Откъс от "Земя на сенки" на Елизабет Костова

Издателство "Колибри"

Издателство "Колибри"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Земя на сенки", с автор Елизабет Костова, предоставен от Издателство "Колибри".


"Земя на сенки" съживява трагична история от недалечното минало на България и свързва континенти, поколения, хора и мирогледи в лиричен разказ за потресаваща злина, превъзмогната със силата на смелостта, човешкото благородство и състраданието.


Елизабет Костова е написала романите "Историкът" и "Крадци на лебеди", които я нареждат сред безспорните автори на бестселъри в класациите на The New York Times. Нейни разкази, есета и стихотворения са публикувани в периодични издания и антологии като The Mississippi Review, Poets & Writers Magazine, The Best American Poetry, The Michigan Quarterly, Another Chicago Magazine. Възпитаничка е на Йейл и на Мичиганския университет, където печели наградата "Хопуд" за роман в процес на писане. Преподавател в университетски програми и семинари по творческо писане.




Елизабет Костова - "Земя на сенки"


–ЗНАЕТЕ, ЧЕ СТОЯН ЛАЗАРОВ ПОЧИНА – спокойно заключи баба Яна, като че ли нямаше представа, че е пропуснала голяма част от историята. – Не знам къде е погребан. Не е тук, макар че щеше да ми е по сърце. Сигурно някъде край София, където са погребани роднините му.
Вече се беше стъмнило и зад старицата електрическа крушка светеше през стъклото на кухненския прозорец. Ленка мина покрай него. Александра седеше и съзерцаваше къщата, която Стоян Лазаров беше построил от развалините. Знаеше, че Боби се беше постарал да ѝ преведе целия разказ на баба Яна, но ѝ се искаше да попита нещо друго.


– Попитай дали е видяла Стоян отново, дали е продължил да идва в селото.
Боби кимна. Когато зададе въпроса на баба Яна, тя като че се обърка, размърда малките си черни очи на светлината от прозореца. Раздвижи едната си ръка, пусна бастуна и погали главата на Стойчо, който се беше долепил до нея. Опашката му шибна прахта.


– Ами, не съм сигурна. Мисля, че идваха още няколко пъти след това, за по седмица от време на време, а Стоян започна отново да свири на цигулката си в тяхната къща. Идва и посяда тук, когато му се прииска да погледа къщата, която е построил.
Беше тук вчера, струва ми се. Или завчера. Интересно нещо е времето, не си спомням точно кога. Приготвих му обяд.


– Но, бабо Яно, нали каза, че той е умрял – тихо ѝ напомни Боби.
– Разбира се, че е умрял – каза тя. – Всички умират. Освен мен. – Засмя се беззвучно и прастарите ѝ зъби проблеснаха.
Александра си помисли, че старицата сигурно вече може да яде само супа или кисело мляко, може би затова беше толкова дребничка под мъжките си дрехи. Приличаше на нисичък вдовец, сякаш се беше разменила с покойния си съпруг.


– Попитай я пак дали знае къде са Вера и Милен Радев сега. И Невен – поръча Александра на Боби.
Баба Яна обаче като че ли беше загубила нишката на предишния си разказ.
– Искате ли чаша чай? – попита тя. – Нямам кафе. Заболява ме коремът от него, получавам разстройство. Кафето е за млади хора като вас.


Благодариха и ѝ отказаха. Баба Яна тупна с бастуна си по земята, прозя се с мъничката си зейнала устица.
– Поздравете Ирина от мен, като я видите. – Явно беше забравила, че Ирина си почива вътре. – Странна птица е тя. Чувала съм, че родила дъщеря на доста напреднала възраст, от някакъв писател в Пловдив. Било тайна, а той отдавна е починал, така казват. Но поне има кой да се грижи за нея сега. Иска ми се Вера още да беше жива, мило момиче.
– Ленка – прошепна смаяна Александра, когато Боби ѝ преведе. – Кажи ѝ, че Вера е още жива.


Боби поклати глава.
– Няма смисъл. И Моята прабаба стана такава. На много въпроси не можеше да отговаря както трябва.
– Твоята прабаба ли? – Александра се изуми. Нейните прабаби и прадядовци бяха родени през деветнайсети век и бяха починали преди нейното раждане. Тази история можеше да почака обаче. Надигнаха се, Боби се ръкува с извитите юмручета на баба Яна и ѝ благодари още веднъж. Старицата прегърна главата на Стойчо, като бастунът ѝ се притисна към ухото му, и после посочи Александра.


– Какво каза? – попита Александра Боби.
– Поръча ми: кажи на момето да не седи на студените камъни, както прави обикновено, че ще настине.
– Не седя на камъните – възрази Александра и се помъчи да си спомни дали е вярно.
– Така ти пожелава крепко здраве. Или пък се тревожи за бъдещето.
– Добре го преведе.


– Благодаря, старая се. – Отново изненадващо обгърна раменете на Александра за кратко, сякаш старанието му го караше да я чувства близка. Пътят – стръмен и с дълбоки коловози, с изникнали като гъби къщи, светлинки оттук-оттам и ниви по склоновете надолу – изведнъж стана още по-реален в очите ѝ, просветна за последен път, преди да се слее с тъмната планина.
Познаваше този миг от живота си у дома.


Когато влязоха в къщата, завариха Ирина да седи в леглото и да пие нещо топло. Александра изпита огромно облекчение не само защото много харесваше възрастната жена, но и защото коленете ѝ омекваха само от мисълта за още един мъртвец сред тях. Ирина изглеждаше необикновено освежена и подмладена след единия час, който двамата прекараха с баба Яна.


– Скъпи мои, започнах да се тревожа и Ленка ни приготви скромна вечеря. Как ви се стори моята домакиня Яна?
– Тя е природна стихия – каза ѝ Александра и приседна на стол до леглото ѝ. Стаята беше малка, с ниски греди на тавана.
Миришеше на студена вода. – Разказа ни как господин Лазаров е издигнал отново тази къща.
Ирина се усмихна. Имаше толкова много зъби.


– Ами да, така беше, но всички мислехме, че е чиста лудост да се мори толкова. Накрая обаче като че ли това му помогна да се възстанови. – Тя замълча и Александра се зачуди дали болестта не е била донякъде от интимен характер, поради което учтивостта не позволяваше на Ирина да говори. – А разказа ли ви как веднъж той изнесе концерт в къщата ѝ, нищо че беше малка – по-точно в двора?


– Не – каза Александра. – Кога е станало това?
– Ами, не съм сигурна. Мисля, че беше, за да отпразнува новата къща, след като я построи. – Ирина отпи от гледжосана кафява чаша и се взря в нея.
– Допускам, че нямате новини от сестра си? – Боби стоеше в долния край на леглото с ръце в джобовете.
Ирина кимна леко, но категорично – не.


– Иска ми се да можех да ти отговоря иначе. Ленка разпита навсякъде и всички казват едно и също – сестра ми и Милен са живели тук доста месеци, заминали преди около седмица и повече не се върнали. Вече много се притеснявам за тях. Къде са, щом сте ги видели в София, а не са дошли нито при мен, нито тук, и Невен не вдига мобилния си? Сигурно още са в София и се мъчат да намерят теб, скъпа моя. Опасявам се, че допуснах ужасна грешка, като ви доведох всички тук, в планината.


– О, не е грешка! – възкликна Александра. – Трябваше да опитаме.
– Искате ли да отидем да ги потърсим в София? – трезво попита Боби. – Или смятате, че вече ще са заминали от София и може да ви чакат в Пловдив?
Възрастната жена въздъхна.


– Не знам. И аз си го помислих, пък и те имат ключ за къщата ми, струва ми се. Ленка звънна там преди няколко часа, но отново никой не вдигна. Дали в крайна сметка да не се обадя в полицията?
Погледна към Боби, докато задаваше въпроса си, и след малко той поклати глава.
– Да се помъчим още малко да ги намерим – отвърна ѝ.
Ирина не възрази.


– Мисля, че утре ще съм много по-добре и ще можем да се върнем в Пловдив. Тогава ще изчакам сестра ми там.
Боби се замисли над предложението ѝ.
– Не ми се иска да ви оставяме сама у дома след случилото се в къщата ви тук – бавно каза той.
– Ленка ще бъде с мен – увери го Ирина. – Освен това в музея винаги има хора, поне служителите. Един от тях нощува там да го охранява.
Боби кимна.


– В такъв случай двамата с Александра ще ви откараме у дома, после ще се върнем в София да търсим там. Имам няколко приятели, които работят в хотели, звъннах да ги попитам дали не са виждали хора с описанието на Лазарови. Те ще разпитат и други свои приятели. София е голяма, но реших, че може да опитаме и така.
– А ти можеш да се върнеш на работа – изтъкна Александра.
– Да, скоро трябва да го направя – мрачно се съгласи Боби.


Ленка тъкмо беше влязла с навити ръкави. Дъщеря, мислено изрече Александра българската дума. Ленка определено изглеждаше съвсем различно от Ирина, дори от начина, по който вероятно е изглеждала Ирина преди десетилетия, и ако разбираше английски, определено се стесняваше да говори. Имаше да им казва нещо – на бърз български, – което Боби преведе на Александра.


– Някакъв мъж я спрял на улицата, докато разпитвала хората за Лазарови. Казал, че работодателят му научил за гостенката от чужбина и иска да ѝ предложи гостоприемството си. Става дума за теб, Птиче. Поканил ни на обяд в дома на работодателя си утре – голяма къща извън селото, на другия склон. Не ѝ казал име.


Александра се удиви колко бързо се разпространява новината за пристигането им из селото. Типично ли беше това за балканското гостоприемство, както го наричаше пътеводителят ѝ? Ирина обаче се смръщи.
– Голямата къща ли? Да няма предвид онова чудовище на планинския път? Винаги съм се радвала, че не се вижда оттук.
Боби я наблюдаваше внимателно.


– Кой е този работодател?
– Собственикът официално е бизнесмен от Пловдив, който не живее тук – ужасно богат е и има неприятни връзки. Тази къща е построена само преди пет-шест години и е една от най-големите в планината, като ски курорт е, никой не я харесва.
– Знаете ли кой е този бизнесмен? – попита Боби.
– Не – отговори Ирина.


Обърна се към Ленка и двете поговориха няколко секунди. Устата на Боби увисна от едната страна, Александра не за пръв път виждаше това изражение.
– Какво? – попита тя.
– Ами преди това чували в селото да се говори, че къщата всъщност е собственост на министъра на пътищата, който пристига тук нощем. Но не идва често.


Александра се вторачи в него.
– На Курилков? Е, сигурно затова го срещнахме на моста да слиза от планината – може да е бил тук, горе. Но защо ще ни кани на обяд само защото съм чужденка? Още повече, ако вече си е заминал от селото? – И тогава гореща вълна заля лицето ѝ: надписът на таксито, потрошената предна стая в къщата на Ирина тук. – Мислиш ли


Той леко поклати глава и тя спря.
– Може би трябва да откажеш поканата – обади се Ирина, но отново гледаше Боби. – Трябва да се върнем в Пловдив, а това наистина изглежда странно.
– Според мен Александра не бива да отказва. – Боби навря ръцете си още по-дълбоко в джобовете. – Отказът може да се окаже по-лош от приемането на поканата.


Ирина се размърда на възглавниците си.
– Тя не може да отиде самичка на това място.
– Не, разбира се – увери я Боби. – Няма да ѝ позволя да го направи. Но и аз не държа да отида. – Забоде поглед в пода и Александра беше сигурна, че той обмисля евентуалните усложнения. Започваше да усеща как в корема ѝ зейва студена дупка.


– Видяхме го да си тръгва от планината – повтори тя най-вече в опит да убеди сама себе си.
– Каквото и да става, Боби ще се погрижи за теб, скъпа моя – усмихна се Ирина на Александра, но лицето ѝ беше все така бледо и тревожно. – Остани възможно най-малко и после ще се върнем в Пловдив. Твърдо съм решила да съм готова.


АЛЕКСАНДРА беше прекалено изморена, за да се страхува, докато се унасяше в старинното си чисто легло в задната стаичка. Боби беше оставил урната в кухненския бюфет за по-сигурно и спеше близо до нея. За миг, останала самичка в тъмното, Александра си помисли с болка за праха на мъртвеца и се зачуди възможно ли е той наистина да ѝ липсва. Стоян Лазаров беше свирил на цигулката си в същата тази къща или на двора. Придърпа няколко одеяла.


Беше студено за месец май, сякаш камъните така и не се бяха стоплили, и тя си легна, треперейки под пуловера. Тежките одеяла я задушаваха – дращещи или меки пластове, с едва доловим мазен мирис като на животните, от които идваше вълната. Смъртта витаеше в стаята: съпругът на баба Яна под рухналата постройка, гръцките войници, дотътрили се едва-едва в селото, затворените очи на Ирина на бялото лице, и разбира се, Джак.


Придърпа тежките одеяла още по-нагоре към раменете си и се принуди да насочи мислите си към някой жив – към сина на Стоян, Невен, например, който може и да беше на средна възраст, но младееше, изглеждаше силен и оживен на стълбите на онзи хотел в София. Опита да си спомни черната му жилетка, официалните обувки и жеста на красивите едри длани. Онзи копнеж по него, който я прониза. Къде беше той сега? Защо не си вдигаше телефона, макар че леля му звънеше настойчиво?


Преди да се залута подир тази нова тревога обаче, Александра се постопли и сънят я отнесе. Събуди се още по тъмно, но се почувства съвсем наспана и изпита нужда веднага да излезе от къщата на въздух. И неочаквано си спомни съня си: Джак ѝ беше казал къде е Невен Лазаров – на някакво горещо и мъгляво място, където не би ѝ хрумнало да го потърси. Беше зърнала Невен право пред себе си, остави долу тежката урна и се хвърли в нозете му, просна се пред него, защото не намираше думи да се извини. Той я вдигна с лекота и за нейна изненада изобщо не беше ядосан.
Целуна я лекичко. После Александра отвори очи. Устните ѝ още тръпнеха.


Полежа объркана от сладостта на прошката и шока на събуждането. Открай време се страхуваше от тъмното, но сега се плъзна безшумно от леглото. Вратите към другите стаи бяха затворени, нямаше да събуди никой друг. За миг се уплаши – някой беше нахлул в къщата на Вера недалеч и беше оставил кървав надпис на едната стена. Освен това обаче усещаше, че ще се задуши без чист въздух. Изпъна двете си ръце пред тялото в тъмния коридор и се препъна в нещо топло, от което дъхът ѝ секна. Беше Стойчо – той се изправи до краката ѝ и тихо пое с нея, за да не се страхува повече. Александра опипом намери маратонките си сред подредените до вратата обувки. Вдигна резето.


Навън завари масленожълтеникав здрач, който, както установи Александра, се дължеше на луната, все още голяма и ярка, надвиснала над покривите на къщите. Въздухът гъмжеше от живот, като на зазоряване, но в действителност можеше да бъде два или пет сутринта – беше забравила да провери. Стойчо пристъпваше до нея. На шарената сянка Александра различи нещо светло – оказаха се каменни стъпала по склона зад къщата, следваше пътека през някаква жилеща трева. Пътеката се катереше по склона и след малко под нея се оказа покривът на баба Яна с волан от лунна светлина. Виждаше сянката на комина, щръкнал между плочите, конусообразните камъни върху каменната му шапка, които изглеждаха остри като клюнове. Останалата част на селото лежеше край и под нея, почти невидима.


Мина под тъмните дървета и стигна до ръба на високо тревисто плато, което помнеше, че е мярнала от пътя. Тук нямаше къщи, сякаш мястото беше останало неприкосновено или просто служеше за игрище. Зачуди се на себе си – у дома щеше да се страхува от непознати, които дебнат нощем, и дори от призраци, а тук пък можеше да я проследи някой, който иска да ѝ навреди. Но Стойчо беше с нея и всичко беше толкова непознато, че Александра се чувстваше защитена, сякаш в действителност не присъстваше. Аз самата съм привидение.
Луната беше точно над върховете пред нея, а планината се извисяваше на хоризонта като пръстен – черна материя на фона на течно небе.


Александра си намери оголена скала близо до средата на хълма и се настани толкова удобно, колкото успя. Усещаше камъка студен под дрехите си. Стойчо помириса скалата и се настани до нея, после се изтегна в тревата, все едно му беше наредила. Александра виждаше тъмния блясък на очите му на лунната светлина. Тишината в селото зад нея се губеше в необятния покой на гористите склонове, луната вече се спускаше към най-високия връх – съвсем скоро щеше да залезе. Зачака неподвижно набъбналият долен ръб от светлина да докосне хребета и да очертае силуета на нещо неравно там – може би дървета или назъбена канара. Светлината се раздвижи по-бързо, заизплъзва се. В последния миг горният край на луната стана много ярък и изчезна бързешком, погълнат от планината.


И тогава Александра усети нещо зад гърба си, съвсем леко докосване по тила, и ужасена осъзна, че двамата със Стойчо не са сами. Рязко се завъртя на камъните. Точно зад нея, срещу луната и над планинския масив се прокрадваше тъничък сияен лъч: слънцето, което изгряваше в мига, в който луната бе залязла. Първият му лъч бе докоснал Александра от много, много далеч. Снопчето светлина потрепна, завибрира, издигна се над зъберите и после тя си спомни, че не бива да гледа право натам.


Стойчо се размърда до нея и вдигна глава да погледне. Александра цялата тръпнеше, защото бе съзряла и края, и началото. А слънцето се пресегна и я намери, погали я, избра я.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (3)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на daskal1
    daskal1
    Рейтинг: 4542 Неутрално

    Уважавам труда и старанието на авторката, но не можах да се накарам да прочета тази книга по-внимателно. Странното е че се харесва на децата (младите хора) отраснали в Америка, някак си им звучи екзотично-достоверно, за тези които четат, разбира се.

  2. 2 Профил на 1954
    1954
    Рейтинг: 572 Неутрално
  3. 3 Профил на Мерудия
    Мерудия
    Рейтинг: 335 Неутрално

    Иронично и тъжно, че писателката има фондация за превод на бг и англ. автори, а нейната собсветна книга се "губи в превода".
    Това определено не е на български :(
    "Александра си намери оголена скала близо до средата на хълма и се настани толкова удобно, колкото успя." *
    " Стойчо помириса скалата и се настани до нея, после се изтегна в тревата, все едно му беше наредила. " - кой му е наредил - скалата, жената, тревата...
    *или " и се настани, доколкото можа, удобно".
    Самата книга няма да е интересна на БГ публика, стилът и темата са.....хм





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK