Откъс от "Марковалдо, или сезоните в града" на Итало Калвино

Издателство "Жанет 45"

Издателство "Жанет 45"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Марковалдо, или сезоните в града" с автор Итало Калвино, предоставен от Издателство "Жанет 45"


Току-що, за първи път в цялостен, самостоятелен вид, излезе на български сборникът на италианския класик Итало Калвино "Марковалдо, или сезоните в града" в превод на Нева Мичева (в течение на годините отделни текстове от него са се появявали в различни компилации).


Двайсетте разказа за чарличаплиновските неудачи и радости на общия работник Марковалдо са придружени в това издание с илюстрации на художничката Люба Халева и специален обстоен предговор за българските читатели от литературоведа Доменико Скарпа.




Книгата е част от знаковата поредица на "Жанет 45" "Кратки разкази завинаги", благодарение на която се запознахме с историите на Етгар Керет, Роберто Боланьо, Примо Леви и други. Предлагаме на вашето внимание "Луна и няк", четиринайсетият разказ от "Марковалдо".


превод от италиански Нева Мичева


Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Нощта траеше двайсет секунди, следвани от двайсет секунди НЯК. За двайсет секунди се виждаха синьото небе, нашарено с черни облаци, златистият сърп на растящата луна, обточен с ефирен ореол, и много звезди, които при усърдно взиране се сгъстяваха, все по-бодливи и ситни, към прашната диря на Млечния път. Само дето всичко това се мярваше съвсем набързо и с всеки детайл, върху който се спираше окото, нещо от цялото се губеше, понеже двайсетте секунди скоро изтичаха и наставаше НЯК.


НЯК-ът беше част от рекламния надпис СПААК КОНЯК на покрива отсреща, който се включваше за двайсет секунди и се изключваше за двайсет, а когато беше включен, наоколо не се виждаше нищо друго. Луната изведнъж избледняваше, небето ставаше черно и плоско навред, звездите губеха блясъка си, а котките и котараците, които от десет секунди проточваха любовни мяукания и томително пристъпваха едни към други по улуците и корнизите, при всеки НЯК се снишаваха върху керемидите с настръхнала козина под фосфоресциращата неонова светлина.


На прозореца на мансардата, в която живееше, семейството на Марковалдо се лашкаше между напливите на противоречиви мисли.


Докато беше нощ, Изолина, вече голямо момиче, се унасяше в лунната светлина, копнеж завладяваше сърцето ѝ и дори глъхнещият грак на радиото от долните етажи на сградата достигаше до нея като отзвук от серенада; дойдеше ли НЯК обаче, същото радио зазвучаваше с нов ритъм, някак джазов, и Изолина си мислеше как греят салоните за танци, докато тя, горката, кукува там горе.


В нощта Пиетручо и Микелино кокореха очи и в доброволен плен на топъл, мек страх си представяха, че са в пълни с разбойници гори, а после – НЯК! – скачаха един срещу друг с вирнати палци и насочени показалци: "Горе ръцете! Аз съм Супермен!".


При всяко затъмнение Домитила, майката, си мислеше: "Време е да прибирам децата, този хлад ще ги разболее. А и не е редно Изолина да виси на прозореца по никое време!". После обаче всичко отново ставаше бляскаво, електрическо, както вън, така и вътре, и Домитила се чувстваше като на гости в богаташка къща.


Всеки път, когато НЯК-ът угаснеше, Фиордалиджи, меланхоличен младеж, съзираше в обръча на Я-то едно слабоосветено таванско прозорче, а зад стъклото му – лице на девойка с лунен цвят, с неонов цвят, с цвят на нощно зарево, с все още детинска уста, която, стига той да ѝ се усмихнеше, трепваше почти недоловимо, но тъкмо да се разтегли в усмивка, от тъмнината отново изскачаше безмилостното Я на НЯК-а и лицето се размиваше, превръщаше се в неясно светло петно и не се разбираше дали детинската уста е отговорила на усмивката.


Насред тази буря от страсти Марковалдо се мъчеше да покаже на децата си разположението на небесните тела.
- Онова е Голямата мечка: едно, две, три, четири. Ето ѝ опашката. Там пък е Малката мечка, а Полярната звезда бележи севера.
- А онова какво бележи?


- Бележи К. Само че не е звезда, а последната буква от "коняк". Звездите бележат световните посоки: изток, запад, север, юг. Сега Луната се е издула като буквата Р, значи расте. Когато извивката ѝ е на обратно, като на буквата С, старее.
- Тате, значи конякът старее? Извивката на Я е като тази на С!


- Старее, но не като Луната: този надпис го е поставила компанията Спаак.
- А Луната коя компания я е поставила?
- Не я е поставяла компания. Луната е сателит и си е там постоянно.
- Щом е там постоянно, защо се издува в различни посоки?
- Просто в различните ѝ фази се вижда само част от нея.
- И от "коняк" се вижда само част...
- Защото покривът на двореца Пиербернарди е по-висок.
- И от Луната ли е по-висок?


И така, при всяко включване на НЯК небесните тела на Марковалдо се объркваха със земните дела, Изолина превръщаше поредната си въздишка в задъхано тананикане на мамбо, девойката от таванското прозорче изчезваше в ослепителното, студено търкало без отговор на целувката, която Фиордалиджи най-сетне се осмеляваше да ѝ прати с върха на пръстите си, а Филипето и Микелино с юмруци пред лицата си играеха на въздушен обстрел: "Та-та-та-та..." – по яркия надпис, който помръкваше след двайсет секунди.


- Та-та-та... Видя ли, татко, угасих го само с един откос! – каза Филипето, но в следващия миг, вече извън неоновата светлина, войнственият му плам се изпари и очите му примижаха сънливо.
- Де да можеше! – изтърва се бащата. – Де да станеше на парчета! Щях да ви покажа съзвездията Лъв, Близнаци...
- Лъв! – въодушеви се Микелино. – Чакай!


Хрумна му нещо. Взе прашката си, зареди я със ситния чакъл, от който винаги държеше запас в джоба си, и с всички сили отправи залп от камъчета срещу НЯК-а.


Чу се как градушката изтраква безредно по циглите на отсрещния покрив, по ламарините на улука, после звънтенето на стъклата на случайно уцелен прозорец, гонгът на камъче, чукнало каската на улична лампа, глас от улицата:
- Валят камъни! Ей ти горе! Келеменце!


Точно в момента на стрелбата надписът угасна, понеже двайсетте му секунди бяха изтекли, та всички в мансардата почнаха да броят наум: едно, две, три... десет, единайсет – до двайсет. Като отброиха деветнайсет, притаиха дъх, после продължиха с "двайсет", "двайсет и едно", "двайсет и две", притеснени да не би да са броили твърде бързо. Но не, нищо не последва: НЯК-ът не се включи, остана си само невъзможна за разчитане черна плетеница, плъзнала като асма по носещата я конструкция.


- Аааа! – ахнаха всички и небосводът се ширна над тях безкраен и звезден.
Марковалдо замръзна с ръка, вдигната да шамароса Микелино, и се почувства като изстрелян в Космоса. Мракът, който се възцари на височината на покривите, отдели с тъмна преграда света долу, където не спираха въртележките от жълти, зелени и червени йероглифи, мигащите очи на светофарите, яркото сноване на празните трамваи, невидимите коли, погнали пред себе си светлинните конуси на фаровете си.


От този свят до горе стигаше само разсеяно сияние, безплътно като пушек. И когато човек вдигнеше вече незаслепени очи, пред тях се разкриваше просторът, съзвездията добиваха дълбочина, небето се завърташе във всички посоки – сфера, която съдържа всичко, без предел, който да държи нея – и само едно изтъняване на вътъка небесен, като пролука, се отваряше към Вечерницата и я обрамчваше самотна над хоризонта: корава пробойна, застинала в една точка експлозия от светлина.


Увиснала в това небе, вместо да приеме абстрактната форма на полумесец, новата луна разкриваше природата си на матово кълбо: очертаваха я кòсите лъчи на слънцето, вече невидимо от Земята, но оставило подире си своя топъл цвят, както се случва само в някои нощи на ранното лято. И Марковалдо, като гледаше тесния лунен бряг, изрязан между мрака и виделината, изпитваше смътен стремеж нататък, като към среднощен плаж, по чудо окъпан в светлина.


Не помръдваха от прозореца на мансардата: децата бяха стреснати от небивалите последици от действията си, Изолина бе изпаднала в захлас, а Фиордалиджи, единствен от всички, виждаше мъжделеещото прозорче и най-после – лунната усмивка на момичето. Майката се съвзе първа:
- Хайде, нощ е вече, какво зяпате? Ще ви хване нещо под тая луна!
Микелино насочи прашката си към небето.
- Пък аз ще угася луната!


Хванаха го и го сложиха да спи. През остатъка от тази и през цялата следваща нощ от неоновия надпис на отсрещния покрив се четеше само СПААК КО, а от мансардата на Марковалдо се виждаше небето. Фиордалиджи и лунното момиче си пращаха въздушни целувки и малко оставаше с този ням разговор и среща да си уговорят.
Ала на сутринта на втория ден между подпорите на светлинния надпис се запровираха крехките фигурки на двама техници с униформи, заети с проверката на тръбите и жиците.


С вида на старец, който усеща промяната на времето, Марковалдо подаде нос навън и рече:
- Довечера ни чака НЯК.
Някой почука на вратата на мансардата. Отвориха. Непознат с очила.
- Прощавайте, може ли да хвърля един поглед от вашия прозорец? Благодаря – и се представи: – Годифредо, специалист по светлинна реклама.


"Край! Сега ще искат да платим щетите! – помисли си Марковалдо и вече изпепеляваше момчетата с поглед, забравил за доскорошните си астрономически възторзи. – Ще иде на прозореца и ще разбере, че камъните няма откъде да са дошли освен оттук." Опита се да предвари събитията:
- Вижте, деца са това, стрелят наслуки... по птичките, ситни камъчета... нямам представа как е станало така, че да се повреди надписът на Спаак. Обаче аз ги наказах, да знаете, дадох им да разберат! Бъдете сигурен, че няма да се повтори.


Господин Годифредо се заслуша заинтригуван.
- Аз всъщност работя за Коняк Томахок, не за Спаак. Дошъл съм да проуча възможностите за светлинна реклама на вашия покрив. Но вие продължавайте, продължавайте, любопитно ми е това, което казвате.
Ето как половин час по-късно Марковалдо сключи договор с Коняк Томахок, основния конкурент на Спаак. Децата се задължаваха да стрелят с прашките си срещу НЯК всеки път, когато надписът биваше възстановен.
- Мисля, че това ще е капката, от която чашата ще прелее – заяви господин Годифредо.


И не сбърка: вече на ръба на банкрута заради непосилните харчове по разгласяването на своята дейност, Спаак взе постоянните повреди на най-красивата си светлинна реклама за лош знак. Надписът гласеше ту КОЯ, ту ОНЯ, ту КОН и настройваше кредиторите към подозрения в несъстоятелност; по някое време рекламната агенция отказа да извършва повече поправки, ако не ѝ се платят досегашните; угасналата фирма засили тревогата у кредиторите и Спаак фалира. Кръглата месечина висеше в небето на Марковалдо в своя пълен блясък.


Беше в последна четвърт, когато техниците пак се покатериха върху покрива отсреща. Същата нощ с огнени букви, два пъти по-широки и високи отпреди, грейна надпис КОНЯК ТОМАХОК и нямаше вече ни луна, ни звезди, ни небе, ни нощ, само КОНЯК ТОМАХОК, КОНЯК ТОМАХОК, КОНЯК ТОМАХОК, включ-изключ през две секунди.
Това се отрази най-зле на Фиордалиджи – прозорчето на лунното момиче бе окончателно зачеркнато от едно голямо, непроницаемо Х.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на abdelhaqq
    abdelhaqq
    Рейтинг: 868 Неутрално

    браво. Калвино няма празно.

    בני אתה אני היום ילדתיך




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK