едва повярва на очите си; гледката беше като от приказка или детски филм, където няма нищо чудно, че животните пеят и танцуват. Ако беше с десет години по-голям, той не би повярвал на очите си, но Джордж не беше шестнайсетгодишен. Едва бе навършил шест години.


В канала имаше клоун. Светлината вътре беше съвсем оскъдна, но все пак стигаше, за да разсее съмненията на Джордж Денброу в онова, което виждаше. Клоун, истински клоун, като в цирка или по телевизията. Приличаше на нещо средно между Бозо и Кларабел, който (или която? – Джордж не беше сигурен дали е от мъжки или женски род) се появяваше всяка събота в сутрешното предаване "Здрасти, как си" и вместо да говори само бибипкаше с тромбата си. Боб


Бивола единствен разбираше тия сигнали и като ги гледаше, Джордж винаги си падаше от смях. Лицето на клоуна в канала беше бяло, от двете страни на плешивата му глава смешно стърчаха кичури рижа коса, а широките изрисувани устни бяха разтеглени чак до ушите в необятна усмивка. Ако живееше десетина години по-късно, Джордж сигурно би го сравнил най-напред със знаменития смешник Роналд Макдоналд, а чак след това с Бозо и Кларабел.


В едната си ръка клоунът държеше грозд разноцветни балони, издути като сочни зрели плодове.
В другата държеше книжното корабче на Джордж.
– Искаш ли си корабчето, Джорджи? – усмихна се клоунът.
Джордж се усмихна. Не можеше да се удържи – усмивката беше просто заразителна.
– Как да не го искам – рече той.


Клоунът се разсмя.
– "Как да не го искам." Добре! Много добре! Ами балонче?
– Аз... разбира се! – Той протегна ръка... после колебливо я отдръпна. – Не трябва да вземам нищо от непознати. Така казва татко.


– Татко ти е много умен човек – отново се усмихна клоунът в канала. Как, учудено се запита Джордж, как можа да ми хрумне, че очите му са жълти? Всъщност очите бяха ярко, игриво сини като очите на мама и Бил. – Умно го е казал, не ще и дума. Следователно трябва да се представя. Аз, Джорджи, съм мистър Боб Грей, известен още под името Пениуайз, танцуващият клоун. Пениуайз, запознай се с Джордж Денброу. Джордж, запознай се с Пениуайз. Ето че се запознахме. Вече не съм непознат за теб и ти не си непознат за мен. Нал тъй?
Джордж се изкиска.


– Май че да. – Той пак посегна напред... и пак отдръпна ръка. – Как попадна там долу?
– Бурята ме издууууха преди малко – обясни Пениуайз, танцуващият клоун. – Издуха целия цирк. Мирише ли ти на цирк, Джорджи?


Джордж се приведе напред. Изведнъж усети мириса на фъстъци! Горещи печени фъстъци! И оцет! Шише оцет с дупка на капачката, за да си поръсиш пържените картофи! Усещаше мириса на захарен памук, на запържени кнедли и едва доловимия, ала мрачно вълнуващ дъх на тор откъм клетките на зверовете. Усещаше с радост аромата на дървени стърготини по арената. И все пак...


И все пак под всичко това се таеше миризмата на прииждащи води, разложени листа и черни подземни сенки. Миризмата бе влажна и прогнила. Миризма на мазе.
Но другите миризми бяха по-силни.
– Мирише ми и още как – каза той.
– Искаш ли си корабчето, Джорджи? – запита Пениуайз. – Повтарям се, но то е само защото ти май не бързаш много.


Той се усмихна и протегна корабчето нагоре. Беше облечен в торбест копринен костюм с огромни оранжеви копчета. На гърдите му провисваше лъскава небесносиня вратовръзка, а на ръцете си имаше големи бели ръкавици, каквито винаги носят Мики Маус и Доналд Дък.


– Ясна работа – отвърна Джорджи, надничайки в канала.
– Ами балонче? Имам червени, зелени, жълти, сини...
– А те могат ли да се реят из въздуха?
– Да се реят ли? – Усмивката на клоуна се разтегна още по-широко. – О, да, разбира се. Реят се! Имам и захарен памук...
Джордж протегна ръка.
Клоунът я сграбчи.
И Джордж видя как се променя лицето му.


Онова, което видя в този миг, бе толкова страшно, че и най-мрачните му фантазии за чудовището от мазето изглеждаха като сладки сънища в сравнение с него: онова, което видя, унищожи разсъдъка му с един жесток, хищен замах.
– Реят се – изкиска се съществото в канала с монотонен, задавен глас.


То стисна ръката на Джордж с жилава змийска хватка и го задърпа към онзи страшен мрак, където водата се носеше с рев и грохот, помъкнала към морето целия си товар от останали след бурята отломки. Джорджи изопна шия по-надалеч от неотвратимата тъма и запищя под дъжда, запищя безумно към белезникавото небе, прихлупило Дери в този есенен ден на 1957 година. Писъците му бяха остри, пронизителни и по цялата Уичъм Стрийт хората се подадоха през прозорците или наизскачаха по верандите.


– Реят се – ръмжеше съществото, – реят се, Джорджи, а когато слезеш тук при мен, и ти ще се рееш...
Рамото на Джордж се заклещи в циментовия бордюр и Дейв Гарднър, който този ден не беше на работа в магазина за обувки заради наводнението, видя само едно малко момченце с жълт дъждобран – малко момченце, което пищеше и се гърчеше в канавката, а калната вода заливаше лицето му и превръщаше писъците в гъргорене.


– Тук долу всичко се рее – изкиска се шепнешком злокобният глас, сетне изведнъж нещо изхрущя, избухналото страдание обгърна всичко и това бе последното, което усети Джордж Денброу.


Дейв Гарднър пръв се озова до него и макар че пристигна само четиресет и пет секунди след първия писък, Джордж Денброу вече бе мъртъв. Гарднър го сграбчи за яката на дъждобрана, издърпа го към средата на улицата... и сам запищя, когато тялото на Джордж се преобърна в ръцете му. Сега лявата страна на дъждобрана беше яркочервена. Кръвта се лееше в канавката от разкъсаната дупка на мястото на лявата му ръка. Между парцалите от мушамата се подаваше ужасяващо бяла и лъскава заоблена кост.


Изцъклените очи на момчето бяха вперени в белезникавото небе и вече почваха да се запълват с дъждовни капки, докато Дейв се олюляваше назад, а останалите съседи търчаха безредно по улицата.


4.


Някъде долу, в канализационната мрежа, запълнена вече почти до предел от пороя (няма начин долу да е имало човек, щеше да изкрещи по-късно с безпомощна ярост и почти физическа болка областният шериф пред репортера на "Дери Нюз": сам Херкулес не би устоял на напора на течението), корабчето на Джордж се стрелна по мрачни зали и дълги бетонни коридори, огласени от рева и плисъка на водите. Известно време то плаваше борд до борд с някакво умряло пиле, вирнало към мокрия таван жълти люспести като на влечуго крачета; после, на едно отклонение източно от градчето, пилето бе отнесено наляво, а корабчето на Джордж продължи право напред.


Един час по-късно, докато в приемната за спешни случаи на местната болница лекарите биеха успокояваща инжекция на майката на Джордж и докато Бил Пелтека седеше зашеметен, пребледнял и безмълвен на леглото, слушайки как баща му дрезгаво ридае във всекидневната, където майка му бе свирила "На Елизе" малко преди да излезе Джордж, корабчето изхвръкна като куршум през един бетонен преливник, спусна се по улея под него и попадна в безименно поточе. Двайсет минути по-късно, когато се добра до клокочещите води на придошлата река Пенобскот, горе на небосвода се разчистваха първите ивици синева. Бурята бе свършила.


Корабчето се люшкаше, подскачаше и понякога загребваше вода, ала не потъна; двамата братя го бяха импрегнирали добре. Не знам къде е стигнало най-накрая и дали изобщо е стигнало някъде, може би се е добрало до морето и ще плава там навеки като вълшебен кораб от приказките. Знам само, че то все още не бе потънало и се носеше в пороя, когато прекоси границите на крайградския район и тъй завинаги изчезна от този разказ.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (13)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на WWW
    WWW
    Рейтинг: 1195 Неутрално

    ебати глупостите

    от друга страна такива страшни приказки за чудовища е имало от хиляди години, Бай Кинг правилно е преценил че може да напраяи добра пара от тази ниша

  2. 2 Профил на karabastun
    karabastun
    Рейтинг: 9482 Неутрално

    Филмът от 1990 година е по-ужасяващ, защото не е фрашкан с компютърни графики!

    karabastun1@abv.bg
  3. 3 Профил на hodounski
    hodounski
    Рейтинг: 3428 Неутрално

    След „ТО“ спрях да го чета. В една биография на Кинг ,написана от негов приятел , пише ,че в книгите си той описва детските си страхове. Май още не се е отървал от тях.

  4. 4 Профил на deaf
    deaf
    Рейтинг: 3356 Неутрално

    Филмът от 1990 година е по-ужасяващ, защото не е фрашкан с компютърни графики!
    —цитат от коментар 2 на karabastun



    До коментар [#2] от "karabastun":

    Правилно. Ужасяващ е,защото е фрашкан с психология...

  5. 5 Профил на deymus
    deymus
    Рейтинг: 1348 Неутрално

    леле все едно никога не съм го чел, вярно че тази книга я прочетох преди повече от 20 години. а времето летиии

  6. 6 Профил на etty1
    etty1
    Рейтинг: 2230 Разстроено

    Роден разказвач, личност с гражданска позиция, която брани без страх и един много земен и благороден човек, който насърчава младите писатели с щедри отзиви и финансова подкрепа.
    Неудобен, ама много, за Тръмп и политиците.
    Казва ясно какви са проблемите и гласът му се чува надалеч.
    Презиран от "некомерсиалните" автори, критици и читатели заради огромната му популярност. По-съобразителните престанаха да изтъкват себе си, отхвърляйки Кинг, защото се досетиха, че никой не обръща внимание на воплите им.
    В момента препрочитам Тъмната кула, за да си оправя вкуса от нелепия филм и "точа зъби" за ТО!

    “The greatest enemy of knowledge is not ignorance, it is the illusion of knowledge.” ― Daniel J. Boorstin
  7. 7 Профил на ДракУна
    ДракУна
    Рейтинг: 246 Неутрално

    След „ТО“ спрях да го чета.
    —цитат от коментар 3 на hodounski

    Наистина?!? Аз пък след нея издирих и прочетох всичко от Кинг."ТО"е страхотна,изумителна книга,чел съм я няколко пъти и пак ще я прочета някой ден.Просто не е за вярване че някои не я харесват.

  8. 8 Профил на abdelhaqq
    abdelhaqq
    Рейтинг: 868 Неутрално

    "то" е страхотно нещо, след което не сметнах за нужно да чета нещо друго от стивън кинг :D

    בני אתה אני היום ילדתיך
  9. 9 Профил на supebo
    supebo
    Рейтинг: 543 Неутрално

    "то" е страхотно нещо, след което не сметнах за нужно да чета нещо друго от стивън кинг :D
    —цитат от коментар 8 на abdelhaqq


    При Кинг има нещо, което малко автори имат, всяка книга е за определена възраст, в която трябва да се чете. "То" прочетено на юношеска възраст, има едно въздействие, на 30 и отгоре, съвсем друго. За хората, прочели, като мен "То" на юношески години, най-вероятно ще ме разберат. За останалите, прочетете - "Дългата разходка" или "Мъглата" и може би ще си промените мнението ....

    Една любов, една страна, една България
  10. 10 Профил на deymus
    deymus
    Рейтинг: 1348 Неутрално

    До коментар [#9] от "supebo":

    Аз открих Кинг с "Дългата разходка", невероятен разказ.

  11. 11 Профил на karabastun
    karabastun
    Рейтинг: 9482 Любопитно

    Стивън Кинг блокира Доналд Тръмп, за да не гледа предстоящия филм "То'' !!!!

    karabastun1@abv.bg
  12. 12 Профил на supebo
    supebo
    Рейтинг: 543 Неутрално

    До коментар [#9] от "supebo":Аз открих Кинг с "Дългата разходка", невероятен разказ.
    —цитат от коментар 10 на deymus


    Кинг може да го откриеш с всяка книга, в зависимост, на каква възраст и най-вече в какво настроение си. Аз лично съм се разочаровал от някой от новите му книги и най-вече от опити за сценарий на някои нови филми/сериали, но ще продължа да го чета и гледам, защото винаги може да ме разтърси из основи, както го е правил не веднъж.

    Една любов, една страна, една България
  13. 13 Профил на testimone
    testimone
    Рейтинг: 294 Неутрално

    Да критикуваш творчеството на Стивън Кинг, без да си прочел всичко негово поне два пъти е като да виждаш само собственото си мъгляво отражение през прозореца...





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK