Откъс от "Причините да останеш жив" на Мат Хейг

Издателство "Локус"

Издателство "Локус"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Причините да останеш жив", с автор Мат Хейг, предоставен от Издателство "Локус".


"Причините да останеш жив" от Мат Хейг - един успешен писател говори за своята депресия с чувство за хумор


Един от петима британци страда от депресия. В тази статистика попада преди две десетилетия и писателят Мат Хейг, а в книгата му "Причините да останеш жив" вече можем да прочетем и как се е справил с болестта и как се е научил да живее наново след един изключително болезнен период.




Твърдо вярващ, че най-старото клише е и най-вярното: има светлина в края на тунела, 43-годишният Хейг ни учи и насърчава да празнуваме малките радости и миговете на душевна хармония; напомня ни, че винаги има причини да останем живи.


И дори повече – в книгата си британецът дава много ясни практически съвети за излизане от задънена ситуация. Той описва стъпка по стъпка своя път от изпадането в депресия, когато е на 24 години, през опитите да намери изход, до щастливата развръзка. Стилът е свеж, назидателният тон отсъства, а посланията стигат до читателя с лекота и британски хумор.


"Мисля, че книгите са способни да ни спасяват, и дори мисля, че донякъде те ме спасиха от депресията", казва Мат Хейг пред The Guardian. "Да проявяваш емпатия не е полезно само за този, с когото съпреживяваш болката. Полезно е и за теб самия, защото това е начин да погледнеш отстрани на собствения си живот. Ти не си единственият значим човек на света и книгите са прекрасен начин да свикнеш с тази мисъл."


"Причините да останеш жив" е втората книга на български на Мат Хейг след номинираната за медал "Карнеги" "Кланът Радли", по която Алфонсо Куарон снима филм. Издателство Intense вече работи по превода и на най-новия роман на писателя - "Как да спрем времето".


Преводач Антония Иванова
Художник Емил Марков


Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Откъс от "Причините да останеш жив" на Мат Хейг


Защо е трудно да разберем депресията


Тя е невидима.
Не е "да се чувстваш малко тъжен".
Грешната дума е. Като чуя "депресия", си представям спукана гума – нещо пробито и неподвижно. Депресията без тревожност може и да се усеща по този начин, но депресията, съчетана със силен страх, не е нещо спаднало или неподвижно. (Поетесата Мелиса Бродър веднъж бе написала в Twitter: "кой идиот е нарекъл това "депресия", а не "в гръдния ми кош живеят прилепи и заемат почти цялото място, ей, виждам сянката на един?".) В най-тежкия й стадий се улавяш, че си пожелаваш, отчаяно, каквото и да е друго страдание, каквато и да е физическа болка, защото съзнанието е безгранично и изтезанията над него – когато го сполетят – могат да бъдат също толкова безгранични.


Може да си депресиран и щастлив, точно както може да си трезвен и алкохолик.
За нея невинаги има очевидна причина.


Може да сполети хора – милионери, хора с хубава коса, щастливо женени, току-що повишени, хора, които могат да танцуват степ и да правят фокуси с карти, и да дрънкат на китара, хора с изумително гладка кожа, хора от чиито статуси в социалните мрежи струи щастие, – които, погледнати отстрани, нямат причина да бъдат нещастни.
Озадачаваща е дори за тези, които страдат от нея.


Красива гледка


Слънцето печеше силно. Въздухът ухаеше на борови дървета и море. Морето беше съвсем наблизо, точно под скалата. А ръбът на скалата бе само на няколко крачки от мен. Бих казал на не повече от двайсет. Единственият план, който имах, бе да направя двайсет и една крачки в тази посока.


"Искам да умра."
Близо до краката ми стоеше гущер. Истински гущер. Почувствах се по някакъв начин порицан. При гущерите няма такова нещо като самоубийство. Гущерите оцеляват. Откъсваш им опашката и израства друга. Не се чувстват потиснати. Не се депресират. Просто продължават напред, независимо колко сурова и негостоприемна е средата. Повече от всичко исках да бъда този гущер.


Вилата бе зад мен. Най-хубавото място, на което някога бях живял. А пред мен – най-великолепната гледка, която бях виждал. Блестящото Средиземно море, наподобяващо тюркоазена покривка, обсипана с миниатюрни диаманти, с внушителен бряг от варовикова скала по ръба и малки, почти бели забранени плажове. Вписваше се в определението за красиво на почти всеки човек. И въпреки това най-красивата гледка на света не можеше да спре желанието ми да се самоубия.


Преди малко повече от година бях чел доста от Мишел Фуко за магистърската си теза. Голяма част от "История на лудостта в класическата епоха" . Идеята, че на лудостта трябва да бъде позволено да бъде лудост. Че в едно изпълнено със страх потисническо общество на всеки различен се лепва етикета "болен". Но това беше болест. Не беше просто налудничава мисъл, която ми минава през главата. Не беше просто да съм малко смахнат.


Не беше да чета Борхес или да слушам Кептън Бийфхарт , или да пуша лула, или да ми се привижда в халюцинация огромен десерт "Марс". Това беше болка. Доскоро бях добре, но сега изведнъж вече не бях. Не бях добре. Значи бях болен. Все едно дали ставаше въпрос за грешка на обществото, или на науката. Просто нямаше – не можеше – да се чувствам така дори секунда повече. Трябваше да сложа край на живота си.


И щях да го направя. Докато приятелката ми бе във вилата, без изобщо да подозира, мислейки си, че просто съм имал нужда от малко въздух.


Тръгнах, броях стъпките си, после обърках бройката – съзнанието ми бе съвсем разпиляно.
- Не бъди шубе – си казах. Или поне мисля, че си казах. – Не бъди шубе.
Стигнах до ръба на скалата. Само още една крачка и можех да престана да се чувствам по този начин. Беше толкова абсурдно лесно – една-единствена крачка – в сравнение с болката от това да съм жив.


Сега, чуйте. Ако някога сте вярвали, че депресираният човек се стреми да е щастлив, грешите. Въобще даже не му пука за лукса на щастието. Иска само да почувства отсъствието на болката. Да се отърве от избухналото си в пламъци съзнание, в което мислите искрят и димят като стари вещи, които някой е подпалил. Тези хора искат да бъдат нормални. Или, тъй като е невъзможно да бъдат нормални, да бъдат изпразнени. И за мен единственият начин да бъда празен бе да спра да живея. Едно минус едно е равно на нула.


Но всъщност не беше лесно. Странното при депресията е, че дори да ти идват повече мисли за самоубийство, страхът от смъртта остава същият. Единствената разлика е, че болката от това да живееш бързо е нараснала. Затова, когато чуете, че някой се е самоубил, важно е да знаете, че смъртта не е била по-малко страшна за него. Не е била "избор" от морална гледна точка. Да подхождаме моралистично към това, означава да не го разбираме правилно.


Стоях там известно време. Събирайки кураж да умра, а после събирайки кураж да живея. Да бъда. Да не бъда. На онова място смъртта бе наблизо. Още един грам ужас и везните щяха да се наклонят. Може би съществува вселена, в която съм направил още една крачка, но не е тази.


Имах майка и баща, и сестра, и приятелка. Това означаваше четирима човека, които ме обичаха. В онзи момент безумно желаех да нямах никого. Ни един-единствен човек. Любовта ме държеше тук като в капан. А те не знаеха какво е, какво е в главата ми. Ако можеха да бъдат в главата ми за десет минути, вероятно щяха да кажат: "А, добре, всъщност да. По-добре скочи. Няма защо да усещаш цялата тази болка. Побегни и скочи, и затвори очи, и просто го направи. Така де, ако беше обхванат от огън, щях да те обгърна с одеяло, но пламъците са невидими. Нищо не мога да направя. Затова скачай. Или ми дай пистолет и ще те застрелям. Евтаназия".


Само че нещата не стояха така. Когато си депресиран, болката ти е невидима.
Освен това, ако трябва да съм честен, бях уплашен. Ами ако не загинех? Ами ако само останех парализиран и завинаги заключен, без да помръдна, в това състояние?
Според мен животът винаги ни предоставя причини да не умрем, стига да се вслушаме достатъчно добре. Тези причини могат да се коренят в миналото – хората, които са ни отгледали например, или приятелите, или партньорите ни – или в бъдещето – възможностите, от които иначе бихме се лишили.


Затова аз продължих да живея. Обърнах се с лице към вилата и в крайна сметка повърнах от целия този стрес.


Разговор през времето – част първа


Тогавашното ми аз: Искам да умра.
Сегашното ми аз: Добре, ама няма.
Тогавашното ми аз: Това е ужасно.
Сегашното ми аз: Не. Страхотно е. Вярвай ми.
Тогавашното ми аз: Просто не мога да се справя с болката.
Сегашното ми аз: Знам. Но ще трябва да го направиш. И ще си заслужава.
Тогавашното ми аз: Защо? Бъдещето безпроблемно ли е?
Сегашното ми аз: Не. Естествено, че не. Животът никога не е идеален. И аз от време на време се депресирам. Но съм на по-хубаво място. Болката никога вече не е толкова силна. Открих кой съм. Щастлив съм. В този момент съм щастлив. Бурята има край. Вярвай ми.
Тогавашното ми аз: Не мога да ти повярвам.
Сегашното ми аз: Защо?
Тогавашното ми аз: Ти си от бъдещето, а аз нямам бъдеще.
Сегашното ми аз: Току-що ти казах, че...


* * *
Убиец


На много места, сред които Обединеното кралство и САЩ, самоубийството днес е водеща причина за смъртността, отговорна за един на всеки сто смъртни случая. Според статистика на Световната здравна организация то взема живота на повече хора от рака на стомаха, цирозата на черния дроб, рака на дебелото черво, рака на гърдата и болестта на Алцхаймер. По-голямата част от хората, които се самоубиват, са депресирани, следователно депресията е едно от най-смъртоносните заболявания на планетата. Тя взима повече жертви от най-честите прояви на насилие – войни, тероризъм, домашен тормоз, физическо насилие и въоръжена престъпност, – взети заедно.


Още по-потресаващото при депресията е, че е толкова тежко заболяване, че хората се самоубиват заради нея по начин, по който не го правят при каквато и да е друга болест. И въпреки това хората все още не мислят, че депресията е чак толкова сериозна. Ако го мислеха, нямаше да казват нещата, които обикновено казват.


Неща, които хората казват на депресираните и които не биха казали в друга ситуация, застрашаваща живота


"Хайде, хайде, знам, че имаш туберкулоза, но можеше и да е по-зле. Никой не е умрял, нали така?"
"Защо си мислиш, че имаш рак на стомаха?"
"Да, знам, че рак на дебелото черво е тежко заболяване, но я пробвай да живееш с някой, който страда от него. Ужас. Истински кошмар."
"Алцхаймер, казваш? Не ми говори, аз имам такива оплаквания непрекъснато."
"Аха, менингит. Хайде, хайде, духът е по-силен от материята."
"Да, да, кракът ти наистина гори, но като говориш за това през цялото време няма да ти стане по-леко, нали?"
"Добре де. Може парашутът ти да не се отворил. Но горе главата!"


* * *
Депресията е...


Вътрешна война.
Черно куче (благодаря, Уинстън Чърчил и Д-р Джонсън ).
Черна дупка.
Невидим огън.
Тенджера под налягане.
Дявол вътре в теб.
Затвор.
Отсъствие.
Стъклен похлупак ("Стоя под същия стъклен похлупак – пише Плат – и се задушавам в собствения си кисел въздух.").
Зловреден код в операционната система на съзнанието ти.
Паралелна вселена.
Доживотна битка.
Вторичен продукт на смъртността.
Кошмар наяве.
Информационен балон .
Мрачна, безнадеждна и самотна.
Сблъсък между древния ум и модерния свят (според еволюционната психология).
Гадна болка.


Депресията също така е...


По-малка от теб.
Винаги е по-малка от теб, дори да изглежда огромна. Тя действа вътре в теб, не ти в нея. Може да е тъмен облак, преминаващ по небето, но – ако това ще е метафората – ти си небето.
Ти си съществувал преди нея. Облакът не може да съществува без небето, но небето може да съществува без облака.


Разговор през времето – част трета


Тогавашното ми аз: Ужасяващо е.
Сегашното ми аз: Кое?
Тогавашното ми аз: Животът. Съзнанието ми. Цялата тази тежест.
Сегашното ми аз: Шшш. Спри. Просто си малко заклещен в момента. Моментът ще се промени.
Тогавашното ми аз: Андреа ще ме напусне.
Сегашното ми аз: Не. Няма. Ще се омъжи за теб.


Тогавашното ми аз: Да бе! Все едно някой ще се върже за безполезен психопат като мен. Мислиш ли?
Сегашното ми аз: Да. А и виж, имаш напредък. Вече ходиш до магазина и не получаваш паническа атака. Не чувстваш тежестта върху себе си през цялото време.
Тогавашното ми аз: Чувствам я.
Сегашното ми аз: Не. Имаше един момент миналата седмица, когато бях – когато беше – навън под слънцето, вървеше през парка и усещаше някаква лекота. Миг, в който не мислеше особено.


Тогавашното ми аз: Всъщност да. Да. Това е вярно. Имах друг такъв момент тази сутрин. Лежах в леглото и просто се чудех дали ни е останала някаква зърнена закуска. Това беше. Съвсем обикновено нещо и продължи над минута. Просто си лежах там и си мислех за закуска.


Сегашното ми аз: Виждаш ли? Значи знаеш, че нещата няма да са винаги същите. Така де, дори днес нещата не са били същите.
Тогавашното ми аз: Но все още е толкова напрегнато.
Сегашното ми аз: И винаги ще бъде. Винаги ще бъдеш доста напрегнат. А и депресията може да остане завинаги и да чака до следващото пропадане. Но има толкова много живот, който те очаква. Нещото, което депресията ти е казала, е, че един ден може да бъде продължителен и напрегнат отрязък от време.
Тогавашното ми аз: О, бога ми, да.


Сегашното ми аз: Е, тогава не се тревожи за това, че времето минава. Един ден може да съдържа цяла безкрайност.
Тогавашното ми аз: Може да съм затворен в орехова черупка. И да се считам за крал на безкрая.
Сегашното ми аз: Хамлет? Впечатляващо. Бях забравил вече тези реплики. Доста време мина, откакто бях в университета.


Тогавашното ми аз: Започвам да вярвам в теб.
Сегашното ми аз: Благодаря.
Тогавашното ми аз: Имам предвид във възможността да съществуваш. Във възможността да съществувам след повече от десетилетие в бъдещето. И да се чувствам много по-добре.
Сегашното ми аз: Вярно е. Чувстваш се. И имаш собствено семейство. Имаш живот. Не е идеален. Никой човешки живот не е. Но си е твой.
Тогавашното ми аз: Искам доказателство.


Сегашното ми аз: Не мога да ти го докажа. Не съществува машина на времето.
Тогавашното ми аз: Не. Предполагам просто ще трябва да се надявам.
Сегашното ми аз: Да. Имай вяра.
Тогавашното ми аз: Ще се опитам.
Сегашното ми аз: Дори вече имаш.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Боян Таксиров
    Боян Таксиров
    Рейтинг: 1988 Неутрално

    Причината да остана жив е да си гледам кефа и да го тургам на мафията.
    От това верно по голем кеф нема!

    mutricata.blogspot.bg deinstall.blogspot.bg
  2. 2 Профил на tak40309320
    tak40309320
    Рейтинг: 252 Неутрално

    Това, което прочетох беше доста интересно.
    Според мен става дума за психическа болест. Биполярно разстройство в депресивна фаза. (Това разстройство невинаги има и двата вида фази.)
    Но не съм компетентен - казвам си го.

    има хора с много профили, има и профили които се ползват от много хора




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK