Откъс от "Фини прахови частици" на Ангел Игов

В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Фини прахови частици", току-що излезлия трети роман на писателя, преводач и литературен критик Ангел Игов. Той е автор на книгите с разкази "Срещи на пътя" и "К.", както и на романите "Кратка повест на срама" и "Кротките", за който получи националната награда за литература "Христо Г. Данов". "

Фини прахови частици" вече е по книжарниците, издадена от "Жанет-45", а представянето й ще бъде на 13 декември в театралната зала на Софийския университет.

Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук.

Откъс от "Фини прахови частици" на Ангел Игов

Като повечето млади хора с добър чужд език, особено ако им трябваше непременно висок доход, моето момиче Теодора работеше в аутсорсинг индустрията. В общи линии, прекарваше деня на телефона и обясняваше на някакви хора от другия край на света къде се намира копчето на принтера им. Не спирах да се удивлявам колко много народ по тази планета не може да си намери копчето на принтера и смята за напълно уместно да вдигне телефона и да избълва възмущението си в ухото на непознат човек, който съгласно клишето би трябвало да се намира в Бангалор, но напоследък доста често се оказваше в София.

Не по-малко ме удивляваше, че за тази работа – и за да не се съгласява в никой случай да прати в дома на възмутения клиент техници – Теодора получаваше доста по-висока заплата от мен. Принтер! Копче! Червено копче, мигащо с оранжева светлинка! Какво ли чувстваше клиентът, когато най-сетне намери и натисне този заветен бутон? Боязън, колебание, страх? Или заслужено удовлетворение, примесено с поне мъничко гордост?

Ето, притесненият обитател на Фростпруф, Флорида, сваля очилата си, избърсва с кърпичка избилата по челото му пот и се взира напрегнато в принтера, който – о, чудо! – измърква като котарак, вътре в него някакви чаркове се наместват с предразполагащо потракване и от изхода му излиза отпечатаната страница с онзи мейл от братовчедката Бет, който обитателят на Фростпруф, Флорида, наистина не желае да чете от екрана, защото ще го заболят очите, воднистосините очи, от които тъкмо е смъкнал очилата, за да попие потта от челото си.

И по странните, налудничави механизми на глобалната икономика, вълшебният принтер във Фростпруф, Флорида едновременно с мейла от братовчедката Бет е отпечатал нова-новеничка зелена банкнота, и тя поема на дълго пътешествие по разни борсови канали, дългови инструменти, полици, индекси, за да се озове най-накрая в банковата сметка на моята Теодора, която всеки момент трябва да влезе през стъклената врата на празното кафене в офис център "Полиграфия".

Някога в това внушително здание, шедьовър на сталинската архитектура, е боботела най-голямата печатница на Балканския полуостров – наречена, според духа на времето, на основателя на социалдемократическата партия, макар че, строго погледнато, не той е бил печатар по професия, а един негов последовател, превърнал после социалдемократическата партия в комунистическа. Днес, както стана ясно, някогашната печатница е привлекателен център за банкноти, отпечатани другаде.

Сигурно е приятно вътре, в старата масивна сграда с широки коридори и стълбища, по които може да се нареди духов оркестър. Прохладно ще да е. Теодора няма изглед към парка отсреща, но ако продължава да се справя така добре, може и да проима. А ето и какво кафене са им направили долу. Празно. Нищо чудно, че е празно, защото електронната музика гърми от тонколоните с такава убийствена жизнерадост, че бездомните кучета по улицата бягат надалеч.

Хората от офисите само се отбиват тук, грабват набързо по един сандвич с домашен хумус и ситно нарязана червена чушка, изчакват нервно на бара за фреш от киви с джинжифил и докоснали се така до прозрачния мултикултурализъм на международните вериги, бързо изскачат навън, за да не закъснеят за работа, но и за да се измъкнат по-бързо от оглушителната бодрост, чийто тътен се отпечатва дълбоко в полиграфния хумус на това мило съобщество.

Всичко е чудесно, не разбирам само защо продължавам да седя тук. Бих могъл да чакам Теодора отвън, по-добре да стоя отвън в горещата привечер, отколкото да ги оставям да правят това с ушите ми. Но все пак седя и дори съм забил глупаво поглед в телевизора с неговия изключен звук.

Там е работата, че по телевизора с изключен звук не върви, както е прието на подобни места, някой моден канал с дефилиращи манекенки, нито пък – напоследък това е по-разпространеният вариант – музикален канал, който обаче непременно трябва да е различен от звучащата в действителност музика. По телевизора, за мое изумление, са пуснали нашата "Омега" и точно в този момент оттам говори Кирязов, със сериозно лице и щръкнал гелосан бретон: новият политик, лидерът на партия СТИГА.

Говори, но аз, разбира се, не го чувам, защото звукът е изключен. Виждам само как си отваря устата, как гледа право в камерата, право в мен, с известно огорчение, но също така със симпатия и разбиране, иска да покаже, че знае колко е тежък животът ми тук в стъкленото кафене с бумтящата музика, обещава ми почтеност и преданост, обещава ми безчислени сандвичи с хумус и червена чушка. Какъв беззвучен оратор!

Зяпам го очарован, не мога да преместя поглед от грамадния екран, който Кирязов е изпълнил целия с главата си – но ето, сега камерата малко се отдръпва назад, Кирязов вече не е самотен воин на екрана, до него стоят разни хора, потни хора в летни костюми, кимат тежко, излъчват отговорност. Мяркам продуцента с афинитет към южноамериканските диктатори; мяркам шефа на новинарите, две-три водещи на високи токове. А този пък кой беше? Кадърът се сменя, сега пак дават само Кирязов, но някъде зад очите ми остава смътният образ на млад, едър мъж с мургава кожа и трапчинка на брадичката, с някаква, както ми се стори, обида в погледа. Откъде го познавам?

Изведнъж Теодора вече седи до мен. Дошла е от света, от всекидневния свят, останал закратко затапен от беззвучния оратор Кирязов и мускулната радост на танцувалната музика в кафенето. Но според нея сигурно аз съм дошъл току-що от този свят, пътувал съм дотук през трафика, гледал съм се злобно с шофьори, сменящи лентата в последния момент, без да дадат мигач. Отлепям най-сетне поглед от екрана, усмихвам се и за свое собствено изумление питам:

- Някога звънял ли ти е някой от Фростпруф, Флорида?