Издателство "Жанет 45"
В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Чуждестранният легион", с автор Кларис Лиспектор, предоставен от Издателство "Жанет 45"
Tpинaйceттe paзĸaзa в "Чyждecтpaнният лeгиoн" ca литepaтypнo, интeлeĸтyaлнo и фopмaлнo пpeдизвиĸaтeлcтвo.
"Heжнo oбичaм нeзaвъpшeнoтo, нeдoдялaнoтo, oнoвa, ĸoeтo нeyмeлo oпитвa ĸpaтъĸ пoлeт и тpoмaвo тyпвa нa зeмятa", ĸaзвa тяxнaтa aвтopĸa Kлapиc Лиcпeĸтop, eднo oт нaй-впeчaтлявaщитe пepa нa XX вeĸ.
И cъщeвpeмeннo дoĸaзвa и oпpoвepгaвa тaзи cвoя oбич в eлeгaнтнo минимaлиcтичнитe cи, нo и нeoгpaничeнo вълнyвaщи иcтopии. Πo cтpaницитe нa cбopниĸa дeтcтвa зaвъpшвaт c тpяcъĸ; зaд вcяĸo яйцe пpoзиpa ĸocмичecĸa ĸoнcпиpaция; cъбoтeн oбяд cтaвa пoвoд зa eĸзиcтeнциaлнa paвнocмeтĸa; eднa мaшинoпиcĸa пocягa нa дpyгa, a пo yлицитe нa Pиo ce ĸyпyвaт мaймyнĸи, cъcтoи ce миcтичнa cpeщa c ĸъщa и двe мaлĸи pижи cъщecтвa ce paзпoзнaвaт ĸaтo пoлoвинĸи oт нeoчaĸвaнo цялo...
Πpoзaтa нa Kлapиc Лиcпeĸтop, гoлямaтa бpaзилcĸa пиcaтeлĸa oт втopaтa пoлoвинa нa XX в., e ĸaтo лeнтa нa Mьoбиyc – вcичĸo e ĸaĸтo ce виждa, нo и ĸaĸтo би ce видялo, aĸo ce зaвъpтeшe oтнoвo и oтнoвo... – Еl Вооmеrаn(g)
Cвят, пълeн cъc зъби и нoĸти, c тpecĸaви жeлaния и нyжди гъмжи пoд пoвъpxнocттa нa xpиcими cъщecтвyвaния, дpecиpaни oт тoчни нaвици и cтeгнaти c възлитe нa ceмeйcтвoтo, любoвтa и дългa... – Раgіnаunо
Maгиятa нa Лиcпeĸтop нe ce зaxpaнвa, ĸaĸтo e пpи Гapcия Mapĸec, oт cyбтpoпичния ĸлимaт и ĸopeннитe ĸyлтypи нa Южнa Aмepиĸa, a oт изтoчнoeвpoпeйcĸия юдaизъм, oт глинaтa нa Гoлeм, oживял пo чyдo. – Dіе Wеlt
"Пътуване до Петрòполис" е част от сборника с разкази "Чуждестранният легион" от Кларис Лиспектор (1920–1977) – бразилска писателка и публицистка, чието необичайно, често ексцентрично творчество се смята за едно от най-високите достижения на латиноамериканската и световната литература. "Чуждестранният легион" излезе в поредицата "Кратки разкази завинаги" на издателство Жанет 45 и е първата възможност за досег на широката публика в България с Лиспектор. Преводът на тринайсетте истории от португалски е на Даринка Кирчева, а художественото оформление – на Люба Халева. В поредицата, която през последните години ни срещна с Етгар Керет, Аугусто Монтеросо, Исак Башевис Сингер, Миленко Йергович, Туве Янсон, Джорджо Манганели, предстои публикуването на мозамбиканеца Мия Коту и на Шърман Алекси, най-значимия представител на съвременната литература на американските индианци.
Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук
Откъс от "Пътуване до Петрòполис"
Беше сухичка старица, която, кротка и упорита, сякаш не разбираше, че е сама на света. Очите ѝ винаги сълзяха, ръцете лежаха отпуснати върху плътната черна рокля – стар документ за живота ѝ. По вкоравения вече плат трохи хляб бяха залепнали от лигата, която сега избиваше отново като спомен от люлката. Личеше и жълтеникаво петно от яйце, изядено преди две седмици. И следи от местата, където нощуваше.
Винаги намираше къде да преспи – в дома ту на един, ту на друг. Когато я питаха за името ѝ, казваше с пречистен от немощ и дългогодишно добро възпитание глас:
– Мосиня .
Хората се усмихваха. Доволна от предизвикания интерес, тя обясняваше:
– Името ми, истинското ми име е Маргарида.
Тялото ѝ беше дребно, тъмно, нищо че някога е била висока и светла. Имала баща, майка, мъж и две деца. Всички един след друг измрели. Останала само тя, с гуреливи очакващи очи, почти покрити с леко бяло було. Когато ѝ даваха милостиня, даваха малко, понеже беше дребна и наистина не се нуждаеше от много храна. Когато ѝ даваха постеля, даваха ѝ тесен и твърд креват, защото Маргарида постепенно бе загубила обем. Тя много-много не благодареше: усмихваше се и кимаше с глава.
Напоследък спеше, неясно по каква причина, в стаята в дъното на голяма къща на широка улица с много дървета, в Ботафого . Стопаните намираха Мосиня за забавна, но през повечето време забравяха за нея. Пък и тя беше тайнствена старица. Ставаше призори, оправяше джуджешкото си легло и пъргаво се изнасяше, сякаш къщата гори. Никой не знаеше къде ходи. Веднъж една от девойките в дома я попита какво прави. Тя отвърна с мила усмивка:
– Разхождам се.
Стори им се забавно старица, която преживява от милостиня, да се разхожда. Но беше вярно. Мосиня бе родена в Мараняо и винаги бе живяла там. В Рио бе дошла неотдавна с една много добра жена, която искала да я настани в старчески дом, но така и не се получило: жената заминала за Минас и дала някакви пари на Мосиня, за да се устрои в Рио. И старицата се разхождаше, за да опознае града. Макар че стигаше човек да седне на пейка на някой площад, за да види какво е Рио де Жанейро.
Животът ѝ течеше без сътресения, докато един ден стопаните на къщата в Ботафого не се изненадаха, че я държат у тях толкова отдавна, и не сметнаха, че така повече не може. В известен смисъл имаха право. Всички там бяха много заети, от време на време изникваха сватби, празненства, годежи и гости. И когато минаваха забързани покрай старицата, се сепваха изненадани, сякаш някой ги е прекъснал с леко потупване по рамото: "Хей!".
Едно от момичетата даже чувстваше някакво гневно неудобство, старицата го дразнеше без причина. Особено постоянната ѝ усмивка, макар момичето да разбираше, че е безобидна гримаса. Навярно по липса на време дълго не повдигаха въпроса. Но когато на някого му хрумна да я пратят да живее в Петрополис при снахата германка, предложението му се посрещна с далеч по-оживено съгласие, отколкото можеше да предизвика една старица.
И така, когато синът на стопаните отиде с годеницата и двете си сестри в Петрополис за почивните дни, взе и старицата в колата.
Защо Мосиня не мигна предната нощ? При мисълта за пътешествие във вкочаненото тяло сърцето ѝ се отърси от ръждата, сухо и разхлопано, сякаш е глътнала голям хап без вода. На моменти не можеше и да диша. Цяла нощ си приказва, понякога на висок глас. Възбудата от обещаната разходка и житейската промяна изведнъж проясняваха някои нейни мисли. Спомни си неща, които преди дни би се заклела, че не са и съществували. Като се започне със сина ѝ, прегазен от трамвай в Мараняо – ако беше живял сред тукашното улично движение, и в Рио щеше да си загине от същото.
Спомни си за косите му, за дрехите. Спомни си чашата, която Мария Роза счупи, и как тя навика Мария Роза. Да знаеше, че дъщеря ѝ ще умре при раждане, разбира се, нямаше да вика. Сети се и за мъжа си. Помнеше го само по риза. Но това не беше възможно, сигурна беше, че той ходеше на работа с униформа на разсилен, по празник носеше сако, да не говорим, че няма как да е отишъл на погребенията на сина и на дъщеря си без връхна дреха. Търсенето на мъжовото ѝ сако още повече умори старицата, която се въртеше като пумпал в леглото. Изведнъж откри, че леглото е твърдо.
– Ама че корав креват! – каза високо посред нощ.
Цялата ѝ чувствителност беше нащрек. Части от тялото, отдавна изключени от съзнанието ѝ, сега изискваха нейното внимание. И изведнъж – ама какъв неистов глад! Обсебена, Мосиня стана, развърза едно малко вързопче и измъкна сухия комат с масло, който тайно къташе от два дни. Изгриза хляба като мишка и ожули до кръв местата в устата си, където венците се бяха оголили. От храната живваше все повече. Успя, макар и бегло, да зърне как мъжът ѝ се сбогува на тръгване за работа. Едва след като споменът се изпари, осъзна, че е пропуснала да забележи дали е бил по риза, или не. Легна си пак и се зачеса, цялата обзета от сърбеж. Прекара остатъка от нощта в тази игра да съзира за миг, а после да не успява вече да види. Призори заспа.
И за първи път се наложи да я будят. Още по тъмно едната девойка дойде да я повика, вече с вързана забрадка и куфарче в ръка, а Мосиня неочаквано помоли да я почакат, за да се среше. Треперливите ръце стискаха счупения гребен и решеха ли, решеха. Тя не беше жена, която ще тръгне на разходка, без преди това добре да си е вчесала косата.
Когато най-сетне пристъпи към колата, младежът и девойките се изненадаха от веселия ѝ вид и забързаните крачки. "По-здрава е и от мен!", пошегува се той. Сестра му подметна: "Пък аз дори я съжалявах!".
Мосиня се настани до прозореца на колата, попритисната от двете сестри, седнали на същата седалка. Нищо не казваше, усмихваше се. Но когато колата потегли и я тласна назад, усети болка в гърдите. Не беше само от радост – нещо се скъса. Момчето се обърна:
– Да не ти прилошее, бабче!
Момичетата се разсмяха, особено това до него, което от време на време облягаше глава на рамото му. От любезност старицата понечи да отговори, но не можа. Понечи да се усмихне, не успя. Огледа всички със сълзящи очи, но другите вече знаеха, че това не е плач. Нещо по лицето ѝ помъти някак радостта на едното момиче и му придаде инатлив вид.
Пътуването се получи чудесно.
Девойките бяха доволни, Мосиня отново се усмихваше. И макар сърцето ѝ силно да биеше, всичко се понареди. Минаха покрай гробище, минаха покрай магазин, дърво, две жени, войник – котка! – надписи... всичко погълнато от скоростта.
Когато се събуди, Мосиня не знаеше вече къде се намира. Шосето напълно бе просветляло: беше тясно и опасно. Устата на старицата гореше, краката и ръцете ледено се дистанцираха от останалата част на тялото. Момичетата си говореха, това отпред беше склонило глава на рамото на момчето. Пакетите непрекъснато падаха.
Умът на Мосиня заработи. Мъжът ѝ се яви по сако – ето го, ето! През цялото време е висяло на закачалката. Спомни си името на приятелката на Мария Роза, която живееше отсреща – Елвира, – и дори майката на Елвира, която беше саката. При всеки спомен ѝ идеше да възкликне, но само бавно помръдваше устни и тихичко казваше по някоя дума.
Девойките си говореха:
– А, благодаря, не приемам такъв подарък!
Тогава Мосиня взе най-сетне да се чуди. Какво правеше тя в колата? Как и къде се бе запознала с мъжа си? Защо майката на Мария Роза и Рафаел, тяхната лична майка, се возеше в колата с тези хора? После веднага отново се приобщи.
Момчето каза на сестрите си:
– Смятам, че е по-добре да не спираме отпред, та да избегнем разправии. Тя ще слезе от колата, ще ѝ покажем накъде да върви, ще иде самичка и ще предаде заръката да я подслонят.
Една от сестрите се притесни: боеше се, че той, с типичната си мъжка недосетливост, се е разприказвал твърде много пред своята годеница. Те вече не поддържаха връзка с техния брат, който живееше в Петрополис, и още по-малко с жена му.
– Ами да – прекъсна го навреме, преди да е добавил още нещо. – Виж, Мосиня, тръгваш по оная уличка и няма как да сбъркаш: в къщата с червените тухли ще попиташ за брат ни Арналдо, чу ли? Арналдо. Кажи, че няма как повече да останеш у нас, но пък, кажи, у Арналдо има място и може дори да понаглеждаш хлапето, разбра ли...
Мосиня слезе от колата и известно време постоя замаяна – на едно място, но сякаш понесена на колела. Свежият вятър развяваше дългата пола между краката ѝ.
Арналдо го нямаше. Мосиня влезе в дневната, където стопанката пиеше кафе със забрадка срещу прах на главата. Едно русо момченце – сигурно онова, което Мосиня трябваше да наглежда – седеше пред чиния с домати и лук, ядеше сънливо и клатеше под масата белите си луничави крака. Германката сипа в чинията му овесена каша, подбутна на масата препечена филия с масло. Бръмчаха мухите. На Мосиня ѝ прималя. Ако пийнеше малко горещо кафе, може би щеше да сгрее студеното си тяло.
Германката от време на време я поглеждаше мълчаливо. Не ѝ повярва, че е пратена от зълва ѝ, макар че оттам всичко можеше да се очаква. Най-вероятно старицата бе чула от някого адреса, в трамвая например, случайно, какви ли не работи ставаха понякога – достатъчно бе да разгърнеш вестника, за да се увериш. Приказките на старицата никак не звучаха убедително, а и видът ѝ беше обигран, тя дори не прикриваше усмивката си. Най-добре щеше да е да не я оставя самичка в дневната с бюфета, пълен с нови сервизи.
– Първо ще пия кафе – ѝ рече, – а като се върне мъжът ми, ще видим какво може да се направи.
Мосиня не чу много добре, понеже стопанката говореше като чужденка. Разбра все пак, че трябва да си седи и да чака. Миризмата на кафе я изпълни с желание и световъртеж, който замъгли цялото помещение. Сухите ѝ устни пламтяха, а сърцето ѝ съвсем независимо туптеше.
Кафе, кафе, гледаше тя усмихната и сълзлива. В краката ѝ кучето хапеше собствената си лапа и ръмжеше. Прислужницата, и тя наполовина чужденка, висока, с много тънка шия и едри гърди, донесе чиния с меко бяло сирене. Без да пророни дума, майката намаза обилно препечената филийка и я подбутна към сина си. Детето си изяде всичко и с издут корем грабна клечка за зъби и стана:
– Мамо, сто крузейрос.
– Не. За какво?
– Шоколад.
– Не. Утре е неделя.
Малък проблясък озари Мосиня: неделя? Какво правеше в тази къща точно преди неделя? Нямаше никаква представа. Но наистина щеше да ѝ е приятно да се грижи за това момченце. Винаги бе харесвала руси деца: всяко русо момченце приличаше на Младенеца Исус. Какво правеше в тази къща? Разкарват я насам-натам, но тя ще разкаже всичко, ще видят те. Усмихна се засрамено: нищо няма да разкаже, защото всъщност иска кафе.
Стопанката викна към вътрешността на къщата и прислужницата равнодушно донесе дълбока чиния с тъмна каша. Чужденците сутрин ядяха по много, в това Мосиня се беше уверила още в Мараняо. Стопанката с невеселия си вид – и в Петрополис, и в Мараняо чужденците все го даваха сериозно – загреба лъжица сирене, раздроби го с вилицата и го разбърка в кашата. Типичен другоземски буламач, какво да се лъжем. И почна да яде, вглъбена, със същото отегчено изражение, каквото имаха чужденците в Мараняо. Мосиня гледаше. Кучето ръмжеше на бълхите.
Накрая Арналдо се прибра по пладне, стъкларията в бюфета блестеше. Той не беше рус. Поговори тихо с жена си и след продължително шушукане твърдо и озадачено съобщи на Мосиня:
– Не, няма да стане, тук няма място.
И тъй като старицата не възрази и продължи да се усмихва, повиши глас:
– Няма място, чу ли?
Но Мосиня все така си седеше.
Арналдо понечи да направи някакъв жест. Погледна двете жени в стаята и смътно долови комичното в контраста. Съпругата, изопната и зачервена, а недалеч от нея – спаружената тъмна баба с дипли суха кожа, провиснала от раменете ѝ. Пред лукавата усмивка на старицата изгуби търпение:
– Имам много работа! Ще ти дам пари и вземаш влака за Рио, чу ли? Връщаш се при майка ми, отиваш там и казваш: домът на Арналдо не е приют за старци, разбра ли? Тук няма място. Така да кажеш: домът на Арналдо не е приют за старци, разбра ли!
Мосиня взе парите и се отправи към вратата. Арналдо тъкмо се канеше да седне за обяд, когато тя пак се появи:
– Благодаря, Господ да ви поживи.
На улицата отново се сети за Мария Роза, Рафаел, мъжа си. Не изпитваше ни най-малка тъга. Но си спомняше. Запъти се към шосето, все по-далеч от гарата. Усмихна се така, сякаш погажда някому номер: вместо да се върне веднага, щеше първо да се поразходи. Мина някакъв мъж. Присветна ѝ нещо много любопитно и съвсем незначително: мъжете, когато тя още беше жена. Не успяваше ясно да си представи мъжките фигури, но видя себе си със светла блуза и дълга коса. Гърлото пак ѝ запари от жажда. Слънцето прежуряше, искреше във всеки бял камък. Шосето в Петрополис е много красиво.
На чешмата от мокър черен камък, досами шосето, боса негърка пълнеше тенекия с вода.
Мосиня се спря да погледа. Сетне видя как негърката сбира шепи и пие.
Когато шосето пак се обезлюди, Мосиня пристъпи, сякаш излизаше от скривалище, и крадешком се приближи до чешмата. Водните струи потекоха ледени в ръкавите ѝ до лактите, дребни капчици блеснаха, увиснали в косите ѝ.
Утолила жаждата, удивена, тя продължи разходката си с по-широко отворени очи, вслушана в грубото бълбукане от натежалата в стомаха ѝ вода, която хвърляше ситни отражения из цялото ѝ тяло, като светлинки.
Шосето вървеше нагоре. Шосето беше по-красиво от Рио де Жанейро и вървеше стръмно нагоре. Мосиня приседна на камъка до едно дърво, за да се наслади. Небето се издигаше нависоко, без ни един облак. И много птиченца прехвърчаха от бездната до шосето. Побелялото на припек платно се простираше над зелена бездна. Тогава, понеже беше уморена, старицата облегна глава на дървесния ствол и умря
