Откъс от "Проповед за падането на Рим" на Жером Ферари

Издателство "Факел експрес"

Издателство "Факел експрес"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Проповед за падането на Рим", с автор Жером Ферари, предоставен от Издателство "Факел експрес".


На 14 март по покана на Френския културен институт в България гостува френският писател Жером Ферари. Авторът представи на българските читатели своя роман "Проповед за падането на Рим". Романът е отличен с най-авторитетната литературна награда във Франция "Гонкур" през 2012 г., преведен е на множество езици.


Жером Ферари (1968) е роден в Париж в семейство на корсиканци. Завършва и преподава философия в лицеите в Порто-Векио, Алжир, Абу Даби и понастоящем в Бастия. Автор е на шест романа и освен с "Гонкур" е отличен с наградите "Ландерно" за "Един Бог, един звяр" (2009) и "Франс телевизион" за "Където си оставих душата" (2010).




Жером Ферари за романа си:
В "Проповед за падането на Рим", това, което най-много ме интересуваше, беше самата проповед на Св.Августин. Той я произнася през 410 г. в град Хипон, Алжир. Красотата на тази проповед е в безмилостния начин, по който Св.Августин припомня на поклонниците, объркани след плячкосването на Рим, че колкото и могъщи да са, дори империите имат своя край и че всъщност няма голяма разлика между завършека на един човешки живот и залеза на една империя. Именно това се стремях да покажа в романа, разказвайки едновременно за Св. Августин и за това малко семейство в Корсика, на което приписах много от чертите на собственото си семейство.


С "Проповед за падането на Рим" и със средствата на романа и аз на свой ред пожелах да задам въпроса: какво означава един свят? Всеки от нас и всеки от героите ми носи в себе си света, който го разделя съдбоносно от другите: един много стар човек преминава през целия двайсети век по следите на Историята, без да може никога да я догони; една млада жена се опитва да изрови от подземните пластове потъналите в тях развалини, за да не позволи на живота да угасне; двама приятели от детинство наемат бара в родното си селце и тръгват рамо до рамо към трагедията. И всеки един от тях отговаря по своему на въпроса.


превод от френски Александра Велева


Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Откъс от "Проповед за падането на Рим" на Жером Ферари


На 15 юли получи писмо от Жюдит Але, в което му съобщаваше за успешно издържания си изпит за университетски преподавател, искаше да сподели радостта си с него, дори и отдалече, не очакваше отговор, надяваше се, че е щастлив – щастлив ли е? но Матийо не си задаваше този въпрос, той гледаше писмото, сякаш бе дошло от чужда и някак странно позната галактика, чиито излъчвания събуждаха у него неясното ехо от друг живот. Пъхна писмото в джоба си, за да отвори бутилки шампанско в чест на заминаването на Сара и го забрави там.


Тя се беше влюбила в един коневъд, който току-що ѝ беше предложил да отиде да живее при него, някъде в Тараво. Беше мъж на около четиресет години, който не се проявил през цялата зима с нищо друго освен със съмнителната си трезвеност и усърдието си да изминава, независимо от времето, километрите, които деляха бара от затънтеното му на края на света село. Настаняваше в един ъгъл на тезгяха пред чаша газирана вода, явно потънал в загадъчно съзерцание.


Не гледаше сервитьорките, не се опитваше да им опипва задниците, нито да ги разсмива, стигаше дори дотам да откаже любезно ласките за добре дошъл на Ани, и беше невъзможно да се установи в кой момент и по какъв начин е завързал идилична връзка със Сара, която увисваше на врата му и го покриваше с целувки, насилвайки го да пие шампанско. Пиер-Еманюел пееше любовни песни, като им придаваше комическо значение, оставяше китарата, когато му сервираха и разрошваше рядката коса на Виржил Ордиони, сочейки му щастливата двойка.
– Може бе и ти, Виржил, ще намериш някой ден някоя мома!
и Виржил се червеше и се смееше, и казваше,
– Ами да, аз също някой ден, защо не?!
и Пиер-Еманюел му дърпаше ухото и викаше,
– Ама че мръсник! Ама че свиня! Значи ти харесват момичетата, така ли? Ама че образ!


И хващаше отново китарата си с нейните тремола, за да разкаже историята на една млада жена, толкова красива, че само фея е могла да ѝ бъде кръстница. В два часа сутринта Сара си събра багажа, натовари го в големия кален джип на новия си спътник и се върна, за да се сбогува. Рим я притисна в прегръдките си, плачейки, накара я да обещае, че ще им пише за щастието си, Сара обеща и пророни на свой ред няколко сълзи, целувайки всеки един от онези, които изоставяше, каза на Матийо и на Либеро, че най-хубавото нещо, което изобщо ѝ се е случвало някога в живота, е срещата с тях, няма да ги забрави, където отива и те ще имат винаги там свой дом, нещо което коневъдът от Тараво потвърди с кимване на глава, а Матийо я гледаше как заминава с почти бащинско вълнение, защото не се съмняваше, че сянката му на настойник ще следва докрай Сара в живота ѝ.


Матийо беше особено доволен от себе си и му бе неприятно да установи, че Либеро не споделя неговото щастливо разположение на духа, а се разхожда нервно напред-назад, усамотява се на терасата и на няколко пъти тайно обсъжда нещо с Венсан Леандри, кара се на момичетата, които продължават глупашки да подсмърчат, вместо да си вършат работата, да разчистят и да отидат да подсмърчат в леглата си, или където щат. Когато момичетата си тръгнаха, Ани предложи да остане, за да обслужи, ако се наложи, нощните птици. Либеро ѝ хвърли убийствен поглед.


– Не, ти също изчезвай. Не е лошо да си починеш, на нищо не приличаш.
Тя отвори уста, за да каже нещо, но се отказа и излезе, без да продума, оставяйки Либеро сам с Венсан Леандри и Матийо, който беше напълно объркан.
– Заминаването на Сара ли те кара да избухваш така?
– Не. Ани. Краде ни мръсницата, сигурен съм.


Още в началото на сезона Ани беше придобила навика да остава в бара след затварянето му, което беше в три часа през нощта, по силата на едно несправедливо и произволно постановление на префектурата. След като Либеро и Матийо отиваха да спят със съдържанието на касата и револвера на кръста, тя оставаше геройски седнала на табуретката зад тезгяха, готова да обслужи закъснелите пияници, бродещи из околностите в издирване на гостоприемно местенце, където да завършат пътешествието си до етиличната кома.


В случай, твърде малко вероятен, на обиколка на конната полиция, тя би могла винаги да заяви, че барът е затворен, касата е приключена и тя е с близки приятели, с които споделя една хубава вечер. Инкасираше в последния момент, когато беше сигурна, че наоколо не се шляе никаква фуражка. Тази хитрост, която заслужаваше похвала като проява на гражданско неподчинение спрямо несправедливостта на държавата, беше в началото добре дошла за всички: бездомните пияници, изпълнени с блегодарност, можеха за разчитат на място, където да се приютят, Ани бе възнаградена за всеотдайността си с щедри бакшиши, които се прибавяха към заплащането на допълнителните часове, а и печалбата на бара се увеличаваше.


Случваше се, разбира се, Ани да очаква напразно посетители и това започна да се случва все по-често, нещо, което не събуди съмнения у Либеро до момента, когато Венсан Леандри не спомена съвсем случайно, че негови приятели от Ажаксио са се отбили миналата събота на излизане от нощния клуб в бара, а Ани му бе казала, че тази нощ не е имала клиенти. Либеро попита Венсан Леандри дали е сигурен в датата, какво са консумирали приятелите му и в какви количества, и Венсан се свърза с тях, за да потвърдят лично неговата информация.


Либеро побесня и нищо не можеше да го успокои, Венсан му обърна внимание с пропит от мъдрост фатализъм върху факта, че сервитьорките крадат винаги и открай време, че това е природен закон, и напразно го умоляваше да бъде снизходителен, Матийо му повтаряше, че не е толкова страшно, но той не ги слушаше, искаше да изобличи Ани, хващайки я на местопрестъплението, това трябвало да стане, защото иначе щяла да отрече абсолютно всичко, дебелата курва, развратницата му недна, гадната мръсница, и той се успокои, едва след като намери начин да организира хващане на местопрестъплението, за което отмъстителният му гняв настояваше.


След като се увери, че Ани не ги познава, нае в града група младежи и им даде пари с нареждане да ги изхарчат до стотинка в бара през следващата нощ. Трябваше да се престорят, че са пътници, че само минават през тази област и не възнамеряват да я посетят отново и най-вече да си запишат много внимателно всичко, което консумират, преди да докладват на Либеро точната сметка на изпитото, мисия, която те изпълниха с безупречна точност. На следвщия ден, когато Ани застъпи на смяна следобед, Либеро я очакваше в бара широко усмихнат.
– Имаше ли посетители вчера?


Усмивката му застина за миг, когато Ани му отговори "да" и му подаде банкнотите, увити в касовите бележки. Либеро ги преброи и отново се усмихна.
– Май не е имало много хора.
Не, били малко, само двама от Зонза, които се отбили да пийнат по едно за две минути, преди да се приберат по домовете, тя изчакала още и затворила чак към пет сутринта, нощта била дълга, не всеки път провървявало, но нямало страшно, и Либеро се разкрещя, без да се съобразява с клиентите, които подскочиха.


– Ще престанеш ли да ме баламосваш?
и крещеше, че знае, имало е вчера и други посетители, но Ани отговаряше,
– Не! Не вярно! Не е вярно!
с вироглавата физиономия на момиченце, той се приближи до нея със стиснати юмруци, описвйки един по един младежите и изреждайки списъка на всичко, което са изпили, и ѝ каза колко са платили, натрупвайки безмилостно доказателствата, докато не ѝ остана нищо друго, освен да избухне в сълзи и да поиска прошка. Либеро млъкна. Матийо помисли с облекчение, че епизодът е приключил, Ани ще се измъкне с едно здраво нахокване, заплахи за наказание при първото отклонение, ще върне парите и всичко ще потръгне отново както преди, самата тя го казваше.


– Сбърках. Ще ти върна всичко. Няма повече да се повтори, кълна се.
Но мълчанието на Либеро не беше мълчание на прошката и той нямаше намерение да позволи на Ани да изплати дълга си.
– Не искам нищо да ми връщаш. Задръж каквото си взела. Искам да се качиш в апартамента, да си стегнеш куфара и да изчезнеш оттука. Не искам повече да те виждам. Изчезвай. Веднага.


Ани го умоляваше, кълнеше се отново, хлипайки, клиентите ставаха един след друг и напускаха залата, за да не бъдат повече свидетели на онова, което ставаше, и Ани умоляваше отново, сбъркала е, но е вършила добре работата си, не може да ѝ причини такова нещо, къде ще отиде? не си ли дава сметка, че е на четиресет и три години, не си ли дава сметка, че не може да я изгони така, като куче, и повтаряше на колко е години, беше коленичила, протягаше ръце към Либеро, който оставаше неподвижен и я гледаше с ненавиждащ поглед, четиресет и три години, не си ли дава сметка, ще направи всичко, което поиска, всичко, и колкото повече плачеше, толкова повече Либеро се вцепеняваше под бронята на омразата си, сякаш тази повалена на земята жена въплъщаваше в треперещата си плът абсолютното зло, от което трябваше да очисти на всяка цена земята.


– Връщам се след един час, след един час да те няма.


Когато си тръгна, тя се надигна, клатушкайки се, и Рим я хвана за ръка, за да ѝ помогне да се изкачи до апартамента. Матийо не смееше да я погледне, мъчителна тежест притискаше гърдите му и той не разбираше нито естеството, нито произхода ѝ, очакваше да настъпи вечер и животът да започне отначало, без изненади, защото беше станал отново малко дете, което намира утеха единствено във вечното повторение на едно и също нещо, далеч от неясните мисли, чийто водовъртеж предизвиква неприятен смут в душата, преди да се пукнат като мехури на повърхността на блатото, той очакваше вкуса на алкохола, непрестанното му напрежение, което го държеше буден, с опънати нерви, нащрек без да знае защо, и очакваше момента на лягането, кожата на Изаксун и погледа на Анес, въпреки умората, въпреки киселия дъх, напоен с шампанско, джин и тютюн, въпреки гъстата слюнка, стичаща се по оцветените зъби, сънят ще дойде по-късно, въпреки тежестта на клепачите, въпреки странното привличане на едно толкова изтощено тяло като неговото, изцеждащо токсините си във влажните чаршафи и никой нямаше за затвори очи, преди той да потъне в своя сън без сънища, преди да се е извършил нощният ритуал, предписан от закона на този свят, закон не на желанието, защото желанието не влиза в сметката, както и умората или пошлостта на плътската наслада, и за всеки един от тях има значение само мястото им в тази хореография, която оправдава всяка сутрин събуждането им и ги държи на крак до късно през нощта.


Всеки свят е разположен върху подобни нелепи центрове на гравитация, от които тайно зависи неговото равновесие и докато Рим се настаняваше зад тезгяха на мястото на Ани, Матийо се радваше, че стабилността на това равновесие не беше в крайна сметка застрашена, и не усещаше едва доловимите вибрации в почвата, по която се разпростираше като паяжина гъста мрежа от пукнатини, не забелязваше страхливата колебливост на момичетата, когато се приближаваха до Либеро, макар той да беше отново усмихнат и непринуден, всичко беше прекрасно, Пиер-Еманюел не изглеждаше разтревожен от отсъствието на Ани, беше научил една песен на баскски, за да достави удоволствие на Изаскун, и Матийо не виждаше мрачните погледи, които той хвърляше над микрофона си към Либеро, Изаскун признаваше, че не разбира нито дума баскски, беше израснала в Сарагоса, смееше се, всичко беше прекрасно, Матийо пиеше и не си даваше сметка за нищо, но как можеше да си даде сметка за каквото и да било, той, който продължаваше да не може да повярва, че баща му е умрял? В два часа Пиер-Еманюел сгъна стойката на микрофона, нави кабелите и прибра китарата си. Либеро му заплати дължимото.


– Можеше да ми кажеш за Ани, не мислиш ли?
Либеро се изпъна като след електрически шок.
– Грижи се за задника си, тъпак с тъпак, ясно ли е? Грижи се за задника си.
Пиер-Еманюел се спря за миг стреснат, пъхна парите в джоба си и отиде да си вземе китарата, казвайки,
– Държиш ми за последен път такъв тон.
– Ще държа какъвто тон си искам.


Пиер-Еманюел излезе със сведена глава и бара остана замръзнал в мълчание. Матийо усети отново загадъчната тежест да преминава от гърдите в корема му и обратно и попита Либеро какво не е наред. Либеро се усмихна широко и напълни чашите им.
– С тези глупаци е винаги така. Ако си дружелюбен, те преебават, прекалено са тъпи, дружелюбие, слабост, не правят разлика между двете, твърде е сложно за тях, трябва да им се говори на езика, който разбират, и, повярвай ми, него разбират много добре.


Матийо се съгласи и седна отвън с чашата си. Гледаше с тъга нощта и помисли за първи път, че очите му може би не виждат същите неща като приятеля му от детинство. Извади писмото на Жюдит от джоба си, препрочете го и, без да се съобразява с часа, грабна телефона си.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK