Откъс от "Човекът, който имаше съвест" на Съмърсет Моъм

Издателство "Ера"

Издателство "Ера"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Човекът, който имаше съвест", с автор Съмърсет Моъм, предоставен от Издателство "Ера"


Съмърсет Моъм (1874–1965) е английски белетрист и драматург. Признат за един от най-четените британски писатели, неговите произведения са безспорно сред литературните шедьоври на 20-ти век. Огромното му по обем литературно наследство включва 20 романа, над 25 пиеси, множество пътеписи, есета и няколко тома разкази.


Умението му да смесва потресаващото и смешното, грубото и сантименталното кара и читатели, и критици да попадат под хипнотичното въздействие на самоиронията му. Безспорен майстор на късия жанр, разказите заемат особено място в огромното му творчество. По неповторим начин писателят пресъздава вътрешния свят на човека, сюжетът винаги е човешката душа.




Независимо дали разказва за обитателите на лондонските покрайнини, за мъже и жени от висшето общество, за художници, бедняци, скитници. С лекота движи повествованието от заснежените склонове на Алпите, през Далечния изток, до екзотичните острови на Южния Пасифик. Една дълга галерия от образи и човешки съдби.


Да четеш разказите на Съмърсет Моъм, е като да се сгушиш удобно и да слушаш красиви, вълнуващи, понякога и малко пиперливи истории от много скъп, стар приятел. Разгръщаш страниците и попадаш в магичен свят на чудни образи, пренасяйки се с лекота, почти осезаемо, на мястото, за което той пише – във вилата, на улицата, в бара.


Превод Цв. Стоянов, Ал. Стефанов, Елмира Великова


Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


ОБЯДЪТ


Видях я по време на спектакъла, тя ми кимна и през антракта отидох и седнах до нея. Отдавна не я бях срещал и ако някой не беше споменал името ѝ, надали бих я познал. Тя ме заговори с усмивка:
– Много години изминаха, откакто не сме се виждали. Как лети времето! И никой от нас не се е подмладил. Спомняте ли си първата ни среща? Поканихте ме на обяд.
Дали си спомням!


Беше преди двайсет години и аз живеех в Париж. Имах малко апартаментче в Латинския квартал, което гледаше към едно гробище, и печелех колкото да свързвам двата края. Тя беше прочела моя книга и ми писа по този повод. Отговорих ѝ с няколко благодарствени думи и скоро след това получих второ писмо, в което ми пишеше, че ще мине през Париж и би желала да поговори с мен; но времето ѝ било ограничено и единствената ѝ възможност била следващият четвъртък; щяла да прекара сутринта в Люксембургския дворец и не бих ли я поканил след това на обяд в ресторант "Фойо"?


Във "Фойо" се хранят френските сенатори и цените му съвсем не бяха за моя джоб, така че през ум не ми беше минавало да ходя там. Но бях поласкан и твърде млад, за да зная как се отказва на жена. (Мога да прибавя, че на малко мъже се удава да го научат, преди да остареят толкова, че за жените да е вече все едно дали им отказват, или не.) Имах осемдесет франка (златни), с които трябваше да изкарам до края на месеца, а един скромен обяд сигурно нямаше да струва повече от петнайсет. Ако се откажех от кафето през следващите две седмици, щях да се оправя.


Отговорих ѝ, че в дванайсет и половина в четвъртък ще чакам моята неизвестна приятелка във "Фойо". Тя се оказа не толкова млада, колкото предполагах, и видът ѝ беше по-скоро внушителен, отколкото привлекателен. Беше жена на четиресет години (прелестна възраст, но едва ли може да възбуди внезапна и опустошаваща страст от пръв поглед) и ми се стори, че има повече зъби, отколкото е необходимо – бели, едри и равни зъби. Беше приказлива и тъй като прояви склонност да говори за мен, аз бях готов да я слушам с внимание.
Когато видях менюто на ресторанта, се стреснах, защото цените бяха значително по-високи, отколкото бях предполагал. Но тя ме успокои.


– На обяд никога не ям нищо – каза тя.
– О, не говорете така! – щедро отвърнах аз.
– Никога не вземам повече от едно ястие. Според мен в наше време хората ядат прекалено много. Малко риба може би. Интересно дали имат сьомга.


Още не беше дошъл сезонът на сьомгата и в менюто нямаше, но аз попитах келнера за всеки случай.
Да, току-що получили прекрасна сьомга, първата за сезона. Поръчах сьомга за моята гостенка. Келнерът я попита дали ще вземе нещо, докато я приготвят.
– Не – отвърна тя. – Никога не ям повече от едно ястие. Освен ако имате малко черен хайвер. Нямам нищо против черния хайвер.


Сърцето ми се сви. Знаех, че черният хайвер не е за моя джоб, но нямаше как да ѝ го кажа. Поръчах на келнера непременно да донесе черен хайвер. За себе си избрах най-евтиното ястие от менюто и то беше овнешка пържола.
– Струва ми се, че не е добре да ядете месо – каза тя. – Как ще работите, след като сте яли такова тежко ястие. Аз съм против претоварването на стомаха.
След това възникна въпросът за напитките.


– На обяд никога не пия – каза тя.
– Аз също – побързах да отговоря.
– Освен бяло вино – продължи тя, сякаш не бях се обадил. – Тези френски бели вина са толкова леки! Много са добри за храносмилането.
– Какво бихте предпочели? – попитах аз все още гостоприемно, но без излишен възторг.
Тя ми отправи приятелския блясък на белите си зъби.


– Моят лекар не ми позволява да пия нищо друго освен шампанско.
Стори ми се, че леко пребледнях. Поръчах половин бутилка. Споменах небрежно, че моят лекар категорично ми е забранил да пия шампанско.
– Тогава какво ще пиете?
– Вода.


Тя изяде черния хайвер, изяде и сьомгата. Непринудено и весело говори за изкуство, литература и музика. Но аз изчислявах на колко ще възлезе сметката. Когато пристигна моята овнешка пържола, тя се зае сериозно с мен.
– Виждам, че сте свикнали да обядвате тежко. Сигурна съм, че грешите, защо не последвате моя пример да ядете само едно ястие? Ще се чувствате по-добре.


– Аз също ще ям само едно ястие – казах аз, а келнерът се приближи с менюто.
Тя го освободи с грациозно махване на ръка.
– Не, не, на обяд никога не ям. Хапвам малко, и то по-скоро за да имам повод за разговор. Не бих могла да взема нищо друго... освен ако имат от тези огромни френски аспержи. Ще съжалявам, ако си замина от Париж, без да съм ги опитала.


Сърцето ми се сви. Бях ги виждал по магазините и знаех, че са безбожно скъпи. Слюнките ми потичаха при вида им.
– Мадам желае да знае дали имате от тези гигантски аспержи – попитах келнера.


Направих всичко възможно да му внуша да каже не. По широкото му свещеническо лице се разля щастлива усмивка и той ме увери, че имат – толкова прекрасни и толкова крехки аспержи, просто чудо.
– Никак не съм гладна – въздъхна моята гостенка, – но щом настоявате, ще взема няколко аспержи.
Поръчах ги.


– Вие няма ли да си поръчате?
– Не, аз никога не ям аспержи.
– Зная, че има хора, които не ги обичат. Всъщност вие разваляте вкуса си с това месо, което ядете.
Зачакахме да приготвят аспержите. Обзе ме паника. Въпросът вече не беше колко пари ще ми останат до края на месеца, а дали ще ми стигнат, за да платя сметката. Би било ужасно да не ми достигнат десетина франка и да бъда принуден да взема назаем от гостенката си. Не бих могъл да го направя.


Знаех точно колко пари имам и ако сметката излезеше повече, бях решил да бръкна в джоба си, с драматичен жест да се изправя и да кажа, че са ме ограбили. Разбира се, щеше да е крайно неудобно, ако и тя няма достатъчно пари, за да плати. Тогава единственото разрешение щеше да бъде да оставя часовника си и да кажа, че ще се върна да платя по-късно.


Аспержите се появиха. Бяха огромни, сочни и апетитни. Ароматът на разтопеното масло подразни ноздрите ми, както пламтящите благоухания на вярващите юдеи раздразнили ноздрите на Йехова. Загледах как тази разточителна жена ги тика в гърлото си на огромни хапки и с присъщата си любезност разисква състоянието на театъра в балканските страни. Най-после тя свърши.


– Кафе? – попитах аз.
– Да, само сладолед и кафе – отвърна тя.
Вече пет пари не давах и поръчах кафе за мен, за нея сладолед и кафе.
– Знаете ли, дълбоко съм убедена в едно – каза тя, докато ядеше сладоледа. – Човек винаги трябва да става от масата с чувството, че би могъл да хапне още нещо.
– Още ли сте гладна? – попитах тихо аз.


– О, не, не съм гладна, разбирате ли, на обяд аз не ям! Обикновенно сутрин пия чаша кафе и след това направо вечерям, но на обяд никога не ям повече от едно ястие. Ставаше дума за вас.
– О, разбирам!


След това се случи нещо ужасно. Докато чакахме кафето, към нас с угодлива усмивка на лицемерната си физиономия се приближи оберкелнерът и поднесе голяма кошница, пълна с огромни праскови. Те бяха зачервени като невинни девойки; имаха богатия колорит на италианския пейзаж. Но сега съвсем не беше сезонът на прасковите? Един бог знаеше колко струват. Аз също узнах малко по-късно, защото моята гостенка разсеяно си взе една праскова, без да прекъсва разговора.


– Виждате ли, вие си напълнихте стомаха с месо (моята единствена мизерна пържола) и не можете да поемете нищо повече. А аз хапнах малко и сега с удоволствие ще изям една праскова.


Донесоха сметката и когато платих, открих, че ми остават пари за съвсем недостатъчен бакшиш.
Тя за миг спря погледа си върху трите франка, които оставих на келнера, и разбрах, че ме помисли за стипца. Но когато излязох от ресторанта, пред мен оставаше цял месец, а в джоба си нямах нито стотинка.
– Последвайте моя пример – каза тя на раздяла – и никога не яжте на обяд повече от едно ястие.
– Ще направя нещо повече – отвърнах аз, – довечера няма да ям.


– Веселяк! – извика шеговито тя, като се качваше в колата. – Вие сте били голям веселяк!
И все пак бях получил възмездие. Не съм отмъстителен, но когато самите богове те заместят в тази работа, е простимо да наблюдаваш резултата със задоволство. Тя вече тежеше сто и трийсет килограма.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (6)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на majorman
    majorman
    Рейтинг: 1160 Неутрално

    Картината не е "Издателство Ера", със сигурност. Казва се "Дъждовен ден" и е на Gustave Caillebotte, както и да се чете това (не съм го срещал на български).

    We are just a war away from Amerikhastan/ When God versus God;the undoing of man
  2. 2 Профил на baba_zozolana
    baba_zozolana
    Рейтинг: 1274 Неутрално

    До коментар [#1] от "majorman":

    Густав Кейлибот: https://goo.gl/c1N9YH

    I used to walk into a room full of people and wonder if they liked me... Now I look around and wonder if I like them.
  3. 3 Профил на man_un
    man_un
    Рейтинг: 2800 Неутрално

    Тая картина я има върху корицата на том втори от "Приключенията на Шерлок Холмс". Казва се "Парижка улица в дъждовен ден" от Густав Кайбот.

  4. 4 Профил на ruby
    ruby
    Рейтинг: 297 Весело

    Маазен келнер със свещеническо лице и чеестна дама срещу едничката съвест.
    Като в балканско театро! Любители на аспержи!

    "Аспержите се появиха. Бяха огромни, сочни и апетитни. Ароматът на разтопеното масло подразни ноздрите ми, както пламтящите благоухания на вярващите юдеи раздразнили ноздрите на Йехова. Загледах как тази разточителна жена ги тика в гърлото си на огромни хапки и с присъщата си любезност разисква състоянието на театъра в балканските страни. "

  5. 5 Профил на ЕТ
    ЕТ
    Рейтинг: 466 Неутрално

    Това не е откъс, а цял разказ, озаглавен "Обядът" (The Luncheon).
    "Човекът, който имаше съвест" е съвсем друг разказ, взет за заглавие на сборника от разкази.
    Аман!

  6. 6 Профил на areta
    areta
    Рейтинг: 1308 Неутрално

    До коментар [#5] от "ЕТ":

    Да, не са написали ясно, че "Човекът, който имаше съвест" е името на сборника с разкази и публикуваното е целия разказ "Обядът" от този сборник.

    Ма не искай прекалено много от Дневник, те толкова си могат.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK