Актьорът Самуел Финци: Свободата значи всичко

Самуел Финци

© Георги Кожухаров

Самуел Финци



Актьорът Самуел Финци работи и живее от знаковата 1989 година в Германия. Освен с ролите си във водещи театри на Берлин, Хамбург, Виена, Цюрих Финци става популярен в Европа и с филмовите си участия. В България се снима във филми на Александър Морфов, Теди Москов, Петър Попзлатев, Емил Христов и др., както и в сериала на БНТ 1 "Четвърта власт". Кино- и телевизионните му роли са над 100. През 2015 г. е обявен за актьор на годината в немскоговорящите страни с гласуване на 42 критици за списание "Театърът днес" и получава престижната награда "Пръстенът на Гертруд Айзолд" за играта си в "Очакване на Годо" на Берлинския "Дойчес театер". През 2011 г. спечели и едно от най-високите отличия в културата на Германия - Наградата на Берлин, заедно с режисьора Димитър Гочев. През 2014 г. - наградата на актьорската гилдия за най-добър актьор в комедийна роля за филма Worst Case Scenario.


Разговорът със Самуел беше чрез видеовръзка с Берлин след негово тридневно четене на Фройд на френски за France Culture. Най-новата театрална постановка, в която той ще участва, е по романа на Давид Гросман "Един кон влязъл в бар". Следващият български филм, в който ще го видим, е "18% сиво" на Виктор Чучков по романа на Захари Карабашлиев.


Фокусът на разговора сега обаче е свободата и взаимоотношенията ни с миналото. Поводът - "Власт и съпротива". Цели поколения в тази страна не разбраха никога какво е свобода. Това е фраза, която произнася героят на Самуел Финци - Константин Шейтанов, в постановката "Власт и съпротива" по едноименнния роман на Илия Троянов. Това е и изречението в текста, което мотивира актьора да участва в спектакъла, копродукция на театрите "Шаушпил Хановер" и берлинския "Дойчес театер" в Германия. "Власт и съпротива" e под режисурата на Душан Дейвид Парижек и ще може да се види на 18 и 19 юни в Народния театър "Иван Вазов" от програмата на "Световен театър в София". Актьорът, режисьорът и авторът на романа ще участват и в дискусията "Театър и политика" на 19 юни от 11 часа в "Гьоте институт" в София.




Защо решихте да приемете поканата на директора на театъра в Хановер и да участвате в постановката на Парижек "Власт и съпротива"?


- Романът на Илия Троянов е единственият, който аз съм чел, който сериозно вниква във връзката между годините на комунистическия режим в България и промените. Бях се зарекъл да не се занимавам с тези проблеми, виждайки какво се случва в България. Защото ме интересуват по-универсални теми, а не конкретни исторически събития. Но текстът ме спечели с неговата документална точност и с емоционалността си. А режисьорът Душан Парижек, мой връстник от чешки произход, е човек, който също е израснал в тази система и може да разказва за нея. А е и много умел драматург и може да приспособява произведения, които не са писани за сцена, романи, проза, така че да имат театрална стойност. С "Влас и съпротива" той успява да направи ситуация с взаимоотношения между герои от един квазидокументален текст.


Представлението продължава да се играе с голям успех в Германия от края на 2016. С какво си обяснявате интереса там към постановката и темата?


- Темите са свързани и с немското общество, познавайки историята на ГДР. Но ако вдигнем параболата на по-високо ниво - става дума за свят, в който истината и лъжата живеят съвместно, но лъжата взема превес. Независимо дали живеем в социализъм или в капитализъм, или какъвто ще да е обществен строй, общо взето, заблудите са едни и същи.


Лъжите днес може би са функция на ненаучените уроци за вчера. Защо съвременното ни общество, демократичното, никога не постигна консенсус по отношение на престъпленията на тоталитарния режим в България? 30 години след промените нямаме единна и ясна санкция към човеконенавистната диктатура между 9 септември 1944 и 10 ноември 1989.


- От 30 години не живея в България и съм лаик. Между 1944 и 1989 в България е имало около 3 милиона доносници. Това го има в романа. Ако това е вярно - за какво въобще говорим? Естествено че никой няма интерес да се пречисти. Живее се в постоянен страх, че човек ще загуби собственото си удобство. Причините са много, не искам да психологизирам. Грешката е, че това не се реши навреме и сега вече е късно.


В Германия, държавата - лидер на обединена Европа, в която живеете и работите, работят и законите за лустрацията, бившите агенти на ЩАЗИ не могат да заемат обществени постове, а нацистките символи са забранени. В България, най-бедната държава в ЕС, такива закони на практика няма, а символите на комунизма се развяват по площадите и се продават в централните подлези. Спекулативна ли е връзката, която правя между отношението към миналото и просперитета на двете общества?


- Германия наистина положи огромни усилия сред Втората световна война в денацифицирането на държавата. И след обединението - със закон се наказва игнорирането на холокоста или използването на нацистки символи. И това се възпитава в продължение на десетилетия. Просто това общество си е стъпило на краката по-рано от нашето. По отношение на просперитета - той е следствие от обръщането на обществото към собствената му история, от способността му да я анализира и да се опита да направи следващата по-правилна крачка. Ако не си признаеш грешката - как ще направиш следващата крачка? Със замазване не става. То е въпрос и на манталитет на този Балкански полуостров, на който сме родени, израснали и възпитани. То е и от влиянието на Ориента и е по-комплексен въпрос. Но благоденствието може да се провокира - когато ти имаш отношение към себе си, когато харесваш собствения си дом - тогава ще харесваш и останалите. Когато живееш в безредие и си мърльо, не можеш да си полезен на себе си и оттам нататък и на обществото. И за това се иска усилие, самодисциплина и уважение към самия себе си. Имам чувството, че ние не сме свикнали да се уважаваме.


Троянов изследва именно този феномен - непризнаването на грешката. 10 години чете документи от Държавна сигурност. Разговаря с десетки хора, пострадали от тоталитарната власт, и такива, които са я упражнявали. Изследването му сочи, че уличените като агенти-доносници винаги реагират еднакво - с отричане, с твърдение за нанесена обида, с желание всичко да се премълчи. Но Троянов се оказа и участник в същината на своята история. Какво мислите за ситуацията, в която авторът на "Власт и съпротива" разсъждава за своя преводач на български - Любомир Илиев - като за доносник на Държавна сигурност? Това стана в есе за "Франкфуртер алгемайне цайтунг". Троянов оповести и факта, че в първото издание на романа части от текста са променени или спестени. После уважаваният преводач отрече умисъл.


- То е ясно. По стечение на обстоятелствата имам чувството, че Троянов предизвика дявола. В добрия смисъл на думата. Започваш да разнищваш една тема и, ето, то наистина се случва в действителност. То е абсурдно. Тази ситуация е доказателство, че литературата, която Троянов създава, наистина е стъпила на нещо, а не е измислена история на човек, който иска да си отмъсти за нещо, глупости! Да вземем например Недко Солаков. Бил е млад, нещо му е се е случило, той излезе и каза - факт е, направих го, оттук нататък да даваме напред. Да, разкайвам се за това, което направих, то не е добро, но това не ме прави по-лош артист. Напротив.


Да, Недко Солаков направи от тази история произведение на изкуството - неговото чекмедже. И така я преработи. Но той е изключение.


- Такъв жест заслужава уважение.


Освен че пише романа, по който вие сте създали спектъкал, Илия Троянов прави документален филм за телевизия ZDF - "Напред, но нека никога не забравяме. Балада за българските герои". Заедно с 50 бивши затворници в лагера в Белене посещава отново мястото. За да уважи смелия и достоен живот на тези хора. Днес в България отново е на дневен ред темата за АЕЦ в Белене. Свързвам двете истории на лагера и на АЕЦ заради страха ми от призраците на миналото, но и защото ги виждам центъра на София, където организирани хора се появяват с лика на Сталин. Но вие как гледате на тази идея?


- Имам чувството, че тези хора, които искат да направят там АЕЦ, искат да забравят историята. Ако въобще са я знаели. Или по-скоро тая работа е много банална. Те просто не си дават сметка какво правят. Сигурно мястото е удобно, Белене. А това, че хиляди хора там са си оставили живота - това за тях няма никакво значение. То е все едно да построиш електроцентрална в Аушвиц. Или може би газова станция? С такова нещо бих го сравнил. Е, това в Германия няма да мине. Вместо да се направи паметник на жертвите в Белене.

Актьорът Самуел Финци: Свободата значи всичко

© Катрин Рибе, "Шаушпил Хановер"

    За бунта си срещу сталинизма протагонистът в романа Константин е осъден, но не и на очакваната от него смъртна присъда. "Вместо нея – двайсет години лишаване от свобода. Какъв абсурден израз. Не могат да те лишат от нещо, което липсва в цялото общество". Свободата преди 1989-а много пъти е била функция на това да отидеш в затвора. Вие как преживявате въпроса за свободата след опита си с "Власт и съпротива"?


    - За мен е важно човек вътрешно да се чувства свободен. Не съм бил в затвора освен казармата, където за малко можех да си представя какво е да си затворен в пространство с абсурдни правила и забрани, които нямат нищо общо с теб. Но ако не си минал през лагер, през затвор - трудно можеш да го разбереш. Телесното възприемане за мен е много важно. Трябва да го изпиташ физически, за да знаеш за какво става дума. Иначе за мен - дори не се замислям за това. Толкова е съществено и органично важно да си свободен. Да ти е свободна мисълта и тялото. Свободата значи всичко.


    Тя е свързана и с вашия житейски избор на артист.


    - О, да. Затова и за твърде кратко време съм бил част от ансамбъл на театър. Защото не обичам да се подчинявам на правила. Обичам аз да взимам решения, а не някой друг да ги взима вместо мен.


    Актьорът Самуел Финци: Свободата значи всичко

    © Катрин Рибе, "Шаушпил Хановер"


    Да, това да съучаствате е и принцип в работата ви с режисьора Димитър Гочев, с когото имате близо 30 представления заедно. А каква беше задачата, която сам си поставихте за образа на Константин Шейтанов?


    - Това е анархист. Човек прекарал 20 години по лагери.


    Прототипът му е Георги Константинов.


    - Да, роднина на Илия Троянов. Прототипът му е реален човек. Антагонистът Методи е събирателен образ на човек от службите. Та моите размишления за Константин бяха за това, че този човек, върху когото са положени толкова усилия, ще бъде унищожен - въпреки това оцелява и не спира да дразни. На ниво представление жертвите винаги предизвикват симпатии. Мога да си позволя този човек да е заядлив, да е провокиращ, да се държи лошо, но той винаги е на правилната позиция. Това, което исках да избегна, е да не изпада в сантименталност. Да не стане: "Аз, горкият, аз, горката жертва". Заобичваш един характер на сцената, когато виждаш как се бори, а не как страда. Да се бори с обстоятелствата - това беше най-важното за мен. Има една реплика на Константин, заради която се съгласих да участвам. За мен тя е мотото в романа, реплика, която той казва към края: "Цели поколения в тази страна не разбраха никога какво е свобода". Това изречение емоционално ме грабва.


    Има и такова изречение в романа - "Без съпротива няма справедливост". Можем ли да съотнесем тази фраза и към свободата - без съпротива няма свобода?


    - Да, защото свободата не съществува ей така, въобще. Тя винаги се съотнася към нещо. Въобще свободен май няма. Трябва да съпротивляваш на определени обстоятелства, на определена система, на определени правила, за да можеш да ги отмахнеш, и тогава се чувстваш свободен.

    Ключови думи към статията:

    С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK