Откъс от "Христос отново разпнат" на Никос Казандзакис

Издателство "Ентусиаст"

Издателство "Ентусиаст"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Христос отново разпнат" с автор Никос Казандзакис , предоставен от Издателство "Ентусиаст"


"Христос отново разпнат" – новата Библия на Казандзакис
Възкресение ще получи само онзи, който бъде разпнат


Точно месец преди отбелязването на 60-годишнината от смъртта на един от най-големите гръцки и световни класици Никос Казандзакис издателство "Ентусиаст" публикува още един от емблематичните му романи – "Христос отново разпнат". Книгата е част от поредицата Enthusiast Vintage и се нарежда до останалите шедьоври на автора "Рапорт пред Ел Греко", "Алексис Зорбас", "Капитан Михалис" и "Последното изкушение".




"Христос отново разпнат" е определяна като "най-ясната" книга на Казандзакис, защото това е творбата, която отразява най-категорично позициите на автора и заради която дори е обвинен в комунистическа пропаганда. Романът проследява историята на малко гръцко село, намиращо се под владението на Османската империя.


Година преди да отбележат поредния Великден, жителите на Ликовриси решават да възродят стар обичай – да разиграят пиеса, която да пресъздаде събитията от Страстната седмица. Малко след като ролите са раздадени, група бежанци, бягащи от развалините на разграбените си домове, пристига с молба за закрила. И внезапно драмата на Страстта се превръща в реалност.


В романа ярко проличава колизията между два противоположни, взаимноотхвърлящи се свята, които, макар и парадоксално, са свързани в неразривна цялост. Единият е безчестният и несправедлив свят, в който "най-добрите гладуват и биват онеправдани, най-лошите ядат и пият, и управляват, без вяра, без срам, без любов". В този свят господстват благоразумието и конформистката философия, а всяко отклонение от конвенционалното мислене се наказва от Множеството и подлежи на санкция от изкуствено наложените авторитети.


Другият свят е светът на неподредеността, лудостта, несигурността, страховете, съмненията, вината; свят, в който духовното оцеляване надделява над физиологическото. Там няма предварително очертани граници и правила – всеки сам трябва да открие пътя към спасяването на човешкото, а правилният път винаги се оказва стръмният.


Според преводача на романа Георги Куфов Христос на Казандзакис не е непогрешимо, безстрастно божество, а по-скоро е страстно и емоционално човешко същество, "чистият човек в нашата така сложна епоха, честният, всеотдайният, готовият на саможертва за благото на себеподобните си".


"Христос отново разпнат" е не само реминисценция към евангелските текстове, а нова Библия – книга за вечното търсене на Пътя, Истината и Живота, за познанието, което неминуемо трупа печал, за нестихващата борба за спасяването на вярата, но не в Бога, а в Човека.


По книгата са създадени десетки театрални постановки. Има и опера, която се изпълнява в театри по целия свят, включително в "Метрополитан опера" в Ню Йорк. "Христос отново разпнат" е екранизиран за първи път през 1957 г. от френския режисьор Жюл Дасен. Филмът излиза с името "Той, който трябва да умре" и е номиниран за най-добър филм от Британската филмова академия.


През 2016 г. започва подготовката за втората филмова адаптация. За предстоящия проект гръцките издатели на Казандзакис обяснявят: "Поверяваме на талантливия режисьор Тодорис Пападулакис едно от най-големите и значими произведения на световната литература – "Христос отново разпнат", което е актуално и днес във връзка с хуманитарното измерение на бежанската криза. Надяваме се филмът да достигне до сърцата на хората и да предаде тревожния въпрос на Никос Казандзакис за това дали Христос е осъден да бъде разпъван вечно и как може обичта да разцъфне в човешките сърца в този свят?"


Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


"Христос отново разпнат" на Никос Казандзакис


Седи агата на Ликовриси на балкона си над селския площад, пуши си чибука и пие ракия. Ръми тихо, приятно и по засуканите му дебели мустаци, прясно боядисани с черна боя, са кацнали и блестят няколко капчици; и ага-та, разгорещен от ракията, ги облизва, за да се поразхла-ди. От дясната му страна стои прав сеизинът с тръбата си, грамаден див анадолец, кривоглед и с грозна мутра; от лявата му страна седи с кръстосани крака върху кади-фена възглавница едно красиво закръглено турче, което току му пали чибука и му пълни непрекъснато чашата с ракия.


Притваря махмурлиите си очи агата и се радва на гор-ния свят; добре е натъкмил всичко Господ, мисли си той, скопосано нещо е този свят, нищо не му липсва: ако ог-ладнееш, има хляб и пържено месо, и пилаф с канела; ако ожаднееш, има от живата вода – ракията; ако ти се доспи, Бог е направил съня само заради сънливостта; ако се ядосаш, направил е камшика и задника на раите; ако те хванат мераците, направил е маането. И ако пък искаш да забравиш дертовете и теглата на този свят, направил
е Юсуфчо.


– Голям майстор е Аллах – мърмори разчувстван той, – голям майстор, мераклия; сече му акълът; как му е хрумнало, да речем, да направи ракията и Юсуфчо!


Овлажняват очите на агата от религиозно умиление и от многото ракия. Навежда се от балкона и се любува на раите си, които се разхождат по площада прясно обръснати, празнично облечени, с широки червени пояси, с изпра-ни потури и сини тузлуци. Едни носят фес, други – чалма, трети – калпак от агнешка кожа. Най-наперените са затъ-кнали над ухото си стръкче босилек или цигара.


Третият ден на Великден е, литургията току-що е свършила. Приятен, мек ден, слънце, ръми, миришат лимоновите цветчета, напъпват дърветата, съживяват се тревите, възнася се Христос от всяка бучица пръст. Разхождат се християните по площада, срещат се при-ятелите, поздравяват се един друг, казват: "Христос во-скрЂсе", и след това сядат в кафенето на Костандис или под големия платан сред площада, поръчват наргилета и кафета и подхващат като ситния дъжд сладките приказки.


– Такъв ще да е и раят – казва Хараламбос клисарят, – меко слънце, тих дъждец, цъфнали лимони, наргилета и тънки приказки во веки веков.


На другия край на площада, зад платана, се издига, прясно варосана, с прелестната си камбанария, селската църква "Разпятие Христово". Вратата є днес е окичена с върбови и лаврови клонки. Околовръст – селските дю-кянчета и работилници: сарачницата на дивия Панайо-тарос, дето му викат и Гипсоядеца; защото веднъж до-несоха в селото гипсова статуетка на Наполеон, а той я изяде; след това донесоха друга, на Кемал паша, изяде и нея; сетне донесоха на Венизелос, и нея изяде.


До него е бръснарницата на Андонис "Еротокритос", над врата-та є виси табела с големи кървавочервени букви: "Вадят се и зъби!" По-нататък е касапницата на кир Димитрос куция: "Пресни главички, Иродиада". Всяка събота той коли едно теле и преди да го заколи, му позлатява рога-та, боядисва му челото, връзва му червени панделки на врата, разкарва го из селото, куцукайки, и разгласява ка-чествата му.


И накрая – прочутото кафене на Костандис, тясно и дълго, прохладно, дето ухае на кафе и тютюн, и на градински чай през зимата. На стената му, отдясно, ви-сят, гордост за селото, три големи лъскави литографии: от едната страна – Геновева, полугола сред тропически лес; от другата – кралица Виктория, дебела, синеока, с огромни гърди на дойка; и по средата – суров, със сиви сърдити очи, с висок астраганен калпак, Кемал паша.


Всички са благодушни хора, работливи, добри стопа-ни, богато е селото, а и агата му е добър човек, мераклия, много обича ракията, тежките благоухания, мускус и па-чули, и пухкавото турче, дето седи от лявата му страна върху кадифена възглавница. Гледа агата християните, както овчарят гледа угоените си овце, и се радва.


"Добри хора – мисли си той, – напълниха и тази годи-на килера ми с великденски дарове – сирена, краваи със сусам, козунаци, червени яйца... А един, да е жив и здрав, ми донесе едно гърненце с хиоска дъвка за моя Юсуфчо, да дъвче, та да му мирише на хубаво устичката..."


И като си каза това, хвърли нежен поглед към малкия ага, който дъвчеше дъвка, пълничък и унесен.


И както си мислеше за пълния си с блага килер, и тихо ръмеше, и камъните блестяха, и петлите бяха започнали да пеят, а до него, свит в краката му, Юсуфчо дъвчеше дъвка и мляскаше доволно с език – агата почувства из-веднъж, че сърцето му прелива, изпъна шия, понечи да подхване маане, но го домързя. Извърна се към сеизина си и му направи знак да надуе тръбата, да млъкне наро-дът; а след това се извърна наляво:


– Изпей ми, Юсуфчо, жив да си, изпей ми: "Дуня та-бир, руя табир, аман, аман!". Изпей ми го, че ще пукна!


Пълничкото момченце извади, без да бърза, дъвката от устата си, залепи я на голото си коляно, опря дясна длан на бузата си и подхвана любимото маане на агата: "Светът е сън, аман, аман!"


Чувствен, изпълнен с нега, гласът се извисяваше, снишаваше се, гугукаше като гълъбица. И агата затвори очи, и през цялото време, докато продължи маането, беше толкова захласнат, че беше забравил да пие.


– На кеф е агата – измърмори Костандис, като подна-сяше кафетата. – Да е жива и здрава ракията.


– Да е жив и здрав Юсуфчо – каза, като се усмихна горчиво, Янакос – праматаринът* и писмоносецът на се-лото – с къса и заоблена бяла брада и хищни птичи очи.


– Да е жива и здрава тая сляпа съдба, дето го е напра-вила него ага, а нас – раи – измърмори братът на попа, Хаджи Николис, селският учител, мършав, с очилца и голяма остра адамова ябълка, която подскачаше, когато той говореше.


Разпали се, спомни си за прадедите, въздъхна:


– Едно време – продължи той – тези земи са ги владе-ли нашите, гърците, завъртяло се колелото и дошли ви-зантийците, гърци и те, и християни, завъртяло се отново колелото, и дошли агаряните... Ала Възкръсна Христос, момчета, ще възкръсне и родината! Костандис, ела по-черпи юнаците!


В това време маането свърши, турчето сложи отново дъвката в устата си и започна пак да преживя с тъпо из-ражение. Изсвири отново тръбата, можеха вече раите да се смеят и да викат свободно.


Капитан Фортунас, един от петимата селски старей-шини, се появи на вратата на кафенето. Висок, снажен, стар моряк, който години наред беше кръстосвал Черно море, като пренасяше руско жито и вършеше контрабан-да. Косъм нямаше по лицето му; беше кьосе и жълто-чер, изпечен, с дълбоки бръчки, а очите му, малки, съв-сем черни, искряха. Остаря, остаря и корабът му, разби се една нощ край Трапезунд, и капитан Фортунас, като корабокрушенец, бактисал, се завърна в селото си да си сръбне колкото може повече ракия и като му дойде ча-сът, да извърне лице към стената и да умре. Много бяха видели очите му, дотегнало му бе; не му беше дотегнало, уморил се бе, но се срамуваше да си го признае.


Днес носеше високите си капитански ботуши, жълта-та си мушама и чорбаджийския си калпак от истински астраган. Държеше и дългата си тояга на старейшина. Двама-трима селяни се понадигнаха и го поканиха да пие една ракия.


– Нямам време, момчета, дори за ракия – каза той. – Христос воскрЂсе! Отивам в къщата на попа, където пър-венците се събираме. След час да заповядат и онези от вас, които са поканени; прекръстете се и елате, добре знаете, днеска имаме работа. А някой да отиде да повика Панайо-тарос самарджията, с дяволската брада; много ни трябва.


Замълча за миг, очите му лукаво заиграха:


– Ако не си е вкъщи, ще е у вдовицата – каза той и всички избухнаха в смях.


Но старият Христофис, каруцарят, който на младини беше разбрал, па макар и да бе платил скъпо за това, как-во ще рече севда, скочи:


– Какво се смеете бре, серсеми? – извика той. – До-бре прави; огън бий бре, Панайотарос, не ги слушай тия! Малко е животът, много е смъртта, карай!


Дебелият Димитрос, касапинът, поклати прясно об-ръснатата си глава:


– Господ да поживи нашата Катерина вдовицата – каза той. – Дявол знае от какви рога ни спасява!


Капитан Фортунас се засмя.


– Абре, момчета – каза той, – не се карайте. Във всяко село трябва да има по една такава мома, та да не си нами-рат белята честните. Тя е, санким, като чешма край пътя; жадните минават и пият; иначе щяха да тропат наред по вратите ни. А пък жените, като им поискаш вода...


Извърна се, видя учителя.


– Хаджи Николис – извика му той, – още ли си тук? Старейшина си и твоя милост, имаме съвет. И кафенето го направи на училище, сколасвай и идвай!


– Да дойда ли и аз? – каза старият Христофис и намиг-на на компанията. – Ставам за Юда.


Но капитан Фортунас беше вече поел по нагорнище-то, като се опираше тежко на тоягата си по калдъръма. Не беше добре днес; присвиваше го пак ревматизмът, цяла нощ не беше мигнал. Изпи рано-рано две-три водни чаши ракия, за цяр, ала напусто, болките не минаваха. Дори ракията не можеше да ги надвие.


– Мљре, ако не ме беше срам – измърмори той, – и почнех да викам, може би болките щяха да понамалеят; ама нЎ, че не ми дава пустото му честолюбие! И трябва да вървя изпъчен и да се правя, че се смея. И ако пък тоягата ми падне на земята, да не оставя някой кератия да ми помогне, ами сам да се наведа да си я взема. Хапи бре, капитан Фортунас, устни, издуй платната, карай с главата напред срещу вълните, варда, да не се посрамиш! Буря е, санким, и животът, ще премине!


Ръмжеше и тихичко проклинаше, като се клатушкаше. Спря се за миг, озърна се, никой не го гледаше; въздъхна


и малко му олекна. Погледна нагоре, видя навръх селото да се белее сред дърветата къщата на попа с боядисаните си в синьо прозорци.


– Взе, че си построи къща навръх селото, дяволският му поп! – измърмори той. – Да се не види макар!
И пое отново по нагорнището.


В къщата на попа бяха вече пристигнали двама от пър-венците, седяха по турски на миндера, мълчаха и чакаха черпнята. Попът беше отишъл в кухнята да даде нарежда-нията си и единствената му дъщеря, Марьорє, приготвяше подноса с кафето, студената вода и лъжичката със сладко.


До прозореца се беше разположил първият старейши-на на Ликовриси, от голям сой, чорбаджия, охранен, с чохени шалвари, с извезано със сърма менте и с един дебел златен пръстен на показалеца – печатът му с две главни, здраво преплетени букви: Г. П. – Георгиос Па-триархеас. Ръцете му бяха пълни и меки като на влади-ка. Никога не беше работил, имаше цяла сюрия ратаи и изполичари, които работеха и го хранеха.


И червото му дебелееше, все по-широк ставаше задникът му като на кобила, увиснали му бяха шкембетата, а гушата му се спускаше на три ката и лежеше кат връз кат на косма-тите му пухкави гърди. Два-три предни зъба му липсваха, друг кусур нямаше, и когато говореше, фъфлеше и се объркваше; но и този му кусур увеличаваше тежестта му, защото те принуждаваше, когато говореше, да се на-ведеш, за да разбереш какво казва.


Вдясно от него, в ъгъла, хилав, кирлив, с тясна глава, с гуреливи очи, с дебeли ръчища, покрити с мазоли, се-деше свит и смирен вторият старейшина, най-големият собственик в селото, старият Ладас. Седемдесет години приведен над земята, прекопава я, засява я, жъне я, сади маслини и лозя, изстисква я и є пие кръвта. Никога, още от малко хлапе, не се бе откъсвал от земята. Ненаситен, алчен, нахвърляше се върху нея, даваше є едно, а искаше от нея хиляда, и никога не казваше: "Слава богу!", ами все мърмореше неблагодарн И на старини земята все не му стигаше; колкото повече наближаваше смъртта и чувства-ше, че малко хляб му остава да яде, толкова повече бърза-ше да свари и да съсипе хората. И захвана да дава заеми с тежка лихва на съселяните си; залагаха, горките, лозята и нивите си, идваше време за плащане, не можеха да платят, изкарваха нещата им на търг и старият Ладас ги лапваше.


И все се оплакваше, и все гладуваше, а жена му хо-деше боса, и остави единствената дъщеря, която бе успял да направи, да умре, защото не повика лекар, когато беше болна, да я прегледа.


"Много разноски – каза, – големите градове са далеч, откъде да доведеш лекар! И после, какво знаят и те? Вя-тър знаят! Имаме си тук нашия поп, той знае стари це-рове. Ще му платя да направи и миросване, и хем тя ще оздравее, хем ще струва по-евтино."


Ала мехлемите на попа отидоха напразно, миросването не хвана, девойката умря на седемнадесет години и се отър-ва от баща си; отърва се и той от големите разноски по сватбата. Веднъж, няколко месеца след смъртта є, седна и направи сметка: зестра – горе-долу толкова, дрехи, маси, столове – толкова, трябваше да покани на сватбата родни-ните, а те кой знай колко ще изплюскат, тури месо, хляб, вино – толкова... Събра всичко, много големи разноски, щеше да го отупа дъщеря му, така че няма нищо, всички ще умрем... Отърва се и тя от грижите на тоя свят – мъже, деца, болести, пранета. Късметлийка излезе, Бог да я прости!


Влезе Марьорє с подноса, поздрави със сведени очи първенците, застана пред чорбаджията. Бледа, с големи очи, с вити вежди, с две дебели кестеняви плитки, омота-ни на венец около главата є. Напълни старият чорбаджия догоре лъжичката си със сладко от вишни, погледна де-войката, вдигна чашата си.


– И на сватбата ти, Марьорє! – пожела є той. – Синът ми бърза.


Поповата щерка беше сгодена за единствения му син Михелис и попът се гордееше, че ще има такъв сват и че скоро ще има внуци.


– Не мога да разбера защо бърза толкова хубостникът му неден! Не можел, вика, повече... – добави със смях чорбаджията и намигна на девойката.


А тя се изчерви до уши, смути се, не можа да отвърне нищо.


– Сватба да имаме! – каза поп Григорис, като влезе с шише мискетово вино. – С благословията на Христос и Богородицата!


Суров, як, със снежнобяла чаталеста брада, охранен, миришеше на тамян и масло. Видя, че дъщеря му се из-черви, и за да промени разговора, каза:


– Кога, ако е рекъл Господ, ще омъжиш и осиновената си дъщеря Леньљ?


Леньљ беше едно от копелетата, които чорбаджията беше измайсторил със слугините си. Беше я сгодил за смирения си предан овчар Манольљс и по чорбаджийски беше дал зестра едно стадо овце, което Манольљс пасе-ше на отсрещната планина Панагия.


– Ако е рекъл Господ – отвърна той, – тези дни; Леньљ вика, бърза. Бърза късметлийката; напращели са є, сан-ким, ненките и искат да кърмят син. "Май иде – каза ми онзи ден, – май иде, чорбаджи, и трябва да побързаме."
Отново се засмя сърдечно, гушите му се затресоха.


– През май – каза той – се женят магаретата, има пра-во Леньљ; трябва да побързаме. Хора са и те, па макар и да са ратаи.


– Добър е Манольљс – обади се попът, – добре ще си живеят.


– Обичам го и него като свое дете – каза чорбаджията. – Видях го тогава, когато минах през манастира "Свети Пан-телеймон"; ще да е бил петнайсетгодишен, дойде с подноса в стаята на игумена да ме почерпи. Беше същински ангел, само крила му липсваха. Сърцето ме заболя за него. Жал-ко, си казах, такъв левент да увехне в манастир като евнух. Отидох в килията на стареца му, отец Манасис. От години лежеше парализиран.


"Отче – му викам, – ще те помоля за една услуга; и ако ми я сториш, ще подаря едно сребърно кандило на манастира." – "Само да не ми поискаш Мано-льљс" – каза Манасис. – "Тъкмо него искам, отче, да го взема на работа при мен." Въздъхна старецът. "Имам го като свое дете – каза, – не мога да се оплача за нищо от него. Безпомощен съм и самотен, никого друг си нямам; всяка вечер му говоря за отшелниците и светците; учи се


и той, минава ми и на мен времето." – "Пусни го, отче, да влезе между хората, да има деца, да поживее; и ако му се втръсне животът, да се покалугери." С голям зор успях да го взема; и сега му давам Леньљ; на добър час да е!


– Ще ти направи и внуци... – каза старият Ладас, като хихикаше злобно, взе си с върха на лъжицата една виш-на, сдъвка я, сръбна глътка мискет и изказа благопоже-ланията си:


– Добри печалби в работите ни, да даде Господ да не умрем от глад. Лозята и посевите тази година не са до-бре, загубени сме.


– Добър е Господ – отвърна с гръмкото си гласище попът, – добър е Господ, дядо Ладас, кураж! Затегни си колана, не го удряй на харч, многото ядене е вредно. И зарежи широките пръсти, не пръскай така имането си за бедните.


Избухна в смях чорбаджията, къщата се разтресе.


– Дайте милостиня, християни, старият Ладас умира от глад! – захленчи той, като протегна просешки пълното си ръчище.


Чуха се тежки стъпки, стълбата заскърца.


– Пристигна и капитан Фортунас, старият морски вълк – обади се попът и стана да му отвори вратата. – Ча-кай, Марьорє, не си отивай, да го почерпим. Отивам да му донеса една водна чаша и ракия; той презира виното.


Поспря се капитанът пред вратата, да си поеме дъх; влезе засмян, но пот се стичаше по челото му. Зад него се показа запъхтян и учителят, който беше тичал, за да го настигне; държеше в ръка шапката си и си вееше с нея. Тъкмо в този миг се появи и попът с ракията.


– Христос воскресе, юнаци! – каза капитанът на три-мата старци.


Стисна устни и седна колкото се може по-пъргаво на миндера. Обърна се към девойката:


– Не ща аз сладка и кафета, Марьорє, те са за кокони-те и старците; тази чашка, дето вие є викате водна чаша, ми стига; и на сватбата ти! – каза той и я гаврътна навед-нъж.


– Голям ден е днес – каза учителят, като сърбаше ка-фето си; – след малко ще дойде народът, трябва да по-бързаме да вземем решение.


Марьор излезе навън с подноса, мандалоса попът вратата. Широкото му, изпечено от слънцето лице из-веднъж придоби пророческо величие; изпод гъстите му вежди очите му блестяха. Добре се хранеше този поп, пиеше, изтърсваше дебелашки шеги, когато беше на кеф, биеше, когато се ядосваше; и сега дори, на старини, заг-леждаше жените и кръвта му кипеше; главата му, гърди-те му, бъбреците му бяха пълни с човешки страсти. Но когато извършваше литургия или когато вдигнеше ръка, за да благослови или да прокълне, някакъв суров пусти-нен вятър го обвиваше и поп Григорис, ядачът, пиячът, масалджията, се превръщаше в пророк.


– Братя първенци – изрече той с тежък глас, – тър-жествен е днешният ден, Бог ни вижда и чува; каквото ще кажем в тази стая, ще го запише в тефтерите си, опи-чайте си акъла! Възкръсна Христос, но вътре в нас все още е разпнат върху плътта ни, нека го възкресим и в нас, братя старейшини! Забрави, чорбаджи, за миг зем-ните неща, добре се нагласи на тази земя и ти, и твоят род; яде, пи и целува повече, отколкото трябва, издигни за миг ума си над всички тези благи неща и помогни ни да вземем решение.


И ти, дядо Ладас, забрави в такъв тържествен ден зехтините и вината си, и златните турски лири, дето си натрупал в сандъците си. На теб, даскале, брате мой, нямам какво да кажа; твоят ум стои над яде-нета и златни лири и жени, и общува с Бога и Гърция; ала ти, стари капитане, грешнико, изпълни Черно море с хайдуклуците си; помисли днес вече за Бога и помогни и ти да вземем правилно решение.


Капитанът кипна.


– Зарежи миналото, отче – извика той, – Господ ще отсъди! Ако можехме и ние да говорим свободно, щяхме, санким, да кажем доста работи и за светиня ти.


– Говори, отче, ама си опичай акъла, на първенци го-вориш! – каза чорбаджията, като смръщи вежди.


– На червеи говоря! – извика ядосано попът. – И аз съм червей, не ме прекъсвайте; народът всеки миг ще дойде, а дотогава трябва да сме взели решение. И така, слушайте: по стар обичай, от деди и прадеди, в селото ни всеки седем години избираме измежду всички селя-ни пет-шест души, които да съживят със собствените си тела през Страстната седмица страданията Христови.


Шест години минаха, навлязохме в седмата; днеска тряб-ва ние, главите на селото, да изберем кои от всичките ни съселяни са достойни да въплътят тримата големи апос-толи: Петър, Яков и Йоан; и кои – Юда Искариотски, и оя – Магдалена блудницата. И най-вече кой – Боже, прости ме! – ще може, като запази през цялата година сърцето си чисто, да представи разпнатия Христос.


Спря за миг попът да си поеме дъх; намери сгода учи-телят и адамовата му ябълка заигра нагоре-надолу:


– Мистерии са ги наричали някогашните хора – каза той; – започвали от Връбница в нартика на църквата и завършвали на Велика събота в полунощ, в градината, с възкресението на Христа. Идолопоклонниците са имали театрите и цирковете, християните – мистериите...
Ала поп Григорис прекъсна плама му.


– Добре, добре – каза той, – знаем ги тези неща, даска-ле, остави ме да довърша. Думите стават плът, виждаме вече с очите си, чувстваме страстите Христови. От всич-ки близки села се събират поклонници и вдигат шатрите си около черквата, и плачат, и се бият по гърдите през цялата Страстна седмица, и накрая започват гуляите и хорЎта с възкресението на Христа. Много чудеса стават през тези дни, помните, братя старейшини, много греш-ници почват да плачат и да се разкайват, а доста стопани си припомнят какви грехове са сторили, за да забогатеят, и подаряват една нива или някое лозе на църквата, за да спасят душата си. Чуваш ли, дядо Ладас?


– Говори, говори, отче, и зарежи подмятанията – от-върна дядо Ладас раздразнено; – на мен такива не ми ми-нават, да си го знаеш.


– Събрахме се, значи, днес, за да изберем, с божие просветление, селяните, на които да поверим тази свеще-на мистерия. Говорете свободно; нека всеки каже мне-нието си. Чорбаджи, ти си първият старейшина, говори първи, слушаме.


– Юда си имаме! – избърза да се обади капитанът. – По-добър от Панайотарос Гипсоядеца няма да намерим. Дивак, груб, сипаничав, с яки ръчища, същински орангу-тан; видях един такъв в Одеса; и най-важното: има брада


и коса тъкмо каквито трябват – съвсем червени като на дявол.


– Не е твой ред, капитане – каза строго попът, – не бързай, други имат предимство; и тъй, чорбаджи?


– Какво да ти кажа, отче – отвърна чорбаджията; – аз искам само едно нещо: да сложите сина ми Михелис да представи Христа.


– Не става – отсече рязко попът; – синът ти е чорба-джийче и много пълен, охранен, добре гледан; а Христос
е бил беден и слаб. Не е подходящ, да прощаваш. И после, Михелис може ли да свърши такава тежка работа? Ще го бият с бич, ще му сложат трънен венец, ще го ка-чат на кръста – Михелис няма да издържи, искаш да се разболее ли?


– И най-важното – обади се пак капитанът, – Христос е бил рус, а Михелис има черни като катран коси и мустаци.


– Магдалена си имаме – намеси се и Ладас, хихикай-ки, – вдовицата Катерина. Всичко си има, грешницата недна! И проститутка е, и хубава, и има съвсем руса дъл-га коса – стига є до коленете. Видях я веднъж да се реши на двора си, пфу, да се не види, ама и владика може да вкара в грях!


Капитанът отвори уста да изтърси пак някоя дебе-лашка шега, но попът го погледна страшно и кьосето си глътна думите.


– Лошите ги намираме лесно – каза попът, – Юда, Магдалена; ама добрите? Тук да ви видя! Трябва, стру-ва ми се, да се върнем назад. Къде да намерим – Боже, прости ме! – човек, който да прилича на Христос? Ама да му прилича горе-долу и малко външно. По цели дни и седмици прехвърлям това в ума си и много нощи не съм мигнал. Ала, струва ми се, Господ се смили, открих.


– Кой? – обади се раздразнено старият чорбаджия. – Я да чуем.


– С твое позволение, чорбаджи, един твой човек, ко-гото и твоя милост обичаш – чобанинът ти Манольљс! Кротък е, благо приказва, знае четмо и писмо – някога-шен послушник, божем! – има и сини очи, и руса като мед брадичка. Така рисуват и Христос. А пък е и набожен; всяка неделя слиза от планината, за да чуе литургията. И колкото пъти се е причестявал и съм го изповядвал, не съм му намирал никакъв грях.


– Малко е завеян – изписка старият Ладас, – вижда призраци.


– Това е хубаво – увери попът, – от мен да го знаете. Душата да е чиста!


– И издържа да яде бой, да го бодат тръните и да носи кръста. А пък е и овчар, и това е хубаво; овчар е бил и Христос, на човешките стада – каза и учителят.


– Разрешавам му – каза чорбаджията, след като раз-мисли известно време; – ами синът ми?


– Той става за Йоан – каза възторжено попът. – Има всичко, каквото трябва за това: пълен, пухкав, черни коси, бадемовидни очи, от добро семейство, такъв е бил
и любимият ученик.


– За Яков – каза учителят, като гледаше плахо брат си, попа, – добър ми се струва, не можах да намеря по-до-бър, Костандис кафеджията: има свиреп вид, мършав е, неразговорлив и инатчия; така представят апостол Яков.


– А има си и жена, която го държи под чехъл – обади се отново капитанът. – Бил ли е женен и апостолът, как-во ще кажеш, премъдри?


– Не се подигравай със светините, безбожнико! – из-вика ядосано попът. – Не се намираш на кораба си, та да ги плещиш пред юнгите; това е мистерия.


Учителят се поокуражи.


– Хубавичък Петър – каза той – ми се струва ще бъде праматаринът Янакос: ниско чело, къдрави сиви коси, късо чене, лесно се ядосва и бързо му минава, пламва и угасва като прахан; но има добро сърце. По-добър Пе-тър не намирам в нашето село.


– Малко крадлив пада – каза чорбаджията, като покла-ти тежката си глава. – Ама нали е търговец, какво друго очакваш? Няма значение.


– Разправят – изсъска пак старият Ладас, – че бил убил жена си. Пукнал я.


– Лъжа, лъжа! – извика попът. – Мен питайте! Изяла покойната веднъж от лакомия цяло кюпче със суров на-хут и след това я хванало жажда. Пила, пила вода, цяла стомна, жадна била горката, надула се и пукнала. Не си слагай грях на душата, дядо Ладас!


– Така є се пада! – каза капитанът. – Ето какво прави водата, да е пила ракия!


– Трябват ни още един Пилат и един Каяфа – каза учи-телят. – Трудно, струва ми се, ще ги намерим.


– По-добър Пилат от твоя милост, чорбаджи, няма да намерим – обади се попът с ласкав глас. – Не мръ-щи вежди, Пилат е бил също голям чорбаджия и е при-личал на теб: благородник, охранен, чист, с гуша. И добър човек; сторил, каквото могъл, да спаси Христос и накрая казал: "Измивам си ръцете", и така се из-бавил от грях. Приеми, чорбаджи, така ще придадем величие на мистерията. Представи си каква прослава за селото ни и колко народ ще се домъкне, когато се разбере, че големият чорбаджия Патриархеас ще бъде Пилат!


Чорбаджията се усмихна гордо, запали чибука си и не каза нищо.


– Чудесен Каяфа става от дядо Ладас! – подметна от-ново капитанът. – По-добър Каяфа къде ще намерим? Твоя милост, отче, дето изографисваш, я ми кажи какъв го изкарват Каяфа по иконите?


– Ами... – рече попът, като преглътна на сухо – горе-долу като дядо Ладас. Кожа и кости, с мазни дрехи, с хлътнали бузи, с жълт нос...


– А мустаците му проскубани ли са били? – попита отново драката капитан. – И цепил ли е косъма на две? Носил ли си е обущата под мишница, за да не им се из-търкат подметките?


– Ще си отида! – извика Ладас и скочи от миндера. –


Твоя милост да станеш някой, капитан кьосе! Не ни ли трябва и някое кьосе?


– Аз ще остана резерва – каза със смях капитанът и се престори, че засуква мустак. – Може, санким, до една година, хора сме, стари сме, един от двама ви, твоя ми-лост, мустакати Ладас, или негово благородие Пилат, да хвърлите петалата; и тогава аз ще заема мястото му, за да не се развали мистерията.


– Намерете друг Каяфа, това ви казвам! – извика ста-рият пинтия. – Трябва да поливам, отивам си!


И тръгна към вратата. Но попът с една крачка застана пред вратата и разпери ръце.


– Къде отиваш? – каза той. – Народът идва, няма да си отидеш; няма да ставаме за резил!


И после добави по-меко:


– Трябва да направиш и ти една жертва, кир старей-шино! Помисли и за ада. Много от греховете ти ще бъ-дат опростени, ако ни помогнеш в това наше богоугодно дело. По-добър Каяфа няма да намерим, не се опъвай. Господ ще го запише в тефтерите си.


– Каяфа аз не ставам! – извика съвсем изплашен ста-рият Ладас. – Намерете друг! А за тефтерите, дето ви-каш...


Но не свари да довърши думата си; селяните вече се из-качваха по стълбата и попът дръпна мандалото на вратата.
– Христос воскрЂсе! – поздравиха десетина селяни, като поставиха длан на гърдите, после на устните, сетне на челото и се наредиха прави край стената.


– Воистина воскресе! – отвърнаха старейшините и се нагласиха на миндера с кръстосани крака.


Извади табакерата си чорбаджията и им я подаде да си свият по цигара.


– Взехме решение, чада мои – каза попът, – тъкмо на-време дойдохте, добре дошли!


Плесна с ръце, дойде Марьорє.


– Марьорє – каза той, – почерпи момчетата; и донеси и по едно червено яйце на всеки за Христос воскрЂсе! Пиха, стисна всеки в шепата си червеното яйце; зачакаха.


– Чада мои – започна попът, като гладеше чаталестата си брада, – обясних ви вчера, след литургията, за какво ви викаме. Голяма мистерия ще се извърши идния Ве-ликден в нашето село, и трябва всички, мало и голямо, да помогнем за това. Всички помните преди шест години каква Страстна седмица само беше. Какви ридания из-бухнаха в нартика, какви покъртителни жалби; а после,


в неделя, на Великден, каква радост беше, какви големи свещи бяха запалени, какви разтворени обятия, как се хванахме всички на хорото и пеехме "Христос воскрЂсе из мертвих" и всички бяхме станали братя! Такива и още по-хубави трябва да станат през идната година страстите и възкресението Христово. Съгласни ли сте, братя?


– Съгласни сме, отче! – отвърнаха всички в един глас. – С твоята благословия!


– С божията благословия! – рече попът и стана. – Ние, старейшините, избрахме кои от селяните тази година ще превъплътят страстите Христови – кои ще бъдат апос-толи, кои – Пилат и Каяфа, и кой – Христос. В името божие; приближи се, Костандис!


Кафеджията сгъна престилката си, втъкна края є в широкия си червен пояс, пристъпи.


– Теб, Костандис, ние, старейшините, избрахме да бъдеш Яков, строгият брат на Исус. Тежко задължение, божествено, трябва да го носиш с чест, да не посрамиш апостола. Трябва да станеш, от днес нататък, Костандис, нов човек; добър си, но да станеш още по-добър. По-честен, по-благ на думи, по-редовен в черква. Да слагаш по-малко ечемик в кафето, да не изливаш останалото по чашите вино във виното, което продаваш, да не режеш локумите наполовина и да ги продаваш за цели. И си опичай акъла, да не биеш вече жена си, защото от днес нататък не си само Костандис, ами и Яков, разбра ли? Разбрах, да кажеш.


– Разбрах – отвърна Костандис, потънал от срам, и се оттегли до стената.


Понечи да каже: "Не аз бия жена си, тя ме бие мен", но го досрамя.


– Къде е Михелис? – попита попът. – Трябва ни.


– Отби се в кухнята и приказва с дъщеря ти – отгово-ри Янакос.


– Нека някой отиде да го повика; приближи се сега твоя милост, кир Янакос!


Праматаринът пристъпи крачка, целуна ръка на попа.


– На теб, Янакос, се падна тежкият жребий да бъдеш апостол Петър. Опичай си акъла! Забрави предишния човек, кръщение е това, тайно, кръщава се раб божий Янакос и става апостол Петър! Вземи евангелието, зна-еш малко четмо и писмо, там ще видиш какъв е бил Пе-тър, какво е казал, какво е направил, ще те напътствам и аз. Криво дърво си и твоя милост, Янакос, но имаш добро сърце; забрави миналото, прекръсти се, тръгни по нов път, влез в пътя господен: не удряй вече в кантара, не продавай кукувицата за славей, не отваряй вече пис-мата, за да четеш хорските тайни. Чуваш ли? Чувам и се подчинявам, да речеш.


– Чувам и се подчинявам, отче – отговори Янакос и бързо-бързо се оттегли до стената.


Уплаши се да не би дяволският му поп да почне да му вади всички кирливи ризи наяве. Но попът го съжали, млъкна; тогава Янакос доби кураж:


– Отче – каза той, – ще те помоля за нещо. Мисля, че в евангелието се казва и за едно магаренце. Когато влязъл, мисля, в Ерусалим на Връбница, Христос го яздел. Трябва ни, значи, и едно магаренце; нека това магаренце бъде моето.


– Нека бъде волята ти, Петре, ще вземем и магарен-цето ти – отвърна попът и всички прихнаха да се смеят.


В този миг влезе Михелис; пълен, пухкав, румен, със стръкче щир над ухото, със златен пръстен на ръката. Беше потънал в чоха и атлаз, а бузите му горяха; беше докоснал току-що ръката на Марьорє и още чувстваше топлината є.


– Добре дошъл, галенико наш, Михелис – каза попът, като се любуваше на бъдещия си зет. – Теб единодушно избрахме да въплътиш любимия ученик на Христа, Йоан. Голяма чест, голяма радост, Михелис; ти ще се надвесваш връз гръдта Христова и ще го утешаваш; ти ще го придру-жиш до последния миг, до кръста, когато останалите учени-ци ще са се пръснали; и на теб ще повери Христос майка си.


– С твоята благословия, отче – каза Михелис и се из-черви от удоволствие; – още от малък се любувах на този апостол по иконите, беше все млад, красив, изпълнен с благост, и ми харесваше; благодаря, отче. Имаш ли да ми заръчаш нещо?


– Нищо, Михелис, душата ти е невинен гълъб, сърце-то ти е изпълнено с любов; няма да посрамиш апостола, бъди благословен! Сега трябва да намерим и Юда Ис-кариотски – каза той и заоглежда с хищно око селяните един по един.


А те потръпваха, когато чувстваха суровия му поглед върху себе си. "Помози, Господи – шепнеше всеки, – не искам, не искам Юда!"


Погледът му се спря върху червената брада на Гип-соядеца.


– Панайотарос – чу се гласът на попа, – я се приближи да те помоля за нещо.


Панайотарос разтърси рамене и дебелия си врат като вол, който иска да се отпрегне. За миг му се дощя да из-вика: "Няма да дойда!", но се уплаши от старейшините.


– На твоите заповеди, отче – каза той и се приближи, пристъпяйки тежко като мечка.


– Тежка е услугата, която ще поискам от теб, но няма да ни скършиш хатъра; защото, макар че изглеждаш груб и опак, сърцето ти е нежно; ти си като твърд бадем: че-рупка – камък, ала дълбоко вътре е скрит сладкият ба-дем... Чуваш ли какво ти казвам, Панайотарос?


– Чувам, не съм глух – отвърна той и сипаничавата му мутра пламна.


Разбра какво искаха от него и се гнусеше от хитрува-нията и подмилкванията.


– Без Юда разпятие не става – продължи попът, – а без разпятие няма възкресение. На всяка цена, значи, ня-кой от селяните трябва да се жертва и да бъде Юда. Те-глихме жребий и жребият се падна на теб, Панайотарос!
– Юда аз не ставам! – отсече Панайотарос.


Стисна юмрук и червеното яйце се счупи, беше рохко и шепата му се изпълни с жълтък.


Чорбаджията се стресна; вдигна заканително чибука си.


– Обърка се светът! – извика той. – Няма всички тук да командват! Съвет на старейшините е това, а не ха-вра; взели са старейшините решение, свършено; народът трябва да се подчинява. Чуваш ли, Гипсоядецо?


– Уважавам съвета на старейшините – отвърна Па-найотарос, – но не искайте от мен да предам Христа; не мога да го сторя!


Чорбаджията фучеше, пухтеше, искаше да говори, но се задушаваше. Капитанът намери сгода, сред суматоха-та, да напълни отново чашата си с ракия.


– Опак човек си и наопаки вземаш нещата, Панайо-тарос – обади се попът, като се мъчеше да смекчи гласа си. – Няма да предадеш Христос, глупчо, ами ще се прес-ториш, уж, че си Юда, че предаваш Христа, за да можем и ние да го разпнем, а след това да го възкресим. Дебела ти е главата, ама се понапъни, ще разбереш: за да бъде спа-сен светът, трябва да бъде разпнат Христос; за да бъде разпнат Христос, трябва някой да го предаде... Виждаш, значи, че за да бъде спасен светът, необходим е Юда; по-необходим от всеки друг апостол. Ако липсва един апос-тол, няма значение; ала ако липсва Юда, нищо не става... След Христос той е най-необходим... Разбра ли?


– Юда аз не ставам! – каза отново Панайотарос, като мачкаше в шепата си счупеното яйце. – Вие искате да ме направите Юда, аз не искам, свършено!


– Панайотарос, хайде, направи ни хатъра – обади се и учителят, – стани Юда и ще си обезсмъртиш името.


– И дядо Ладас те моли – каза капитанът, като си бър-шеше устните, – а пък за парите, вика, дето му дължиш, няма да ти дава зор; ще ти хариже дори, вика, лихвите...


– Не се бъркай в чужди работи, капитане! – изписка ядосано старият стипца. – Аз не съм казал нищо; Пана-йотарос, постъпи както Бог те просвети, аз лихви не харизвам!


Замълчаха. И тогава се чу тежкото дишане на Пана-йотарос, който се задъхваше, сякаш се изкачваше по планина.


– Да не губим време – обади се отново капитанът, – оставете човека да го прехвърли в ума си, да го смели, тези работи не стават така на крак. Не е малко нещо да станеш Юда, тази работа иска ум и ракия, дето има една дума. Къде е Манольљс, та да свършим?


– Видяхме го на сладки приказки с годеницата му, Ле-ньљ; къде ти да се откъсне от нея! – каза пак Янакос.


– Тук съм – обади се целият изчервен Манольљс, кой-то беше влязъл незабелязано и стоеше в един ъгъл. – На
ваше разположение съм, чорбаджи и старейшини.


– Ела, Манольљс – каза попът с меден глас, – ела, бла-гословен да си!


Манольљс се приближи, целуна ръка на свещеника. Той беше млад мъж, рус, срамежлив, бедно облечен. Миришеше на мащерка и мляко; а сините му очи бяха изпълнени с неизразима чистота.


– Най-тежкият жребий се падна на тебе, Манольљс – каза свещеникът с тържествен глас. – Бог избра теб да съживиш с тялото си, с гласа си, със сълзите си, свеще-ните слова... На теб ще сложат трънения венец, теб ще бичуват, ти ще носиш честния кръст и ще бъдеш разпнат. От днес чак до догодина, до Страстната седмица, едно нещо трябва да имаш в ума си, Манольљс, само едно: как да станеш достоен да понесеш тежкия товар на кръста.


– Не съм достоен... – промълви Манольљс разтрепе-ран.


– Никой не е достоен, но теб избра Бог.


– Не съм достоен – прошепна отново Манольљс, – сгоден съм, докосвал съм жена, имам грешни мисли, след няколко дни ще се женя... Как мога аз да понеса страш-ния товар на Христа?


– Не се противи на волята божия – каза попът стро-го; – не, не си достоен, но божията милост прощава, усмихва се и избира; теб избра, мълчи!


Манольљс замълча, но сърцето му биеше до пръсване; от радост и страх. Погледна през прозореца; полето се раз-стилаше спокойно, мокро, свежозелено, ситният дъждец беше престанал, Манольљс вдигна очи и потръпна радост-но: голяма дъга, цялата в смарагди, рубини и злато, беше увиснала във въздуха и съединяваше небето със земята.


– Да бъде волята му! – каза Манольљс, като постави широко длан на гърдите си.


– Да се приближат сега и тримата апостоли – заповяда свещеникът, – ела и ти, Панайотарос, не се сърди; няма да те изядем. Приближете се за благословия.


Приближаха се и четиримата и се наредиха отдясно и отляво на Манольљс. Свещеникът простря ръце над глвите им.


– С божията благословия – каза той. – Духът госпо-ден да ви осени; и както набъбват през пролетта дър-ветата и разцъфват, така да разцъфнат, па макар и да са пънове, сърцата ви! И да стане чудото, да ви гледат през Страстната седмица вярващите и да казват: "Това Янакос, Костандис и Михелис ли са? Не, не! Това са Петър, Яков и Йоан."


И да подкрепят Манольљс с трънения венец да се изкачва по Голгота и да ги хваща страх. И да се разтресе пак земята, да потъмнее слън-цето, да се раздере завесата на храма вътре в сърцата им. И да се изпълнят очите им със сълзи, да се прояс-нят и изведнъж да видят, че всички сме братя! И да въз-кръсне Христос не вече в двора на църквата, а вътре в сърцата ни. Амин!


Тримата апостоли и Манольљс усетиха как студена пот обля телата им; коленете им се подкосиха. Сякаш във висините някакъв сокол се виеше над душите им и се изплашиха; ръцете им неволно се раздвижиха и се спле-тоха; всички станаха една верига, свързани в опасността. Само Панайотарос стисна юмрук и не искаше да се хва-не; поглеждаше към вратата, бързаше.


– Вървете си сега – каза им свещеникът, – с благо-словията Христова! Нов път се отваря пред вас, много труден, притегнете си поясите, прекръстете се, Бог да ви помага!


След тези му думи селяните един по един се поклони-ха на свещеника, поздравиха първенците и се измъкнаха през вратата. Станаха и старейшините, запротягаха кра-ка, ръце, изтръпнали им бяха, да се поразкършат.


– С божията помощ – каза чорбаджията – всичко свърши добре; добре я оправи, измъкна ни сухи от вода-та. Благослови, отче!


Но тъкмо когато първенците прекрачваха прага, ка-питан Фортунас се плесна по бедрата и избухна в смях:


– Бре, ами че ние забравихме да изберем Магдалена!


– Не се тревожи, капитане – обади се старият чорба-джия, като преглътна слюнките си, – аз ще я поканя вкъщи и ще поговоря с нея. Мисля, че ще успея да я скло-ня... – добави той, като се усмихваше.


– Ако ще мърсуваш с нея, чорбаджи – каза попът, – направи го, щом като не се боиш от Бога, преди да по-говориш с нея; стане ли вече Магдалена, нали разбираш, голям грях е!


– Добре, че ми каза, отче – отвърна чорбаджията и въздъхна, сякаш се бе отървал от голяма опасност.


"Проклети да сме всички – мърмореше капитан Фор-тунас, когато остана сам и се заспуска, като се опираше тежко на тоягата си, към конака, където го беше поканил агата, да хапнат и да пийнат. – За тези неща бре, трябва чисто сърце, а ние сме Содом и Гомор!"


Попът ли? Алчен, отворил е аптека, нарекъл я е църк-ва и продава Христос на драмове; цери, казва шарлата-нинът му неден, всички болести. "Каква болест имаш ти?" – "Излъгах." – "Един драм Христос, толкова гро-ша." – "Откраднах." – "Драм и половина Христос, тол-кова." – "Ти? – "Убих." – "А, тежка болест, нещастни-ко. Ще вземеш вечерта, преди лягане, пет драма Хрис-тос, струва скъпо, толкова." – "Не може ли по-малко, отче?" – "Това е тарифата; плащай, иначе ще отидеш в дъното на ада." И му показва картините, дето ги има в дюкяна си и дето показват ада, с огньове и вили, и дяво-ли, и клиентът трепери и отваря кесията си...


Старият Патриархеас ли? Същинска свиня, корем от главата до петите; и главата му дори е пълна с черва. Ако туриш от една страна всичко, което е изял през живота си, и от друга – всичко, което е избълвал през устата си или отдолу, ще се издигнат две огромни планини само мръсотия. Така ще се представи утре, с двете планини отляво и отдясно, на Бога.


Хаджи Николис, даскалът ли? Половин порция, гор-кият, беден, с грозна мутра, страхлив, с очилца – и си мисли, че е Александър Велики. Носи хартиен шлем и пълни главата на децата с хартиени шлемове. Какво мо-жеш да очакваш? Даскал.


Старият Ладас ли? Чифутин, мошеник, нещастник, седи върху бъчвите си с вино, върху кюповете си със зехтин и върху чувалите с брашно и умира от глад. Той именно казал на жена си една вечер, когато имали гости: "Жено, опечи едно яйце, ще ядем седмина". Живее гла-ден, жаден, с гол задник, бос – защо? За да пукне богат! Пфу, да се не види макар!


А пък, ако питаш и за мен! От кол и въже съм! Тряб-ват ти щипци, за да не се изцапаш. Какво ли не съм ял, пил, окрал, убил, обезчестил през живота си! Кога сва-рих всичко това? Мљре, да са живи и здрави ръцете ми, краката ми, устата ми, кръстът ми – добре поработиха, благословени да са!"


Говореше си сам капитан Фортунас, потропваше с тоягата си по камъните и слизаше надолу. Беше свалил калпака си и го носеше в ръка, защото се беше сгорещил. Спря се пред конака на агата, изплю се; така беше свик-нал да прави винаги, за да си изкара яда; сякаш плюеше върху всичко турско, сякаш вдигаше едно съвсем мънич-ко знаме на свободата и ставаше за миг свободен.


Изплю се, изкара си яда, а след това почука на вратата; преглътна доволен слюнките си; добре ще си хапне, добре ще си пийне, добър човек беше агата, щедър, и ще си стегнат пак главите с кърпи, за да не се пръснат, и ще пият с водни чаши ракия.


Налъми затрополиха по двора, ситни стъпчици, вра-тата се отвори; старата робиня на агата, Марта гърбавичката, поздрави с кисела мутра капитана.


– Ако вярваш в Христа, капитане – каза му тя, – не се напивайте пак, не издържам вече, не издържам!


Капитанът се засмя; погали нежно гърбичката.


– Не бери грижа, кирЎ Марта, няма да се напием; и ако пък се напием, няма да повръщаме; и ако пък повърнем, ще ни донесеш легена, та да не изцапаме одаята. Имаш думата ми!


И като рече то, прекрачи гордо прага.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (5)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Paolo Di Canio
    Paolo Di Canio
    Рейтинг: 1706 Неутрално

    Дано гърците не се хванат на антихристките послания на отлъчения от църквата Казандзакис.

    Православието е под атака навсякъде.

  2. 2 Профил на 'ΕΡΕΒΟΣ
    'ΕΡΕΒΟΣ
    Рейтинг: 3695 Неутрално

    Казандзакис е един от най-изявените гръцки масони !

    Не се родих Грък по собствено желание.Просто имах късмет ! За един Грък граница е само Хоризонта !
  3. 3 Профил на andreas_hofer
    andreas_hofer
    Рейтинг: 1173 Любопитно

    Казандзакис е един от най-изявените гръцки масони !
    —цитат от коментар 2 на 'ΕΡΕΒΟΣ


    Това че е бил масон, означава ли, че не може да бъде талантлив писател и да казва истини?!

    Комунизмът и неговите мутации са проклятието на съвременна България
  4. 4 Профил на 'ΕΡΕΒΟΣ
    'ΕΡΕΒΟΣ
    Рейтинг: 3695 Неутрално

    До коментар [#3] от "andreas_hofer":

    Не разбира се !

    Не се родих Грък по собствено желание.Просто имах късмет ! За един Грък граница е само Хоризонта !
  5. 5 Профил на betona
    betona
    Рейтинг: 1861 Неутрално

    До коментар [#1] от "Paolo Di Canio":

    немай грижи. тоя пич е вкарал в църквата повече ора отколкот сичкото защитник на православието взети заедно.
    било под атака...да ама преди сичко вътрешна. иди в блискоя или дълечен изток да видиш кво значи да си пот атака. айде.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK