Откъс от "Разказвачът. Животът на Роалд Дал" на Доналд Стърок

Издателство "Ентусиаст"

Издателство "Ентусиаст"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Разказвачът. Животът на Роалд Дал" с автор Роалд Дал, предоставен от Издателство "Ентусиаст"


Роалд Дал – човекът зад легендата! Официалната биография на Разказвач №1 за първи път достига до българските читатели


Необуздан фантазьор, гениален артист, хладен наблюдател, суетен фукльо, нахакан ученик, отшелник, джентълмен с изискан вкус и същевременно пламенен антиинтелектуалец – малка част от всички несъвместими парченца, които съставляват противоречивата личност на един от най-забележителните световни писатели: Роалд Дал. След като най-емблематичните му детски книги вече достигнаха да малките читатели, издателство "Ентусиаст" публикува за първи път на български език "Разказвачът. Животът на Роалд Дал" – официалната биография с автор Доналд Стърок, посветена на британския хуморист, чиито истории продължават да пленяват милиони деца и възрастни по целия свят.




Безграничното въображение и необятният талант на Дал сътворяват герои като Матилда, Джеймс, Уили Уонка, Големият дружелюбен великан, Фантастичният господин Фокс и Върховната вещица. Човекът зад тези незабравими истории обаче си остава загадка, мистерия, която самият той поддържа, предпочитайки да разкрива личния си живот полуроманизиран.


Дал определя биографите като скучни събирачи на факти, хора без въображение, а книгите им – също толкова вяли, колкото живота на човека, за когото се отнасят. Въпреки негативното отношение малко преди смъртта си писателят избира за тази отговорна задача средната си дъщеря Офелия, като ѝ оставя правото да посочи друг биограф при невъзможност да се справи. Тя, както и останалите наследници на Разказвача, са категорични, че с това предизвикателство трябва да се заеме именно Доналд Стърок – сценарист, режисьор и продуцент от BBC, който не само прави първия документален филм за Дал, но и се превръща в дългогодишен приятел на семейството.


Преди първата си среща с Роалд Дал Стърок възприема писателя като весела и безгрижна личност, остроумен, неприличен и широкоскроен бохем. Впоследствие осъзнава, че зад самоуверената броня, зад честите избухвания и перчене, се крие ранимата душа на немощен и уязвим човек, но и стихия, която никога няма да се укроти.


За да подготви точно и балансирано обширната биография, Стърок получава безпрецедентен достъп до огромния архив на Дал от ръкописи, писма, тетрадки, изрезки от вестници и фотографии, оставени в прашната му писателска колибка в задния двор на дома му в английското село Грейт Мисендън. След години работа документалистът успява да сглоби всички парчета, така че правдиво да изгради сложната душевност на Разказвача. Стърок разкрива неизвестни досега детайли от интимния свят на Дал: ужасяващите му преживявания като военен пилот; годините, прекарани във Вашингтон през Втората световна война; болката, предизвикана от трите трагедии, които поразяват семейството му; новата любов, която идва почти в края на живота му.


"Рядко се случва някой биограф да работи върху толкова забавен и увлекателен обект, чийто приключенски живот се люшка от криза към триумф и от трагедия към хумор с такава неуморна напереност и неугасима жизнерадост", споделя Стърок. В действителност житейският път на писателя е парадокс, низ от нещастия, падения, препятствия, но и радости, полети и мечти. За първи път в "Разказвачът. Животът на Роалд Дал" истината за един от най-значимите творци на XX век излиза наяве. Разбира се, що се отнася до истина и лъжа, с Дал винаги трябва да имаме едно наум.


превод Мариана Христова


Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


ПРОЛОГ
Обяд с Игор Стравински


РОАЛД ДАЛ СМЯТАШЕ, ЧЕ БИОГРАФИИТЕ СА СКУЧНИ. Сподели го с мен, докато дъвче- ше щипката на един омар. Тогава бях на двайсет и четири години и бях пока- нен да прекарам уикенда в дома на писателя в селската част на Бъкингамшър. Вечерята течеше с пълна пара. Цяла тълпа роднини и приятели унищожаваха поднос, отрупан с морска храна. Около масата бавно шестваше някакъв стра- нен предмет, изработен от преплетени метални брънки. Дал ни беше казал, че човек със сръчни ръце и пространствена ориентация съвсем лесно може да ги раздели всичките. До момента нито един от гостите не беше успял. До- като чаках пъзелът да стигне до мен, се опитах да отговоря на презрението на Дал към биографиите.


Споменах Литън Стрейчи, Виктория Глендънинг, Майкъл Холройд. Той обаче никак не се трогна. Седнал във високо кресло на- чело на дългата си чамова маса, той се облегна назад, отпи огромна глътка от голямата си чаша с бургундско вино и се върна към своята теза с подновено удоволствие. Биографите са скучни събирачи на факти, твърдеше той, хора без въображение, а книгите им обикновено са също толкова вяли, колкото живота на човека, за когото се отнасят. С блеснали очи ми сподели, че мнози- на от най-забележителните писатели, с които се е сблъсквал, са били крайно незабележителни човешки същества. Спомням си как с нехайно движение на едрата си ръка отписа Норман Мейлър, Ивлин Уо, Томас Ман и Доктор Сюс като досадни, суетни, меланхолични или непоносими. Знаеше, че обичам му- зиката, и може би затова спомена и Стравински.


– Истински гений като композитор – заяви той и се подсмихна с отметна- та назад глава, – но иначе съвсем обикновен.
Веднъж бил обядвал с него, добави той, и говорел от опит. Опитах се да се сетя за творци, чийто живот е бил също толкова ярък, колкото изкуството им: Моцарт, Караваджо, Ван Гог, може би? Яркосините очи на Дал се впериха право в мен.
– Не е там въпросът – каза той. – Защо, за бога, някой би предпочел да чете сбирка от подробности, каталог от факти, когато на света има толкова много добра художествена проза?


Заяви, че фантазията винаги е много по-интересна от действителността. Седях там и гледах развеселения, но заядлив блясък в очите му. Почувствах, че той се бори с мен като боксьор на ринга. Беше ми нанесъл удар и се беше зарадвал, че аз отвърнах. Сега ми бе нанесъл втори, по-труден за отразяване. Щеше да ми бъде трудно да продължа мача, без разговорът да стане прекалено подробен и може би твърде продължителен. Поколебах се. Запитах се за живота на самия Дал. Той току-що бе написал два тома мемо- ари и ми беше дал да прочета ръкописа на единия.


Затова бях в общи линии запознат с първите двайсет и пет години от живота му: родители норвежци, отраснал в Уелс, нещастен в училище, младежки приключения в Нюфаунд- ленд и Танганайка, военен пилот, тежка самолетна катастрофа, последвана от кариера на военновременен дипломат във Вашингтон. По-рано, когато бяхме насаме, му казах, че книгите ми се струват завладяващи. Дали не искаше да повторя комплимента и сега, на масата? Не бях сигурен. В този момент металните брънки стигнаха до мен и разговорът се насочи към други теми. Скоро огромните му заострени пръсти вече бяха взели объркващия предмет от моите неумели ръце и той бе започнал уверено да демонстрира решението. По-късно, след края на вечерята, която завърши с предложение за блокчета "Кит Кат" и "Марс" от червена найлонова торбичка, Дал изведе двете си ку- чета в градината. След няколко минути се върна, пожела лека нощ на всички и театрално се оттегли от публичното пространство на всекидневната в уеди- нението на спалнята си.


Половин час по-късно вървях по заскрежената пътека от основната сгра- да към къщата за гости в градината. Всичко наоколо бе застинало съвсем неподвижно. В далечината се разнесе крясък на лисица. За миг се спрях и вдигнах поглед към ясното зимно небе. Зърнах толкова много звезди, че ос- танах поразен. Грейт Мисендън се намираше на по-малко от половин час път с кола от Лондон, но светлините на града ми се струваха безкрайно далеч. На едно пасище недалеч оттук се размърдаха крави. Огледах се наоколо. Заобле- ни хълмове обгръщаха градината от всички страни. От горната част на алеята ме гледаше намръщено един огромен бук.


Всичко изглеждаше потънало в сенки, размито и измамно. Над главата ми се извисяваше тъмният силует на петстотингодишния тис, вдъхновил написването на "Фантастичният госпо- дин Фокс". В овощната градина лунната светлина проблясваше над пъстро изрисувания цигански фургон, който бе пресъздал в "Дани – шампион на све- та". Сред долните клони на тиса изпърха сова. Обърнах се и отворих вратата на стаята си.


Скоро се хванах, че разглеждам книгите в библиотеката до леглото си. Ня- маше нито една биография. Повечето бяха криминални романи: Ед Макбейн, Агата Кристи, Елъри Куин, Дик Франсис. Докато изваждах една книга, забе- лязах, че има и истории за призраци, енциклопедия за насекомите, дневник на един викториански свещеник и книжка с поезия от Д. Х. Лорънс. Всички книги изглеждаха четени. Отново се замислих за онзи разговор по време на вечерята и се зачудих дали Роалд наистина е познавал Стравински. Може би бе подхвърлил тези думи просто за да ме обърка? Спомням си, че преди да угася лампата, си помислих, че на следващия ден ще го извадя от скривали- щето му. Щях да го попитам по какъв повод е обядвал с великия композитор. Излишно е да казвам, че се разсеях и забравих.


Беше февруари 1986 година. Познавах Дал от шест месеца. Предишната есен като начинаещ режисьор в отдела по музика и изкуства на Би Би Си бях предложил да снимаме филм за него за Bookmark – водещата литературна програма на корпорацията. Найджъл Уилямс, продуцентът, който също бе утвърден сценарист и романист, бе решил, че коледното излъчване на пре- даването ще бъде посветено на детската литература. Преди двайсет години този дял от литературата все още беше област, която много от хората, зани- маващи се с изкуство във Великобритания, имаха склонност да презират, и както никога нито един от по-възрастните, по-опитни режисьори в програ- мата нямаше желание да предлага идеи.


Аз бях най-младият член на екипа. Отчаяно копнеех да снимам филм. Какъвто и да било филм. Затова се въз- ползвах от тази възможност. Предложението ми се стори очевидно – портрет на най-прочутия и преуспял жив автор на детски книжки. Мотивите ми обаче бяха до голяма степен опортюнистични. На този етап не бях чел нито една от книгите на Дал за деца с изключение на "Чарли и шоколадовата фабрика". От друга страна, когато бях на тринайсет, изчетох повечето от кратките му разка- зи за възрастни – душевно удоволствие, на което се отдавах съсредоточено на чина по време на часа по математика. Пубертетският ми ум се наслаждаваше неимоверно на тяхната гротескност, на сложните им обрати и завои, както и на техния кратък, елегантен и странно сексапилен език.


Помня усмивката на Найджъл Уилямс. Как ме погледна, когато споменах Роалд Дал – разбиращо, почти дяволито.
– Добре – каза той. – Ако успееш да го убедиш.
Това ме накара да се поколебая. За парите ли си мислеше? Бюджетът на програмата беше малък и винаги плащаха на участниците си минималния хонорар. Найджъл обаче мислеше за друго.
– Нали му знаеш репутацията? – попита реторично той. – Невероятно кисел и труден. Никога няма да се съгласи да участва.


Кимнах, макар че го чувах за първи път, защото до момента впечатление- то ми за човека Роалд Дал беше изключително за весела и безгрижна лич- ност. Четири години по-рано, когато бях студент, той взе участие в един дебат на "Оксфорд Юниън". "Романтиката е глупост", това беше темата. Приносът на Дал беше паметен – той твърдеше, че романтиката не била нищо повече от евфемизъм за човешкия сексуален нагон. Беше страхотен артист – остроумен, неприличен и често пъти сексуално провокативен. В един момент предизвика младите жени сред публиката да се опитат да създадат "роман- тична връзка" с евнух. В друг се пошегува, че кастриран мъж е като самолет без двигател, защото нито единият, нито другият може да го вдигне. Когато излязох от кабинета на Найджъл, всичко това беше още прясно в паметта ми.


"Дал може би ще е заядлив – помислих си аз, – но ще бъде и забавен." От вестникарски изрезки открих, че живее в някакво село, наречено Грейт Ми- сендън. Проверих в телефонния указател за "Дал, Р." и намерих телефонния му номер. Десет минути по-късно вече му звънях, за да обсъдим проекта. Разговорът ни беше кратък и по темата.
– Елате на обяд – каза той. – Има добри железопътни връзки от Мерил- боун.


Една седмица по-късно застанах пред яркожълтата порта на Джипси Хаус, неговата скромна варосана къщичка от ХVIII век. Позвъних. Буря от кучешки лай предизвести пристигането на една гигантска фигура по дълга червена жилетка от плетена вълна. Той погледна надолу към мен. Беше висок метър и деветдесет и пет, с грубовато лице и пълен. Тялото му изглеждаше по-голямо от вратата и направо огромно за размерите на къщата. Той ме заве- де в уютна всекидневна, където в камината гореше огромна цепеница. Изгле- ждаше малко изненадан. Попитах да не съм сбъркал датата.


– Не – отговори той. – Чаках ви.
Помоли ме да изчакам една минутка и излезе от стаята. Крачките му бяха широки и тежки, но странно грациозни – малко като на жираф. На една стена триптих от разкривени глави, дело на Франсис Бейкън, ме гледаше и това ме накара да изпитам неудобство. Спомних си, че години наред издателите на книгите на Дал за възрастни го бяха наричали "майстор на ужасите". На съседната стена още една глава на Бейкън – тази представляваше разкривена вихрушка от зелено и бяло – отвърна на погледа ми.


Около тях една тревожно еклектична група от картини и артефакти украсяваше стаята: картини с цветни маслени бои, колекция от огромни старинни норвежки лули, при- митивна маска, холандски пейзаж в убити цветове и няколко стилизирани геометрични картини. По време на обяда разбрах, че били работа на руски представители на супрематизма: Попова, Малевич и Гончарова.


Съпругата на Дал, Лиси (произнася се по същия начин като двете сред- ни срички на името ѝ, Фелисити), се върна след пет минути и ме покани да отида в трапезарията, където той ме очакваше. По време на обяда от пушени омари, които поднесоха от кутия – не помня да е имало вино, – говорихме за документалния филм. Зададох му някои въпроси за ранния му живот и дет- ството му. Той сподели колко лесно се оказало да вижда света от перспекти- вата на дете и как мислел, че може би това е тайната на авторите, чиито книги за деца имат успех. Наскоро бяха публикували неговия мемоар за детството му, "Момче". Исках да използвам тази книга за основа на филма, затова го- ворихме за "Рептън", училището, където преди петдесет години бе прекарал тийнейджърските си години.


Той ми разказа колко нещастен е бил там и си поговорихме за етиката на боя, с който училището бе прочуто. Нахвърляхме няколко евентуални дати за снимки в дневника му. После го попитах може ли да видя писателската му колиба. Бях чел за нея и исках да направя снимки там. Очаквах, че може да откаже и да заяви, че това място е прекалено лично, за да го покаже на филмов екип. Той обаче не трепна и след обяда ме заведе да го видя. Тръгнахме по каменна пътека, оградена с липови фиданки без листа, завързани за рамка от бамбук, която плавно се извиваше над главите ни. Дал ми обясни, че с времето фиданките ще израснат в тази форма и ще образуват вълшебен сенчест тунел.


Той отвори вратата на колибата и аз влязох вътре. Преддверие, претъп- кано със стари снимки в рамки и шкафове за документи, водеше право към пространството му за писане. Стените бяха покрити със стари блокчета по- листиренова пяна за изолация. Всичко беше пожълтяло от никотин и смър- деше на тютюн. По изтъркания линолеум на пода се стелеше килим от прах, стружки от молив и цигарени фасове. Пред миниатюрен прозорец отпуснато висеше синтетична завеса. Нямаше почти никаква естествена светлина. Огромен фотьойл заемаше почти изцяло мъничката стая – Дал често сравнява- ше седенето тук като усещането да си в утробата или в пилотската кабина на някой "Хърикейн".


Каза ми, че е извадил голямо парче от облегалката, така че нищо да не притиска долната част на гърба му и да не дразни раната, получена, когато самолетът му се разбил през войната. Над фотьойла като бо- гомолка, която дебне плячката си, се бе извила една очукана сгъваема лампа, а от нащърбената странична облегалка висеше направо древна топка за голф. От тавана висеше електрически радиатор с едно ребро. Електрическият му шнур се спускаше до контакт близо до пода. Дал ми каза, че като го побутва със стар стик за голф, може да насочва топлина към ръцете си, когато е студено.


Всичко изглеждаше нестабилно и импровизирано. Повечето неща ми се сториха доста опасни. Чарът на колибата обаче бе неустоим. Едно огромно дете ми показваше съкровищата си: зелената дъска за писане, която бе проек- тирало само, мръсния спален чувал, с който си топлеше краката, и най-цен- ното от всичко, своята колекция от чудноватости. Те стояха на дървена маса до фотьойла му и включваха главата на една от бедрените му кости (която била отрязана преди двайсет години при операция за подмяна на тазобед- рената става), стъкленица с розов алкохол, в която плаваха няколко жилести лепкави парченца от гръбначния му мозък, скален къс, разцепен на две, за да разкрие грозда от розови кристали, стаен вътре, малък модел на самолет, няколко парченца вавилонска керамика и огромна метална на вид топка, изработена, увери ме той, от опаковките на стотици шоколади. Най-накрая ми посочи една блестяща стоманена протеза. Временно я били поставили в таза му по време на неуспешна операция за смяна на тазобедрената става. Сега я използваше като импровизирана дръжка за чекмедже на един от раздрънка- ните си шкафове.


Снимките минаха без проблеми. Въпреки че това беше първият път, ко- гато някой го снимаше в писателската му колиба и всъщност първият път, когато Би Би Си правеше документален филм за него, нямаше разправии, трудности и заяждане. Роалд очароваше всички и аз от време на време се чудех на какво се дължи тази негова репутация на раздразнителен човек. Из- общо не останах с впечатлението, че избухва бързо. Години по-късно обаче разбрах, че при първото си посещение просто съм пропуснал едно подобно избухване. Не много дълго след смъртта му Лиси обясни защо тогава ме беше изоставил във всекидневната. Оказа се, че когато съм застанал на прага му, не съм направил добро впечатление. Роалд отишъл право в кабинета ѝ.


– О, Господи, Лис, те са ми пратили някакво шибано дете! – изстенал.
Лиси го подканила да ми даде възможност и мисля, че моята младост и добросъвестност накрая са се превърнали в предимство. В края на двуднев- ните снимки дори ми се струваше, че Роалд ми е станал приятел. В редактор- ската стая, докато сглобявахме филма, си спомних за подозрението, което все още заобикаляше Дал в литературните среди. Найджъл Уилямс, притеснен, че Дал изглежда прекалено симпатичен, настоя да заснема интервю с литера- турен критик, за когото се знаеше, че е враждебно настроен към творчеството за деца на Дал.


Тази реакция може би до голяма степен се дължеше на една язвителна антиизраелска статия, която Дал бе написал за "Литерари Ривю", която породи големи дискусии и го заклейми като антисемит в очите на мно- го хора. Аз обаче чувствах, че има нещо повече от това в атмосферата от бдителност и недоверие, която като че ли заобикаляше реакцията на хората към него. Нещо, което не можех да определя точно. Може би усещането, че е аутсайдер: неразбран, отблъснат, почти парий.


През следващите четири години сигурно съм посетил Джипси Хаус шест или седем пъти. Постепенно опознах децата на Дал: Теса, Тео, Офилия и Луси. В ума ми все още витаят много спомени от тези посещения. Въоду- шевеният глас на Роалд по телефона рано една сутрин: "Не знам какво ще правиш другата събота, но каквото и да е, по-добре мини насам. Вечерята, която планираме, ще е невероятна! Много ще съжаляваш, ако не дойдеш." Изненадата онази вечер беше хайвер – нещо, което знаеше, че никога не съм опитвал. Верен на бракониерския си дух, той по-късно обясни, че го е купил на намалена цена в тайна сделка, която звучеше като кръстоска между шпи- онски роман на Джон льо Каре и филм от поредицата Carry On. Паролата била: "Ти ли си Сара с големите цици?" Помня как една друга вечер отворир няколко от стотиците сандъци с бордо, реколта 1982 година, които бе купил неотдавна и които бяха струпани из цялата му изба. Предполагаше се, че ви- ното ще е готово за пиене чак през деветдесетте години, но Роалд не обърна внимание на това.


– Глупости! – отсече той. – Щом ще стават за пиене през деветдесетте, значи ще стават и сега.
И наистина ставаха.


Спомням си влизанията му във всекидневната преди вечеря, винаги дра- матични и спиращи разговора, и гръмкия му заразителен смях. Винаги беше вълнуващо да си в компанията на Роалд. Човек никога не знаеше какво ще се случи. И каквото и да правеше той, всичко се превръщаше във вдъхновение за някоя история. Веднъж, в една лятна утрин на терасата, той ме научи как да отворя първата си стрида, използвайки дървеното джобно ножче на баща си. Каза ми, че го носи със себе си по целия свят още от ученик. Когато годи- ни по-късно разказах историята на Офилия, тя избухна в смях.


– Метнал те е – обясни тя. – Това беше просто един стар нож, който взе от кухнята.
Първоначално физическото присъствие на Роалд изглеждаше заплаши- телно, но когато човек останеше насаме с него, той се превръщаше в завла- дяващ разказвач. Тихият му глас придобиваше мъркащ тембър, сините му очи искряха, дългите му пръсти потръпваха от удоволствие, когато подемеше история, разглеждаше пъзел или просто излагаше някакво наблюдение, кое- то го бе заинтригувало. Нищо чудно, че децата оставаха запленени в негово присъствие. Той обичаше да говори. Но умееше и да слуша – ако сметнеше, че може да научи нещо. Често говорехме за музика.


Той предпочиташе гра- мофонни записи и компактдискове пред изпълнения на живо – заради дългите му крака и многобройните гръбначни операции му беше извънредно неу- добно да седи в каквато и да било концертна зала – и изпитваше удоволствие да сравнява различни интерпретации на любими произведения, като относи- телните силни страни и качества сякаш го караха да се чувства странно неу- добно. Някой конкретен запис винаги трябваше да бъде най-добрият. Винаги трябваше да има победител. Това мнение беше характерно за почти всички страни от живота. Независимо дали ставаше въпрос за храна, вино, картини, литература или музика, той изпитваше огромен интерес към "най-доброто".


Обичаше сигурността и ясните, категорични мнения. Не мисля, че някога съм го чувал да казва нещо с колеблив глас. И макар че животът му изобил- стваше от инциденти, той живееше в днешния ден и рядко се отдаваше на спомени. Спомням си само един кратък разговор за времето му като военен пилот и абсолютно нищо за участието му в шпионажа или общуването с хо- ливудските знаменитости, вашингтонските политици и нюйоркските литера- тори от епохата на Втората световна война.


От време на време се хвалеше, че е приятел с видни личности. Спомням си как веднъж ми каза без конкретна причина, че един прочут актьор не при- ел с достойнство загубата, когато Роалд го победил на голф. И разбира се, да не забравяме и неправдоподобното твърдение, че е обядвал със Стравински. Но макар че луксът и славата на знаменитостите очевидно го привличаха, откриването на птиче гнездо в живия плет му доставяше също толкова удо- волствие, колкото и бутилка "Шато Лафльор" реколта 1982 или остроумията на Ян Флеминг и Дороти Паркър. Наслаждаваше се на това да пренебрегва много от границите, наложени от английското общество, и да задава на хората лични въпроси.


Подозирам, че го правеше не толкова защото се интересуваше от отговора им, колкото защото се радваше на смайването, което може би щеше да предизвика. В този смисъл той можеше да бъде жесток. И все пак, макар че избухливият му нрав беше пословичен, аз го видях само веднъж да избухва истински. Говореше по телефона с една уредничка на из- ложба на Франсис Бейкън в Ню Йорк, която искаше да вземе назаем една от картините му и се бе обадила, докато Роалд имаше гости за вечеря. Тя каза нещо, което го раздразни, затова той изруга свирепо и затръшна телефона. Спомням си какво си помислих – че жестът е драматичен. Роалд играеше, за да се хареса на публиката си.


Гневът му се укроти почти веднага след като върна слушалката на мястото ѝ.


Дори тогава смътно осъзнавах, че това ненужно перчене е само лустро, черупка, броня, предназначена да предпази човека вътре: човек немощен и очевидно уязвим. Няколко покани за вечеря бяха отменени в последния мо- мент, защото той не беше добре. Веднъж Лиси ми съобщи по телефона, че "старото момче" почти се е срещнало със своя създател. Винаги обаче се съ- вземаше и когато го видех следващия път, изглеждаше също толкова пращящ от здраве, колкото преди. Винаги пиеше, винаги пушеше, винаги беше готов да се впусне в спор. Изглеждаше като стихия, която никога няма да се укроти.


Затова смъртта му през ноември 1990 година представляваше истински шок. На погребението му разплаканата Лиси, която знаеше, че съм страстен почи- тател на класическата музика, ме попита дали ще ѝ помогна да поръча нови оркестрални постановки на някои от творбите на Роалд и така да постигне нещо, което той беше искал: алтернатива на "Петя и вълкът" на Прокофиев, която да привлече децата в концертните зали. Току-що бях напуснал Би Би Си и бях започнал да работя на свободна практика и с готовност приех тази възможност.


През следващите няколко години се запознах със сестрите на Роалд – Алфхилд, Елзе и Аста, – както и с първата му съпруга, Патриша Нийл. Всички те участваха в един по-дълъг филм, който снимах за Дал през 1998 година, пак за Би Би Си, който Офилия представи и в който двамата с нея за първи път изследвахме някои от темите в тази книга. Много от интер- вютата с членовете на семейството му, цитирани тук, датират от онзи период.


Малко преди смъртта си Роалд избра Офилия за свой биограф. В случай че не желае да се заеме с тази задача, той ѝ остави също така и правото да избере биограф. Това донякъде шокира по-голямата ѝ сестра Теса, която се надяваше, че ще помоли нея да напише книгата. Все пак Офилия беше тази, която се нагърби с предизвикателството да пресее огромния архив от писма, ръкописи, тетрадки, изрезки от вестници и фотографии, оставени от баща ѝ в писателската му колиба.


Но тя живееше в Бостън и беше неимоверно ангажи- рана с работата си като президент и изпълнителен директор на "Партньори в здравето", медицинска благотворителна организация в Третия свят, един от основателите на която беше станала през 1987 година, а проучванията за биографията отнемаха време и на нея ѝ ставаше все по-трудно да завърши книгата. Най-накрая, когато през 2006 година забременя, тя реши да изостави ръкописа си и ме попита дали бих желал да се наема с предизвикателството да напиша биографията на баща ѝ. Това нейно желание, каза ми тя, се дъл- жеше на факта, че не съм член на семейството, но същевременно съм някой, който е познавал и харесвал баща ѝ.


Тя смяташе, че за човек, който не го е срещал, ще бъде почти невъзможно да събере всички ненапасващи се пар- ченца от пъзела, който представляваше неговата сложна и своеобразна ду- шевност. Всичко в този архив – който сега се помещава в Музея и приказния център "Роалд Дал" в Грейт Мисендън, открит предишната година – беше на мое разположение. С типичното си великодушие Офилия дори ми позволи да черпя от ръкописа на нейната собствена биография. Въпреки първоначалната си сдържаност, Теса също ми отдаде много от времето и енергията си. Не бих могъл да напиша тази книга без тяхното съдействие, както и без това на брат им Тео и сестра им Луси. Безкрайно съм задължен на всички тях.


В хода на това пътуване ме очакваха много изненади и главоблъсканици – не на последно място и откритието колко много противоречия са го движили. Необузданият фантазьор се бореше с хладния наблюдател, суетният фукльо с отшелника, който отглеждаше орхидеи, нахаканият ученик с уязвимия чуж- денец, който така и не бе успял да се почувства докрай у дома си в Англия, макар че обичаше да се описва като "типичен англичанин съвсем типичен англичанин." Радостта от простичките удоволствия – градинарството, изу- чаването на птици в естествената им среда – уравновесяваше увлечението му по изисканата обстановка на импозантните хотели, курортите за богати и елегантните казина.


Притежаваше изискан, деликатен вкус към картините, мебелите, книгите и музиката и все пак беше пламенен антиинтелектуалец. Можеше да тиранизира другите, но се гордееше, че защитава по-слабите. За човек, който обичаше нещата черни и бели, тези несъвместимости не бяха съвсем неочаквани. За Роалд сивият цвят почти не съществуваше. Освен това щях да науча, че така, както е пренаписвал ръкописите си, е пренаписвал и собствената си история, предпочитайки да разкрива личния си живот само полуроманизиран и следователно донякъде под негов контрол. Много неща от миналото му го караха да се чувства неудобно, а писането на истории му даваше власт над тази уязвимост.


И така, сега, през 2010 година, колелото направи пълен кръг. Когато водих онзи разговор с Роалд на вечеря през 1986-а, дори не подозирах, че двайсет и четири години по-късно най-после ще отговоря на предизвикателството му, като напиша тази книга. Това е ирония, която се надявам, че той би оценил. Защото рядко се случва някой биограф да работи върху толкова забавен и ув- лекателен обект, чийто приключенски живот се люшка от криза към триумф и от трагедия към хумор с такава неуморна напереност и неугасима жизнера- дост.


С огромното количество нов материал, с който разполагах – включително стотици ръкописи и хиляди писма, – съм се опитвал да поставя на преден план гласа на самия Дал на всички възможни места и да позволя на читателя да го види такъв, какъвто го видях аз, "с всичките му кусури". Понякога ми се искаше да можех да предам подсмихването в гласа му или блясъка в очите му, които несъмнено са придружавали много от по-скандалните му изявления.


Нещо повече, неговата склонност към преувеличения, ирония, самодо- волство и самодраматизиране го превърна в особено неуловима плячка и опи- тите ми да проникна през дебелата защитна преграда от художествена проза, която той често изплиташе пред миналото си, може невинаги да са били осо- бено успешни. Опитах се да проявя усърдие и да проверя всички факти, но ако в настоящата биография са се прокраднали някои неправилни преценки или грешки, се надявам, че читателят ще ми прости. Нямам претенции да съм нито източник на енциклопедически познания, нито безпристрастен.


Не съм сигурен, че тези неща изобщо са възможни. Въпреки това се опитах да създам разказ, който е точен и балансиран, но не и затънал в блатото на незна- чителни подробности. Това е нещо, което знам, че Роалд щеше да сметне за непростимо. Затова, макар че все още не съм сигурен дали е обядвал с Игор Стравински, трябва да призная, че това вече не ме интересува. Може би е било само част от история, дреболия. Сравнена с толкова много други неща, неговата истинност или лъжовност в крайна сметка изглежда маловажна.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK