Откъс от "Смъртта и светлината" на Роджър Зелазни

Издателство "Бард"

Издателство "Бард"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Смъртта и светлината", с автор Роджър Зелазни, предоставен от Издателство "Бард"


Странният поетичен свят на Зелазни е главозамайваща смес от забавна сатира и философски размисли. Ранните му разкази са великолепно написани – мечтателни и в същото време задълбочени. Бурният екшън "Вратите на лицето му, лампите на устата му", емоционално разтърсващият "Роза за Еклисиаста", смешно-сърцераздирателната басня "Фуриите" и мрачният трагичен романс "Сърцето на гробищата" са изумително близки до съвременната чувствителност.


Сложният, интригуващ и тайнствен роман "Господарят на светлината", донесъл на Зелазни наградата "Хюго" през 1968 г., пресъздава хиндуисткия пантеон с помощта на науката, хвърля светлина върху връзката между човечеството и технологиите и разказва трогателна човешка история. "Една нощ през самотния октомври" - последната книга на Зелазни преди смъртта му - е дръзко оригинална амалгама от ужаси, хумор, мистерия и фантазия: скъпоценност, излъчваща мрачен блясък.




Роджър Зелазни (1937–1995) е прочут американски автор на фентъзи и научна фантастика, носител на три награди "Небюла" и шест "Хюго".Зелазни е роден в Кливланд, Охайо. В гимназията е редактор на училищния вестник и членува в клуба по творческо писане. Постепенно преминава от разкази към новели и романи, а през 1969 г. се отдава изцяло на писателската си кариера.


Той е смятан за един от лидерите на "новата вълна" в научната фантастика през 60-те години на ХХ век. Експериментира с алюзии, лиризъм и митична образност и изследва усложненията за човечеството, причинени от технологиите. Творбите му често включват митични герои, обрисувани в модерния свят. Отсеченият, минималистичен диалог е повлиян от духовитостта на класическите криминални автори.


Най-впечатляващ е майсторският стил на Зелазни – прост и гладък, но крайно убедителен. Той не прибягва до гръмки думи и дълги изречения. Историята просто се лее от страниците...


Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Откъс от "Смъртта и светлината" на Роджър Зелазни


Вратите на лицето му, лампите на устата му


Аз съм човек стръв. Никой не се ражда такъв освен в един френски роман, където всеки се ражда стръв. (Всъщност мисля, че точно така се и казваше – "Всички сме стръв". Пфу!) Как станах такъв, надали си струва да ви разказвам и няма нищо общо с неоексите, но за дните на звяра си заслужава да се кажат няколко думи, така че започвам.


Равнините на Венера се простират между палеца и показалеца на континента, известен като Ръката. Навлезете ли в Облачната алея, той люшва сребристата си топка за боулинг към вас без предупреждение. Вие подскачате в онази тенекия с огнена опашка, в която ви возят, но ремъците ви пречат да изглеждате като глупак. После обикновено се кискате, но винаги първо подскачате.


След това съзерцавате как Ръката разгръща илюзията си и средният и безименният пръст се превръщат в архипелази с десетина пръстена, а другите се разгръщат в сивкавозелени полуострови; палецът е твърде къс и е извит като опашката на ембрион.


Вдишвате чист кислород, може би въздъхвате и започвате дългото кандилкане към Равнината.


Там ви хващат като муха в площадката за приземяване "Линията на живота" – кръстена е така, защото се намира близо до голямата делта в Източния залив между първия полуостров и "палеца". За минутка ви се струва, че ще пропуснете Линията на живота и ще свършите като рибна консерва, но после – без метафори, моля – се спускате върху опърления бетон и представяте телефонния си указател (среден размер) от всякакви разрешителни на ниския дебелак със сивото кепе. Документите доказват, че не сте подложен на някакво тайнствено вътрешно загниване и т.н., и пр. После той ви пуска ниска, дебела, сива усмивчица и ви побутва към автобуса, който ви мята на Рецепцията. На Рецепцията си прекарвате три дена в доказване на това, че наистина не сте подложен на някакво тайнствено вътрешно загниване и т.н., и пр.


Скуката обаче си е съвсем друг вид скапване. Когато ви минат трите дена, вие фрасвате един як на Линията на живота и тя ви връща комплимента – въпрос на рефлекс. Ефектът от алкохола в различните атмосфери е дисциплина, по която познавачи са написали многобройни томове, така че ще огранича бележките си с това да посоча, че на един свестен гуляй си струва да посветиш поне седмица и той често изисква доживотен разбор.


Бях изключително обещаващ студент (строго незавършващ) вече от две години, когато "Бистра вода" падна върху нас през мраморния таван и разсипа хората си като мишени в града.


Пауза. Алманахът на световете за Линията на живота: "Пристанищен град на източния бряг на Ръката. Служителите на Агенцията за извънземни изследвания съставляват приблизително осемдесет и пет процента от населението му (по данни на преброяването от 2010 г.). Останалите му жители са най-вече личният състав на няколкото промишлени корпорации, извършващи основни проучвания, както и независими морски биолози, богати рибари ентусиасти и шелфови предприемачи".


Обърнах се към Майк Дейвис, колега предприемач, и изкоментирах гадното състояние на основните изследвания.


– Не и ако стане известна истината, прошушната под мустак.
Той се умълча зад чашата си, преди да продължи бавния процес на поглъщане, изчислен така, че да спечели моя интерес и някоя и друга клетва, преди да продължи.
– Карл – каза той най-накрая, все едно играеше покер, – те формират "Десетте квадрата".
Можех да го фрасна. Можех да му налея в чашата сярна киселина и радостно да наблюдавам как устните му почерняват и се пукат. Вместо това изсумтях.


– Кой е толкова тъп, че да пръска по пет стотака на ден? АИИ?
Той поклати глава.
– Джийн Лухарич – отговори. – Момичето с виолетови контактни лещи и петдесет-шейсет идеални зъба. Доколкото знам, иначе очите ѝ са кафяви.
– Че не продава ли напоследък достатъчно крем за лице?
Той сви рамене.


– Публичността върти колелото. "Лухарич Ентърпрайзис" скочиха с шестнайсет пункта, когато тя отмъкна Слънчевата купа. Вие там, на Меркурий, играете ли голф?
Аз играя, но го пуснах покрай ушите си и продължих да го натискам:
– Та значи, тя идва тук с празен чек и въдица?
– Днес, с "Бистра вода" – кимна той. – Вече трябва да е кацнала. Много камери, много нещо. Тя иска Ики – и то страшно.
– Хммм... – изхъмках. – Колко страшно?
– Договор за шейсет дни. "Десетте квадрата". С клауза за безсрочно продължаване. Депозит милион и половина – издекламира той.


– Ти май множко поназнайваш...
– Отговарям за привличането на персонал. "Лухарич Ентърпрайзис" се свързаха с мен миналия месец. Като пиеш в които кръчми трябва, това помага. – И се ухили. – Да си им собственик, също помага.
Извърнах поглед и отпих от горчивата бира. След малко попреглътнах това-онова и попитах Майк каквото се очакваше, като се оставих на ежемесечната му лекция по въздържание.


– Казаха ми да се пробвам да те привлека – подметна той. – Кога си плавал за последен път?
– Преди месец и половина. С "Корнинг".
– Дреболийка – изсумтя той. – Кога си плавал сам за последно?
– Оттогава мина доста време.
– Повече от година, нали? Онзи път, когато се навря под винта на "Делфин"?


Обърнах се към него.
– Миналата седмица ходих по реката горе до Англефорд, а там теченията са силни. Още си ме бива.
– Трезвен – добави той.
– Такъв ще съм – казах. – При такава работа...
Майк кимна съжалително.


– Точно според изискванията на съюза. Тройно – за извънредни обстоятелства – изрецитира той. – Ела в хангар 16 с екипировката си в петък сутринта, в 5:00 часа. Тръгваме в събота призори.
– И ти ли?
– И аз.
– И как така?
– Пари.
– Икиево гуано!
– Барът не върви толкова добре, а пък мацката има нужда от нови норки.
– Повтарям...
– А пък аз искам да се отърва от мацката и да си възстановя контакта с първичното – чист въздух, гимнастика, изкарване на мангизи...
– Добре де, извинявай, че попитах.


Налях му едно, като се концентрирах върху H2SO4, обаче не се преобразува. Най-накрая го наквасих и тръгнах в нощта – да се поразходя и да пообмисля нещата.
През последните пет години бяха осъществени десетина сериозни опита за улавяне на ихтиоформа Leviosaurus Levianthus, известна като Ики. Когато Ики бил забелязан за първи път, приложили китоловни техники. Оказвали се или безплодни, или плачевни и били въведени нови процедури. "Десетте квадрата" беше построен от богат спортист на име Майкъл Джант, който профука цялото си състояние по проекта.


След година в Източния океан той се завърна, за да банкрутира. Карлтън Дейвиц, плейбой и рибар ентусиаст, купи огромната лодка и заварди местата, където Ики си хвърляше хайвера. На деветнайсетия ден клъвна и той загуби нетествано оборудване за сто и петдесет каймета заедно с една ихтиоформа Levianthus. След още дванайсет дни с тройна корда закачи, упои и започна да вади огромния звяр. Обаче онзи се събуди, попиля контролната кула, утрепа шестима и създаде същински ад на пет квадратни блока от "Десетте квадрата". Карлтън си остана с частична хемиплегия и собствен алгоритъм как се банкрутира. Изчезна в атмосферата над водата, а "Десетте квадрата" оттогава започна да минава от ръка на ръка с по-малко зрелищни, ала също толкова скъпи резултати.


Накрая голямата лодка, построена с една-единствена цел, беше закупена на търг от АИИ за "морски изследвания". "Лойдс" отказа да я застрахова и затова единственото морско изследване, което видя, бе чат-пат да я дават под наем за петдесет стотака на хора, на които много им се ще да раздуват рибарски истории за Левиатан. Бил съм стръв в три такива начинания и на два пъти бях достатъчно близо до Ики, за да мога да му преброя зъбите. Бих искал да си имам един, за да го показвам някой ден на внуците – по лични причини.


Обърнах се с лице към площадката за приземяване и взех решение.
– Маце, ти мен ме искаш за местен колорит. Ще изглеждам добре на страниците и изобщо... Но да ти е ясно: ако някой ти хване Ики, то тоя някой ще съм аз. Обещавам.
Стоях насред празния площад. Мъглявите кули на Линията на живота преплитаха мъглите си.


Бил морски бряг преди две-три ери, на места западният склон на Линията на живота се простира на цели шейсет и пет километра навътре. Наклонът му не е кой знае какъв, но успява да се издигне на няколко пъти с по няколкостотин метра, докато стигне до планинския район, който ни отделя от Високите планини. Около шест километра навътре в сушата и сто и петдесет метра по-високо от Линията на живота са разположени повечето от повърхностните въздушни шлюзове и частни хангари. В хангар 16 се наема такси по договаряне на "Кал – пренос-превоз" от брега до корабите. Не обичам Кал, но него го нямаше там, когато слязох от автобуса и махнах на механика.


Два хопера ровеха бетона, нетърпеливи под летателните ореоли. Онзи, на който работеше Стив, се оригна дълбоко във вареловия си карбуратор и се разтресе в спазъм.
– Коремът ли го боли? – попитах.
– Да бе, газове и изгаряне на сърцето.
Стив затегна винтовете, докато звукът, издаван от хопера, стана равен, и се обърна към мен.


– Ще излизаш ли?
Кимнах.
– "Десетте квадрата". Козметика. Чудовища. Такива ми ти работи.
Стив примигна срещу светлината и избърса луничавото си лице. Температурата беше около двайсетте, но големите прожектори отгоре я покачваха двойно.
– Лухарич – измърмори той. – Значи, наистина ти си този. Има разни хора тук, дето искат да те видят.
– За какво съм им?


– Камери. Микрофони. Такива ми ти работи.
– По-добре да си пазят екипировката. Кой ще яхам?
С отвертката ми посочи другия хопер.
– Оня. Между другото, в момента те снимат на видео. Искаха да си те имат как пристигаш.


Извърна се към хангара, после пак към мен.
– Кажи "зеле". Едрите планове после.
Не му казах точно "зеле". Сигурно са използвали телеобектив и са прочели по устните ми какво казвам, защото точно това никога не го излъчиха.


Метнах си боклуците отзад, настаних се на пътническото място и запалих цигара. След пет минути от бараката офис се показа самият Кал и се огледа с леден поглед. Приближи се и задумка по хопера. Вдигна палец към хангара.


– Искат те там вътре! – извика ми той, свил шепи край устата си. – Интервю!
– Шоуто свърши! – викнах му в отговор. – Или ще е така, или да си търсят друга стръв!
Ръждивокафявите му очи се превърнаха в главички на пирони под русите вежди, а погледът му – в шило. После той се фръцна и се измете. Зачудих се колко ли са му платили да си клечи в хангара и да изсмуква соковете на генератора.


Сигурно достатъчно – знам го аз Кал. И без това никога не съм си падал по него.


Венера нощем е свят на траурни води. От брега не можеш да кажеш къде свършва морето и къде започва небето. На зазоряване все едно си ливнал малко мляко в кладенец с мастило. Първо се появяват отделни бели съсиречета, после – потоци. Отначало с цвят на сив колоид, който след малко избелява. Изведнъж – хоп! – ден. И започвате да загрявате тази смес.


Докато хвърчахме над залива, се наложи да си сваля якето. Отзад небето все едно беше под вода – така се люшкаше на вълни и се къдреше в жегата. Хоперът побира четирима души (петима, ако ще нарушавате правилата и подценявате теглото) или трима плюс съответната екипировка на човека стръв. Аз обаче бях единственият товар, а пилотът беше същият като машината. Тананикаше си и не произвеждаше излишен шум. Линията на живота извъртя едно салтомортале и се изпари в огледалото за задно виждане горе-долу в същия миг, когато отпред на хоризонта цъфнаха "Десетте квадрата". Пилотът спря да си тананика и поклати глава.


Наведох се напред. В червата ми чувствата си играеха на хоп-троп. Познавах всеки проклет сантиметър на голямата лодка, но онези чувства, които някога си ги имал за едно на ръка, се променят, когато източникът им не е в твоя обсег. Честно да си кажа, бях се съмнявал дали пак някога ще стъпя на борда на тая грамада. Но сега кажи-речи бях способен да повярвам в провидението. Ето го там!


Корабът "Десетте квадрата" – цяло футболно игрище. Задвижва се с А-енергия. Плосък като палачинка, ако не броим пластмасовите флюски по средата и "щъркелите" отпред и отзад, по левия и по десния борд.


Щъркеловите кули бяха кръстени така заради разположението им по ъглите – и всеки чифт можеше да работи в двойка със съвместната сила на кукопрътите помежду им. Кукопрътите – наполовина прът, наполовина кука – могат да повдигат огромни тежести почти до равнището на водата; що се отнася до куките обаче, онези, които са ги проектирали, са имали само едно наум. На равнището на водата слайдерът трябва да приложи издигане до два и половина – три метра, преди кукопрътите да успеят по-скоро да бутнат нагоре, а не да дърпат.


Слайдерът, най-общо казано, е подвижна стая – голям сандък, който може да се мести по всички кръстосани канали на "Десетте квадрата" и да се "закотвя" от страната, откъм която уловът е захапал въдицата, чрез мощна електромагнитна връзка. Винчовете му могат да вдигнат боен кораб на нужната височина и по-скоро целият плавателен съд ще се килне, отколкото слайдерът ще пусне, ако искате що-годе да имате представа колко силна е тази връзка.


В слайдера на оперативно-контролното табло има един индикатор, който е най-завързаната "макара", измислена някога. Той черпи енергия, излъчвана от генератора до централната флюска, и е свързан късовълново със сонарната зала, където движенията на плячката се записват и се повтарят пред въдичаря, седнал пред таблото.


Рибарят може да си играе с "кордата" часове, даже дни наред, без да вижда друго освен метал и някакъв силует на екрана. Едва когато кукопрътите вдигнат звяра и екстензорният шелф, който се намира на три и половина метра под водата, се издигне, за да го подпре отдолу в помощ на винчовете – едва тогава рибарят вижда как уловът се възнася пред него като паднал серафим. После, както малко късно бе разбрал Дейвиц, човек поглежда в самата бездна и трябва да действа. Той обаче не се бе задействал и сто метра невъобразим тонаж, упоен, но усещащ болка, бе скъсал кабелите на винча, бе строшил един кукопрът и се бе разходил половин минута по "Десетте квадрата".


Започнахме да кръжим и накрая механичният флагман ни забеляза и ни махна да кацаме. Кацнахме до люка за екипажа, разтоварих оборудването и скочих на палубата.


– Късмет! – подвикна ми пилотът, докато вратата се затваряше. После затанцува във въздуха, а флагманът щракна напразно.


Метнах багажа на гръб и заслизах надолу.


Когато подписвах с Малвърн – де факто капитана, – бях разбрал, че другите ще пристигнат след цели осем часа. Искаха да пристигна сам в хангара на Кал, за да докарат нещата като във филм от XX век.


Първи кадър: писта за приземяване, мрак. Механик бъзика хеликоптер. Спира автобус – забавен кадър. Човекът стръв в тежко облекло слиза, оглежда се и закуцуква през площадката. Едър план: той се ухилва. Реплика:


– Мислиш ли, че ще е сега? Че ще го хванем?
Неловкост, мълчание, свиване на рамене. Кажи нещо.


– Разбирам. А защо смяташ, че госпожица Лухарич има по-добри шансове от другите? Защото е по-добре екипирана ли? (Усмивка.) Защото сега знаем повече за навиците на това чудовище от преди? Или заради нейната воля за победа – или може би заради всичко това?


Отговор:
– Ми зарад ’сичко.
– Затова ли подписа договор с нея? Защото инстинктът ти подсказва: "Този път ще стане"?
Отговор:
– Тя плаща според определените от Съюза такси. Аз тая пущина не мога да я наема сам. Пък искам да съм вътре.


Изтриване. Кажи нещо друго. Екранът потъмнява, докато човекът стръв се приближава към хопера и прочее.
– Зеле – казах аз или нещо от сорта и тръгнах да се разхождам самичък по "Десетте квадрата".
Качих се на всички щъркели поред и проверих управлението и подводните видеоочи. После вдигнах главния повдигач.
Малвърн не възрази, че проверявам. Всъщност ме насърчи. И преди бяхме плавали заедно, а по едно време дори си бяхме разменили местата. Така че не се изненадах, когато излязох от асансьора в Долапа на Хопкинс и го намерих там. Следващите десетина минути двамата мълчаливо оглеждахме голямата стая и горещите като реотани сепарета, в които след малко щеше да си бъде жива Арктика.


Накрая той плясна по стената.
– Е, ще го пипнем ли?
Поклатих глава.
– Ще ми се, обаче се съмнявам. Пет пари не давам и хич не ми дреме кой ще обере славата за улова, щом и аз съм участвал. Обаче няма да стане. Тая е егоманиачка. Тя ще иска сама да борави със слайдера, а пък не може.


– Ти срещал ли си я изобщо някога?
– Ъхъ.
– Кога?
– Преди четири-пет години.
– Тя тогава е била момиченце. Откъде знаеш на какво е способна сега?


– Знам. Ще е научила кое къде е, до последното копче и последната лампичка. На теория ще е бетон. Обаче помниш ли? Веднъж бяхме заедно на деснобордовия щъркел, когато Ики изскочи от водата като костенурка?
– Как да забравя?!
– Е?
Малвърн си потърка брадичката, наподобяваща шкурка.


– Може би ще успее, Карл. Там, вкъщи, се е надбягвала с кораби факли и се е гмуркала в мътни води. – Той погледна към невидимата Ръка. – И е ловувала във Високите планини. Може пък да се окаже достатъчно луда, та да издърпа и оня ужас в скута си, без да ѝ мигне окото... – Направи пауза и добави: – Защото Джон Хопкинс плати скъпо и прескъпо за седемте фигурки по корпуса. Това са пари – дори за Лухарич.


Мушнах се през един люк.
– Може и да си прав, но когато се запознах с нея, беше богата вещица... И не беше руса – добавих гадно.
Той се прозя.
– Я да си спретнем нещо за закуска.
Точно така и направихме.


Като малък си мислех, че да се родиш обитател на морето, е най-прекрасният избор, който би могла да направи природата за всекиго. Израснах на брега на Тихия океан, а лятото прекарвах в Залива или на Средиземно море. Цели месеци от живота си съм търсил корали, снимал съм обитателите на дълбините и съм си играл на гоненица с делфините. Ловил съм риба навсякъде, където я има, като пренебрегвах факта, че рибите могат да се промъкват там, където аз не мога. Пораснах и исках да ловя по-големи риби, а пък не познавах нищо живо, по-голямо – като не броим секоята – от Ики. Това едно на ръка...


Пъхнах две кифлички в хартиена кесия и напълних термос с кафе. Извиних се, излязох от корабната кухня и се запътих към каютата на слайдера. Беше си точно такава, каквато я помнех. Натиснах няколко копчета и радиовръзката изпращя:


– Ти ли си, Карл?
– Точно така, Майк. Пусни малко сочец тука бе, плъх неден.
Той се замисли над това, после усетих как корпусът започна да вибрира – генераторите се бяха включили. Налях си трета чаша кафе и извадих цигара.


– Та защо съм плъх неден тоя път? – чух отново гласа му.
– Знаеше ли за тия с камерите в хангар 16?
– Да.
– Значи си плъх неден. Последното нещо, което искам, е да ме пишат по вестниците. "Той, който досега толкова често я е оплесквал, е готов храбро да опита още веднъж." Направо ти го цитирам.


– Грешиш. Прожекторите могат да осветят само един човек, а тя е по-хубава от теб.
Следващата ми забележка беше прекъсната. Натиснах копчето на елеватора и слонските уши заплющяха покрай мен. Станах, за да отида да се слея с палубата. Издърпах страничната релса и влязох в канала. Насред кораба спрях на едно кръстовище, пуснах страничната релса и издърпах надлъжната.


Плъзнах се по десния борд, по средата между щъркелите спрях и погледнах в термоса.
Не бях разлял и капчица кафе.
– Дай образ.


Екранът засвети. Нагласих го и видях очертанията на дъното.
– Добре.
Натиснах копчето за положение "синьо" и Майк го нагоди. Светлините се включиха.
Винчът се освободи. Прицелих се във водата, разтегнах рамото и стрелях.
– Чистичко – отбеляза Майк.


– Положение "червено". Ще удрям. – И натиснах копчето.
– Положение "червено".
Човекът стръв трябваше да ги владее тия номера, за да направи куките изкусителни.
Не е точно рибарска кукичка. В кабелите има кухи тръби; в тръбите – достатъчно трева да се напуши цяла армия. Ики лапа стръвта, която се кандилка под носа му, управлявана дистанционно, а огнярят издърпва тръбите.


Ръцете ми щъкаха по конзолата – нагласявах каквото трябва. Погледнах лампичката на наркорезервоара. Празен. Добре, още не го бяха напълнили. Натиснах копчето "помпа".
– Право в глътката! – измърмори Майк.
Пуснах кабелите. Заиграх се с въображаемия звяр. Оставих го да избяга, като клатех винча, за да имитирам как офейква.


Бях пуснал климатика и си бях съблякъл ризата, но пак беше адска жега – по това си личеше, че утрото клони към пладне. Смътно усещах как хоперите излитат и кацат. Някои от екипажа седяха на сянка до вратата, която бях оставил отворена, и наблюдаваха операцията. Не видях, че Джийн пристига – иначе щях да прекратя сеанса и да се покрия.


Тя наруши концентрацията ми, като блъсна вратата така, че кабината се разтресе.
– Да имаш да кажеш нещо по въпроса кой те е упълномощил да изкарваш слайдера?! – попита ме тя.
– Никой – отвърнах. – Прибирам го.
– Само се дръпни.


Дръпнах се и тя седна на мястото ми. Беше облечена с кафяви торбести панталони и широка риза и практично бе вързала косата си. Бузите ѝ бяха поруменели, но не беше задължително да е от жегата. Нападна таблото с почти забавна стръв, обаче мен ме разтревожи.


– Положение "синьо"! – тросна се тя и си счупи виолетовия нокът, когато фрасна копчето.
Насилих се да се прозея и бавно започнах да навличам ризата си. Джийн ми метна поглед с крайчеца на очите си, провери данните и изстреля заряда.
Следях екрана. За секунда тя се обърна към мен, а след туй спокойно изрече:


– Положение "червено".
Кимнах одобрително.
Тя изкриви винча настрани, за да ми покаже, че знае как. Не се съмнявах, че знае как, а тя не се съмняваше, че не се съмнявам, но...


– В случай че се чудиш – обади се тя, – ти до това нещо тук няма и да припариш. Наехме те за стръв, помниш ли? Стръв! Задълженията ти се състоят в това да влезеш във водата и да наредиш масата на нашето приятелче, чудовището. Опасно е, но ще вземеш добри пари. Някакви въпроси?


Джийн прасна копчето "помпа", а аз си потърках врата.
– Ъ-ъ – ухилих се. – Обаче мога да се оправям с тая джаджа тука и ако ти потрябвам, съм на разположение – на цените на Съюза.
– Господин Дейвиц – каза тя, – не искам някакъв си неудачник да борави с това табло.
– Госпожице Лухарич – отговорих, – в тази игра никога не е имало победител.


Започна да навива кабела и в същото време прекъсна магнитната връзка, така че целият слайдер се разтресе, щом голямото йо-йо замахна обратно. Подскочихме с половин-един метър назад. Тя вдигна страничните релси и се втурнахме обратно напред по канала. Забави ход, смени релсите, кабината подскочи, издрънча и спря, после се катурна под прав ъгъл. Екипажът се разкара от люка, а ние се плъзнахме в асансьора.


– За в бъдеще, господин Дейвиц, не припарвай до слайдера, без да ти е било наредено.
– Не се притеснявай. Няма да припаря дори да ми е наредено – отговорих. – Подписал съм договор за стръв. Спомняш ли си? Ако искаш да вляза там, ще трябва да ме помолиш.
– Да бе, ей сегичка – усмихна се тя.


Съгласих се и вратите се затвориха над нас. Зарязахме темата и след като слайдерът слезе в каютата си, се отправихме в различни посоки. Е, тя наистина ми каза "приятен ден" – което според мен бе проява на възпитание, както и на решителност – в отговор на това, че се изкисках.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на vadrigar
    vadrigar
    Рейтинг: 379 Неутрално

    Да бшхте преписали и това, че книгата е сборник от 2 романа и няколко разказа:

    Сборникът съдържа следните произведения:

    1. Четири истории от утре

    · Вратите на лицето му, лампите на устата му

    · Роза за Еклесиаста

    · Фуриите

    · Сърцето на гробищата

    2. Господарят на светлината

    3. Една нощ през самотния октомври



    Иначе Зелазни е от най-великите фантасти изобщо!





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK