Откъс от "Човекът, който виждаше отвъд лицата" на Ерик-Еманюел Шмит

Издателство "Ера"

Издателство "Ера"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Човекът, който виждаше отвъд лицата" с автор Ерик-Еманюел Шмит, предоставен от Издателство "Ера"


Огюстен е стажант-репортер без заплата в малкия ежедневник на Шарлероа в Белгия. Когато градчето е разтърсено от избухването на взрив, той неволно се озовава в центъра на събитията. Насред хаоса, паниката и плача, Огюстен вижда всичко... дори повече. След като е разпитан от полицията, започва свое разследване, което ще го срещне с изключителни личности и ще го отведе на места, за които дори не е подозирал.


В "Човекът, който виждаше отвъд лицата" Ерик-Еманюел Шмит продължава да изучава тайнствата на душата в един напрегнат роман, който умело преплита абстрактното с реалното. Той поставя фокуса върху изключително наболяла тема, която предизвиква множество дебати в обществото. С неподражаемия си изказ, Шмит успява едновременно да докосне сърцето и да разбуди разума. Да накара читателя да задава въпроси и да търси отговори.




Какво е да виждаш невидимото за останалите? Кое е онова, което ни мотивира да действаме или да останем неми свидетели на собствената си съдба?
Майсторски написан роман в типичния за Шмит ексцентричен, философски и вдъхновяващ стил.


Преводач Гриша Атанасов
Дизайн на корицата Фиделия Косева


Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Откъс от "Човекът, който виждаше отвъд лицата" на Ерик-Еманюел Шмит


Навън влагата на булевард "Одан" плъзва студен воал по бузите ми. Макар че не е валяло, ситни капчици лъщят върху паветата.


Някакъв пияница се прозява на пейката. Няколко домакини довършват пазаруването си. Двама младежи с качулки си шушукат в един вход. В единайсет сутринта минувачите още са малко. Едно куче се протяга. "На улицата", беше възкликнал Пегар, сякаш щях да се потопя в оживена тълпа, кипяща от желания, от възбуда, от амбиции, заляла хиляди хора, живеещи със сто километра в час, с лавина от безброй богатства, сред които щях да уловя перли, достойни да присъстват на страниците на вестника.


Но Шарлероа не е нито Париж, нито Лондон, нито Ню Йорк. Рано сутрин град Шарлероа спи, примигва с очи, когато стане време за обяд, показва кратки признаци на активност в късния следобед, в часа пик, макар че струпаните един зад друг автомобили създават впечатление по-скоро за застиналост, отколкото за нетърпение. Неподвижността се е настанила отдавна в Шарлероа заедно с млечните облаци и бавния дъжд.
Оглеждам се наоколо, един гълъб отлита недоволен.


Каква информация ще събера?
Би трябвало да вляза в някое бистро, да се опра на бара, да отпивам от чашата си и да слушам клюките, подхвърляни от съдържателя или клиентите. Но тази операция изисква да ѝ отделя няколко евро. А джобовете ми са празни. Не само джобовете, а и стомахът ми. Тротоарът свършва, без да забележа, и си изкълчвам глезена.
Рухвам на земята.


О, ако можех да припадна! Да ме свестят пожарникарите, да ме откарат в спешното отделение, където ще ме нахранят със сандвич, супа, компот...


Разтривам си крака. Няма да се получи. Само ме боли. И болката ще отшуми. По-бързо от глада ми. Изправям се. Пред мен, на двайсетина метра, елегантна жена вади ябълка от кошницата си, захапва я леко. Телефонът ѝ вибрира. Тя оставя златната превъзходна на ръба на пейката, за да отговори. Да използвам нейното разсейване и да ѝ отмъкна плода?


– Огюстен, въздържай се.
Съвестта ми предпочита глада пред срама.
– Събери информация. Върни се във вестника с новини. Иначе...


Някаква безчестна част от мен изпитва желание да спори със съвестта ми:
– Иначе какво? Нито ми плащат, нито ме признават. Този стаж не води до нищо. По-добре да прося.
Свивам рамене и продължавам по булеварда. Звънят камбани. На площад "Шарл II" отслужват опело.
Краката ми поемат в тази посока, защото по пътя има заведение за бързо хранене. Естествено, няма да вляза – но знае ли човек? – може някой на излизане да си изхвърли в кошчето картофките или половин хамбургер. Вчера се нахраних така, не ме е гнус да вземам наяденото.


Някакъв човек ме блъсва.
Едва не се просвам, а той дори не забелязва.
Отказвам се да искам извинение – не съм в състояние да се бия – подпирам се на една фасада и си разтърквам рамото.


Нервният човек внезапно пресича улицата. Сега го виждам по-добре: около двайсетгодишен, с обемиста парка върху хилаво тяло, кестенява дълга коса под боне, гъста, но подстригана брада, тъмни очи с леко разширени зеници. Той хвърля тревожни погледи, главата му непрекъснато се върти наляво-надясно.


Той ме заинтригува.
Какво има зад него, току до рамото му?
Той се спира, попипва часовника си. Различавам по-добре птичката, която подхвръква около него.
Какво е това? Гарван? Кос?
Присвивам очи и фокусирам погледа си.
Същество с пера?


Полудявам... Дали не ставам играчка на въображението си? Вместо животно виждам миниатюрен мъж, човешка фигурка с антрацитеночерна джелаба, която гневно размахва ръце.
Преглъщам слюнката си и притискам длани към мазилката, на която съм се подпрял, за да се уверя, че наистина се намирам в действителността.


Отсреща младежът бърше челото, потреперва, колебае се, после решава да се върне обратно. Хомункулусът започва да се гърчи, да прави гримаси, да крещи. Не различавам думите, но схващам, че миниатюрното създание ругае младежа.


Той се сковава, остава неподвижен. Слуша какво му казва създанието в джелаба, затваря очи, поема си дъх. Ето че сега кима. Съгласява се. След минута спокойствието го достига, изпълва го. Създанието усеща, че печели, и губи ожесточението си, заговаря по-равно, все по-сигурно в надмощието си във всеки следващ миг.
Отново надъхан, младежът се усмихва и му казва нещо. Всичко се нарежда. Те са постигнали съгласие.
Младежът поглежда часовника си и издиша решително. Продължава в първоначалната посока с големи крачки и завива.


Аз го последвам. Наистина, това няма да ми донесе новини, но създанието, което го ескортира, като се плъзга през атмосферата, сякаш е хвърчило в небето без полъх, ме интригува.
Младежът излиза на шестоъгълния площад "Шарл II". На стълбището на църквата се тълпят опечалени роднини, излизащи от службата. Изнасят ковчег.


Младежът продължава пътя си и се изкачва по стълбите, където тълпата застива.
На свой ред излизам на площада, когато нещо привлича погледа ми: вляво от мен върху едно кошче се мъдри кутийка с пържени картофи. Изглеждат още топли. Оставени са току-що.


Не мога да устоя и изоставям проследяването, награбвам ги с шепи, за да ги натъпча в устата си. Не смея да повярвам, че след няколко минути вече няма да съм гладен.
Зъбите ми се впиват в сипкавата маса. Съживявам се. Или по-скоро, ще се съживя.
Но къде е моят човек със странното си летящо създание?


Обръщам се и го забелязвам, оттатък фонтаните, на метър от служителите на погребалното бюро, които вкарват ковчега в лимузината.
Тогава той разтваря парката си, изкрещява нещо с дрезгав глас и прави рязък жест.
Отеква взрив.
Нещо раздира небето.
Въздушната вълна ме повдига.
Политам.
Падам.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на venziko
    venziko
    Рейтинг: 217 Неутрално

    Прекрасно пройзведение от Ерик-Еманюел Шмит. заслужава си да се прочете https://www.youtube.com/watch?v=T5F38nCbUSs





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK