Откъс от "Дяволиада. Българска диаболична проза"

Издателство "Милениум"

Издателство "Милениум"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Дяволиада. Българска диаболична проза", с автори Светослав Минков, Георги Райчев, Владимир Полянов, Чавдар Мутафов, предоставен от Издателство "Милениум".


28 страховити разказа в "Дяволиада"! Смразяващи кръвта истории на български класици излизат в сборник.
Ужас и безумие, изчадия, изпълзели от митовете и фолклора или от дълбините на патологично съзнание... Дяволи и върколаци, вампири и вещици, самодиви, обсебени от духове и психично болни предизвикват най-дълбоките ни страхове и провокират фантазията ни по любим на всички начин. Този тип забавление, което познаваме от приказките от детството, а после свързваме с хитовите филми и сериали за паранормалното като "Досиетата Х", доставя новата книга "Дяволиада", тиражирана от издателство "Милениум".


Сборникът включва 28 разказа, сред които са най-добрите образци на българския диаболизъм. Сред тях са и такива, които за първи път се публикуват в книга. Това са произведения на майсторите в жанра – Светослав Минков, Владимир Полянов, Георги Райчев и Чавдар Мутафов – едни от малкото наши писатели, които в първите половина на ХХ век са оставили отпечатък в модернистичното литературно течение. Разказите им звучат изключително актуално и в наши дни и са изкушение за читатели на всяка възраст.




Техните сюжети ни потапят в неподозиран свят между страшното и примамливото, между съня и действителността, между иронията и ирационалното. Те са огледало на най-тъмните кътчета на човешката душа, но и лакмус за психологичните терзания на модерния човек.


Естетическата платформа на диаболизма в световната литературата черпи вдъхновение от готическия роман и мистичния романтизъм на Е. Т. А. Хофман и Едгар Алан По. В Русия диаболизмът добива екстатични и гротескови форми в творчеството на Гогол. У нас в кошмара на времената между двете световни войни диаболизмът е натоварен с отговорността да трансформира темите и проблемите на модерността чрез езика на фолклора и фантазното, за да даде нова трактовка на отчуждението и на безсилието за справяне с битието.


В много от историите в "Дяволиада" е залегнало изконно българското – познатото от нашия фолклор и митология, това, което усещаме с кръвта си, и свързваме с приспивните приказки на нашите баби. Точно тези елементи правят разказите още по-сетивни и въздействащи, смразяващи кръвта и същевременно разбулващи тъмните кътчета на човешката психика. Тези творби не се изучават в училище и диаболизмът е малко познат на широката публиката. Незаслужено пратени в забрава, историите от сборника няма да оставят никого безразличен. Те носят онова, което във всички времена и епохи се е харесвало изключително много – приятният гъделичкащ страх, отвъд който виждаме света с други очи.


Светослав Минков е роден на 12 февруари 1902 г. в Ра¬домир. Завършва средното си образование в родния си град, следва славянска филология в Софийския универ¬ситет, учи финанси в Мюнхен и София, но така и не превръща финансите в свое поприще. Вместо това се посвещава на писането, което е голямата му страст още от ученическите му години.
Признат е за един от основоположниците на българска¬та литературна фантастика, като още през 1922 г. заедно с Владимир Полянов основават издателство "Аргус" – първото и единствено за времето си издателство за литературна фантастика.
През април 1925 г. е арестуван за подривна дейност към тогавашния политически режим и заедно с редица други пи¬сатели прекарва два месеца в Дирекция на полицията.
През 1941 г. се явява като свидетел по първото дело на Никола Вапцаров, а изказването му за художествените достойнства на Вапцаровата поезия до голяма степен помага делото да бъде решено в полза на поета.
Работи като библиотекар, книговодител, редактор, ко¬ректор в различни столични учреждения и издателства, пен¬сионира се като главен редактор на издателство "Български писател".
Умира на 22 ноември 1966 г. в София.


Владимир Полянов (псевдоним на Георги Иванов Тодо¬ров) е роден на 6 май 1899 г. в Русе. Завършва гимна¬зиалното си образование в София, следва медицина в Софийския университет, Грац и Мюнхен, както и философия във Виена. През 1928 г. завършва Дипломатическо-консулския отдел на Свободния университет в София (днес УНСС), а през 1939 г. – и режисура във Варшава.
През 1922 г. заедно със Светослав Минков основават из¬дателство "Аргус" – първото и единствено издателство за литературна фантастика в България, което просъществува за кратко. Под знака на "Аргус" издава и първата си книга, озаглавена "Смърт" и съдържаща разкази от направление¬то на диаболизма.
Работи още като началник на отдела за литература и култура на новосъздадената Дирекция на обществената обнова, директор на Народния театър "Иван Вазов", режисьор в театрите в Бургас, Русе, Младежкия театър в София, те¬атрите в Пловдив, Перник, Сливен, Разград и Смолян.
Умира на 4 декември 1988 г. в София.


Чавдар Мутафов е роден на 19 септември 1889 г. в Севлиево. Завършва основното си образование в родния си град, а гимназия – в София. Следва машинно инженер¬ство и архитектура в Мюнхен – с две прекъсвания, по време на които участва във войните.
Член е на литературния кръг "Стрелец" и публикува ос¬новните си произведения между двете световни войни. Занимава се и с литературна критика и работи още като ар¬хитект, художник, редактор и др. Женен е за писателката Фани Попова-Мутафова.
През 1944 г. е изключен от Съюза на българските писате¬ли с обвинение за профашистки убеждения, а през 1945 г. без съд и присъда е въдворен в трудов лагер. През 1946 г. е осво¬боден и за кратко участва в редактирането на сп. "Архитек¬тура", а от 1947 г. до смъртта си е безработен и никакъв негов текст не е допускан до печат.
Умира на 10 март 1954 г. в София.


Георги Райчев е роден на 7 декември 1882 г. в с. Топрак хи¬сар, сега Землен, Старозагорско. Като дете бъдещият писател е слаб, често боледува от малария. Получава начално образование в родното си село, после учи в гимназия в Стара Загора. Не успява да завърши гимназиалното си об¬разование, но си намира работа като писар в Стара Загора, а по-късно става деловодител в Трета мъжка гимназия в Со¬фия и Шеста мъжка прогимназия в София. Близък приятел и сътрудник на писателите Антон Страшимиров, Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Йордан Йовков и Димчо Дебе-лянов.
През 1923–1924 г. е командирован в Мюнхен, където по същото време са Светослав Минков и Владимир Полянов, заедно с които налага диаболизма като водещо литературно направление в българската литература.
Работи и като библиотекар в Министерството на фи¬нансите и Народното събрание, коректор, журналист, ин¬спектор на читалищата при Министерството на народното просвещение.
Умира в София след продължително боледуване на 18 фев¬руари 1947 г.


Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Откъс от "Страх" на Георги Райчев


Преди години една от съседните сгради до централната народна банка, в която днес се помещават частни заведения, беше клон от банката. Сградата отвътре, откъм двора, имаше тесен продълговат салон, срещу който се редяха гишетата. Една сутрин, в края на април, този салон гъмжеше от навалица; невъзможно беше нито да се влезе, нито да се излезе. Въздухът беше спарен, миришеше на дим и тютюнев дим, които уморяваха и замайваха. Всички рамки пред гишетата бяха задръстени от посетители, които се блъскаха, газеха без стеснение краката си, ругаеха.


По средата на една от редиците стоеше млада дама, облечена в дълбок траур. Върху миловидното ѝ лице още личаха следи от тежко боледуване. Тя имаше продълговато лице с правилно изрязан нос и сочни устни. По-сочна беше долната ѝ устна, пресечена с тънка вертикална рязка, която придаваше на лицето ѝ нещо меко и детски наивно. Очите ѝ бяха сини, с кротък, замислен поглед. Но онова, което изведнъж привличаше внимание, бяха русите ѝ, необикновено дълги и обилни коси, прибрани в силно стегната плитка на тила.


Жената стоеше там вече два часа, притисната между железните рамки, без да направи нито крачка напред. Тя усещаше, че се задъхва, краката ѝ се подкосяваха и от време на време в очите ѝ трептяха червени кръгове, но все още се крепеше. Рядко вдигаше очи и хвърляше безпомощен поглед, без да го спре върху някого. В един такъв миг стори ѝ се като че ли някой от срещните редици я следи и веднъж улови погледа ѝ. Тя трепна и сведе очи, ала ненадейно вълнение се разля по тялото ѝ, а уморената ѝ мисъл заработи ускорено.
Кой беше този човек там?


Тя извърна лице на другата страна, стоя няколко минути така, но въпросът я мъчеше неотстъпно: усещаше, че нещо я влече нататък и че оттам все още я гледат. Жената вдигна бавно клепки и видя: наистина оттам я гледаха мълчаливо две тъмнокафяви очи. И едва сега разбра – тя познаваше този поглед, но кой, чий беше той и защо така странно вълнуваше кръвта ѝ?


Изминаха още няколко минути; тя стоеше с наведена глава, но чувстваше погледа му върху себе си и това вече започваше да я дразни. Какво искаше този човек от нея! Ядоса се, изправи глава и стрелна поглед към него, ала той не само не отклони очите си, а като че ли поздрави леко с глава и на устните му трепна усмивка. Стори ѝ се, че всички забелязаха това и впиха очи в нея. Жената пламна като жар: тя стоеше там, свела глава, сякаш някоя осъдена, изложена пред всички на поругание Навалицата се раздвижи, тя пристъпи напред, но оттам дадоха отпор и жената се видя притисната между двете плътни маси. Невъзможно бе да изтрае повече: краката ѝ се вгънаха, зави ѝ се свят и като се отметна назад, почти падна върху ръцете на съседите си, мълвяща:
– Пуснете ме пуснете ме да изляза


След минута тя стъпи свободно в залата и едва достигна разкрития прозорец. Пресният въздух я ободри; пое дъх, оправи измачканите си дрехи и бързо се впусна навън, като се боеше да погледне вляво, откъдето още я следяха очите на непознатия.


Жената пресече улицата и тръгна на юг, покрай оградата на Градската градина. Тя бързаше, подбрала леко дрехите си, и чувстваше как неясен страх вледенява кръвта й: мислите ѝ все още бяха при този човек. Ами ако я е проследил, ако иде зад нея и я настигне! Не смееше да се обърне, да не би да го види; струваше ѝ се, че чува вече стъпки зад себе си. Избърза, пресече първата улица и по десния тротоар, но когато зави на ъгъла, се озова почти лице в лице с някого и изтръпна – той!... Здрав мъж, снажен, по-висок от нея с цяла глава. Той я гледаше ласкаво с кафявите си очи и тихо поздрави.


– Добър ден, госпожо Ветка – рече той, но изплашената жена се обърна и забърза надолу; мъжът я последва. – Изглежда, че не ме познахте – обърна се той весело към нея, като я гледаше усмихнат в лицето.
– Оставете ме, господине! – отвърна тя с разтреперан глас, без да го гледа. – Идете си, не ви познавам
– Как? Не ме познавате! Но спомнете си преди една седмица, на Благовещение, в дома на вашата приятелка, госпожа Блага


Жената вдигна глава и пак хвърли поглед към него. Наистина преди седмица тя беше на гости на своята приятелка; там имаше много хора – познати и непознати. Може би и той е бил там, но тя не помнеше да го е виждала и все пак сега и гласът му ѝ се струваше съвсем познат, като че ли чуван някога.
– Бяхме заедно, разговаряхме, а днес ходих да ви търся у вас.
– Мен? У дома?
– Да. Тогава вие казахте, че сте решили да дадете една от стаите на етажа ви под наем. На мен ми трябва стая; спомних си думите ви и днес минах покрай вас, видях обявата, но момичето ми каза, че ви няма вкъщи.
– Да, но аз търся квартирантка – отвърна жената, вече успокоена.


– Нима не е все едно – квартирантка или квартирант, а и вие сте съвсем сама там, може да ви услужвам понякога с нещо Познавах съпруга ви, с него сме съграждани, дори едноименници – аз също се казвам Долян
Разговорът вече беше захванат. Той я обсипваше с въпроси, които изникваха един след друг, и след няколко минути тя отговаряше вече съвсем непринудено, почти успокоена. Така стигнаха до дома ѝ, тя му показа стаята, която той хареса отведнъж; разгледа и целия апартамент – три стаи, кухня и прочие. Етажът беше разделен на два, съвсем изолирани един от друг апартамента, в единия от които живееше тя със слугинчето си – малко момиче от селата.


Какво всъщност говориха тогава, не знаеше, а и после не можа да си спомни, но се съгласи да го приеме в дома си и след половин час той вече бе неин квартирант, а на другия ден дойде и се нанесе окончателно.
Госпожа Ветка беше вдовица от есента. Преди седем години се беше омъжила за съпруга си – тогава виден чиновник в провинцията. Той беше зрял мъж, много по-възрастен от нея, а тя – едва осемнайсетгодишна.


Скоро след сватбата го преместиха в столицата и оттогава заживяха един твърде затворен живот: познанствата им бяха малко; не ходеха почти никъде и никой не стъпваше у тях. Съседите не ги обичаха. По квартала се носеше мълва, че той бил лош човек – саможив и ревнивец. Не пускал жена си да направи нито крачка навън без него и дори появяването ѝ на двора или прозорците било повод за лоши подозрения и свади.


През есента съпругът неочаквано се разболя, появиха се усложнения, примеси се някакъв стар порок в сърцето и една сутрин се пръсна вест, че починал.


Според както се узна от момичето, тази нощ е била страшна за нея. Тя – съпругата – била неотклонно при него и той издъхнал в ръцете ѝ. Около полунощ силен вик събужда момичето в съседната стая. Изплашеното дете чуло, че госпожата го вика оттатък – и то полусънено се хвърлило към спалнята. Когато отваря вратата, пред очите му се открива страшна картина: прострян върху леглото, с раззината уста и с изцъклени очи – лежал господарят, а жената плачела над него. Дългите ѝ руси коси били разпилени пред лицето, а вкостенелите пръсти на мъртвеца – вплетени в тях. Полудялата от ужас жена се мъчела да ги изтръгне, ала не могла и няколко мига била като вързана с тях за мъртвеца


Детето не помнеше какво е станало по-нататък. Госпожата го води в другата стая, заключват се там и до сутринта прекарват в плач. Тя говорела несвързани думи, прегръщала ужасена детето, влякла го от стая в стая и не го пускала да се отдели нито за миг от нея.


Няколко дни след погребението навярно от тежките сътресения съпругата също се разболя, боледува повече от месец; едва спасиха живота ѝ. А когато излезе от болницата, заживя сама, избягваше близките си и се държеше много странно – всички забелязаха това. Приказваше малко, на въпросите отговаряше без желание или пък втренчваше в събеседника си разширените си плахи очи и се виждаше как цялата тръпне от страх и смътни подозрения. Рядко беше разговорлива или пък изведнъж заговаряше буйно, прескачаше от един на друг въпрос без всякаква връзка и разправяше вече казани неща, не подозирайки, че само преди минута ги е говорила.


Но най-тежките за нея мигове настъпваха, когато забележеше, че някой е спрял, макар случайно, поглед върху косите ѝ: тогава тя бледнееше, вълнуваше се и в неспокойната ѝ душа възкръсваха стари спомени – струваше ѝ се, че я гледат очите на покойника от последния миг: широко разтворени, студени и мъртви тези очи я следваха неотстъпно – и денем, и нощем. Те разкриваха тайните ѝ, дори такива, които по-рано не е подозирала, и я виняха, и я разобличаваха в тежки престъпления против него. И накрая в душата ѝ се загнезди смътно подозрение, че той умря по нейна вина.


Обичаше ли го тя като истинска съпруга? В тежки минути не беше ли пожелавала в сърцето си смъртта му? Не беше ли прав той в съмненията си?


Преди две години у наемателите на съседното отделение живееше някакъв млад човек, студент. Тя се познаваше с това момче, срещаше го често на стълбите, по двора или улиците. Но никога не мина границата на най-обикновено познанство. Рядко разменяха по някоя дума за това или онова. Веднъж зае книга от него: той я четеше на двора, а тя я взе и я прочете без знанието на мъжа си. Това беше всичко. Но сега умът ѝ постепенно бе овладяван от подозрения, че е била лоша съпруга тогава, че е изменила на мъжа си в своите мисли, скришом от него


Момчето беше приспособило две дървета на двора, на които всяка сутрин правеше гимнастика. Тя обичаше да се спира понякога и да гледа игрите му – увлечена от най-невинно любопитство. Но сега си припомняше тези случки и в душата ѝ се втълпи съзнанието за вина от лоши помисли. Нали тя беше се заглеждала в неговото младо, пъргаво тяло, когато се увива около лоста, милвала беше с очи разголените му мускулести ръце, чакала беше усмивката му, която вълнуваше сладостно кръвта ѝ


При тези мисли се тресеше от мъка, плачеше, проклинаше се като безпътница Не, съпругът ѝ е бил прав да я вини, той е виждал всичко. И не само той – всички са го виждали, знаят го и сега. Когато заговореше с хората, ѝ се струваше, че зад всяка тяхна дума се крие ядовит намек за позора ѝ. Тогава тя се срамуваше, объркваше думите си, а веднъж не издържа мъките, на които я подлагаха, и заплака, призна вината си.


Беше на гости у своята познайница, госпожа Блага. Жената я прие радушно и естествено, не можеше да не я попита как живее, как минават дните ѝ. Но изведнъж в душата ѝ се породи съмнение, че приятелката ѝ хитро иска да разбере дали изпитва угризение за смъртта на съпруга си. Половин час тя се топи в тези мъки, а накрая се хвърли несвястна в ръцете на жената и призна всичко.


Как е задиряла това момче, как го е гледала всяка сутрин, прикрита зад завесите, с разплетени коси и гребен в ръка; какво е изпитвала от думите му, от гласа, от погледа
Тя разказваше всичко припряно, бързо, като не оставяше да я прекъснат. Не, тя е блудница, тя е убийца на своя мъж. Той е знаел всичко, виждал е всичко и тя го погуби, тя го уби


Домакинята отначало не разбра нищо: тя вярваше, че приятелката ѝ винаги е била примерна съпруга, и сега слушаше поразена. Накрая видя, че има работа с побъркана от скръб жена, и опита да я утеши – каза ѝ добри думи, посъветва я да се изповяда


Но свещеникът помисли, че е въпрос за наистина извършено прелюбодеяние. Той я укори, наложи ѝ пост и молитви и жената излезе със затвърдената вяра, че е опасна грешница


Такава беше тя, когато в живота ѝ се вмъкна този странен човек. И може би затова още от първия ден я обля безразсъден страх. Всичко у него я плашеше – гласът му, погледът му, усмивката му. Струваше ѝ се, че тази усмивка подчертава всяка дума, влага по-друг, непонятен смисъл, който не проумяваше, но чувстваше, че смразява кръвта ѝ.


Наистина държанието му беше твърде странно за един случаен квартирант. Още с влизането си в къщата той се настани като господар; хокаше момичето, разпореждаше кое кога и как трябва да стане. Със самата нея се държеше свободно, почти грубо: говореше ѝ на "ти". И в това "ти" се криеше неизразимата му власт над нея. Тя не знаеше кой и какъв е той всъщност. Беше ѝ казал само, че е тук отскоро и че урежда някакво голямо предприятие. Наистина той бързаше винаги, излизаше рано, губеше се по цял ден – зает в работа.


Веднъж ги свари, докато обядваха и тя го покани. Разбира се, той не почака втора покана. Разположи се и обядва, като че ли е бил и пребил на трапезата ѝ. Сега вече беше убедена, че той се вмъкна в дома ѝ с измама. Не го е срещала на Благовещение у приятелката си – той не беше там. Но защо я излъга? Какво беше замислил? По цели дни тя си стоеше у дома, мислеше за него и тръпнеше. Какво точно мислеше – не би могла да каже.


Но винаги при мисълта за него в душата ѝ се пробуждаха тежки спомени от миналото. Пред очите ѝ заставаше покойният ѝ съпруг – ревнив, подозрителен, груб, – който зад всяка нейна дума, на всяка нейна стъпка търсеше и намираше повод да я оскърби. Не беше ли същото и с този? И после – откъде познаваше мъжа ѝ? Защо я гледаше така? Защо гледа със същия поглед косите ѝ?...


Ха, тези коси! В тях бе заключена съдбата ѝ. Едва отрасна – приятелките ѝ бяха луди по тях; после – връстниците ѝ момчета, след това – мъжете, и най-сетне – съпругът ѝ. Този възрастен мъж свърза живота си с младото момиче само защото не успя да устои на обаянието на косите ѝ, а после отрови и нейния, и своя живот – пак заради тях. Ревнуваше я от всички – и от мъже, и от жени. Прическата ѝ беше повод за вечни подозрения: както и да сложеше косите си, в това той виждаше умисъл да предизвика чуждите мъже. Не смееше да застане дори пред огледалото: ако само няколко мига повече се спреше с радостен поглед и гребен в ръка, загледана в отражението на разпилените златни вълни, тутакси една груба ръка издърпваше гребена и хулите се посипваха върху ѝ


А ето сега пък този човек; мина месец, настъпи втори – отношенията им не се промениха; нещо повече: зад всяка негова дума тя виждаше вече неясни загатвания или съвсем груби намеци.
Една вечер той остана в трапезарията по-късно от обикновено. Момичето не беше при тях. Той говори за съвсем безразлични неща, опита да бъде весел, но тя го следеше изтръпнала и виждаше, че смехът му е пресилен, а думите – неискрени. През цялото време я гледаше, гледаше косите ѝ – с ням, студен поглед. Накрая той стана – тя за миг се поколеба, но не – той наистина беше прав и я гледаше.


– Какви чудни коси имаш ти – произнесе тихо той, като впиваше поглед в косите ѝ, – те трябва да изглеждат великолепно, когато са пуснати, нали?
В същия миг той се протегна, за да улови косите ѝ, но тя скочи от стола, мълвяща:
– Недей, остави ме – И като обиколи масата, изскочи бързо навън, към спалнята си, но той я настигна пред вратата и също се вмъкна в стаята ѝ, спря и я загледа.


– Защо избяга? – попита той някак гузно – Аз само исках да помилвам косите ти – И пристъпи към нея, но тя отскочи встрани и се замоли:
– Излез излез Детето ще чуе
– Почакай ще изляза искам само да ги видя


Той също беше много развълнуван; цялото му лице беше бледо като луна, само белегът (върху лявата буза, от ухото към брадата, имаше продълговат белег от изгорено), само върху белега личеше тъмно петно кръв, от което в този миг на смъртна уплаха – бог знае защо – тя не можеше да откъсне очи. А той пое дъх и опита да заговори по-спокойно. Че не бива да се плаши от него; искал само да се пошегува, да я помилва и ще излезе още сега, но – вместо да отстъпи – я приближи и простря ръка към нея; тя се плъзна покрай ръцете му и се пъхна между шкафа и стената, готова да нададе писък.


За един кратък миг кръстосаха погледи: тя – с разширени от ужас очи, а той – с помътен поглед на обезумял. Но в следващия миг той се впусна като хищник, вдигна я и я понесе на ръце Колко трая този страшен кошмар – миг или часове, тя не знаеше, но в първите минути на прояснение усещаше само, че лежи с разкъсани дрехи и цялото ѝ тяло е сковано от болки и смъртна умора. Къде беше той – този ужасен човек, тук или беше излязъл, или всичко беше противен сън?


Тя опита да се обърне, ала хълцайки, отново скри лицето си във възглавниците – той все още стоеше на другия край на леглото. Наведе се над главата ѝ, вплете пръсти в разпилените ѝ коси и съвсем тихо, но ясно изрече две думи на ухото ѝ, които я смразиха. Тя нададе писък и простря ръка, за да го отблъсне, но успя само да замахне във въздуха: той вече беше изправен, гледаше я и я пронизваше със студения си, зловещ поглед.


...Зад нея лежеше страшна нощ: от всичките си мисли тя осъзнаваше само една – че зад нея лежи страшна нощ. Но когато поискваше да си обясни някои случки, мислите ѝ се объркваха и не можеше дори да разбере как и кога се е случило всичко – снощи или друг път, или хиляди, много хиляди пъти


В ума ѝ се мяркаха откъслечни спомени – за детството, после леля ѝ, после сватбата и още нещо, което искаше и не можеше да си спомни. Изведнъж скочи и забърза към отсрещната стая, влезе вътре, огледа стените – не, не тук, не това притвори вратата и се впусна към кухнята. Момичето стоеше пред разгорената печка и я гледаше плахо. Погледна го разсеяно, после хвана ту един, ту друг съд, сложи ги, отвори шкафа и неочаквано се обърна към момичето:
– Къде е ключът от малката стаичка? – попита тя с разтреперан глас.


– Ето там, госпожо. – Детето се провря под ръцете ѝ, бръкна в дъното на чекмеджето и подаде ключа. Жената го взе, гледа го няколко мига, сякаш все още не можеше да събере мислите си, и накрая си спомни: трябва да мине през кухнята и да вземе нещо от малката задна стая, неотваряна от погребението на съпруга ѝ.
Стаята беше полутъмна, задръстена с натрупани вещи, през които едва се стига до някакъв вехт сандък; отвори го, зарови. Но странно: отвлечена от безбройните отдавна забравени неща, които сега преминаваха през ръцете ѝ, тя почти не помнеше какво търси и само ги премяташе несъзнателно.


Така стигна до дъното; ръката ѝ напипа някакъв твърд четвъртит предмет – какво ли пък е това? – тя пое предмета и с мъка го изтегли навън. Ах, да – старият семеен албум, който лежеше там захвърлен от години. Тя го сложи и отвори плюшения капак. На цялата първа страница беше изрязана елипсовидна, голяма рамка и в нея беше вложен някакъв мъжки портрет. Жената впери очи в портрета, но гледаше като смаяна. Да, портретът на мъжа ѝ от младини, който почти беше забравила.


Но в този миг тя разкъса рамката, изтръгна с разтреперани ръце портрета и го загледа. Взе го, избърса прахта и се взря още по-внимателно, после скочи и припна навън като безумна. Тя дотича в стаята си, грабна от чекмеджето на масата голяма лупа, останала още от времето на мъжа ѝ, която използваше, за да прочете неразгаданите подписи в преписките, и погледна портрета през нея: оттам, огрени от слънцето, я гледаха две кафяви очи със същата негова ядовита усмивка, а на лявата буза личеше продълговато петно, сякаш белег от изгорено Жената отскочи с писък, изпусна портрета и лупата и падна несвястна върху леглото


Тя лежеше притихнала, по очи, с лявата си ръка се държеше за широката бронзова халка на кревата, а с дясната дърпаше с неспирни нервни движения яката на дрехата си, като човек, когото душат или се задушава Мислите ѝ се уталожваха, връщаше се в съзнание, но ужасът ѝ растеше все повече. Сякаш пред очите ѝ една след друга падаха завеси и тя виждаше през тях досега скрити странни неща, които я подлудяваха. Тя скри лице във възглавниците – искаше да не мисли, да не вижда, да не чува, но тръпките отново я разтърсиха и на ухото ѝ съвсем ясно прозвучаха две жестоки думи: "Помниш ли? – прошепна някой. – Помниш ли?" Тя позна този глас. Снощи той беше седнал тук, на това място, и тук хвърли двете зловещи думи Да, тези бяха, така попита той ето какво значеха те ето ето


Тя пак отметна глава, замахна нервно около шията си и остана по гръб, с разкрити, безумни очи. Лежеше изтръпнала, в напрегнато очакване в стаята, около нея, да се случи нещо страшно И наистина се чу някакъв лек шум, като че ли някой отвори прозореца, капака на шкафа или вратата. Тя скочи от леглото и впери поглед навън: на прага стоеше Ганка. Детето, сякаш подозряло, я гледаше плахо. Стояха така вцепенени за няколко мига, а после момичето промълви: "За солта, госпожа ще дойдеш ли оттатък". Сигурно ставаше дума за гозбата, но жената я гледаше онемяла: мислите ѝ бяха другаде и искаше да си спомни кога по-рано се беше случило всичко това: леглото, тя, отворената врата и същият въпрос на детето Да, веднъж, но друг път, тя беше видяла всичко това, но кога? Кога?....


Ганка видя счупената лупа и се спусна да събира стъклата, а тя гледаше мълчаливо, с препълнена от страх душа, и чак когато детето вдигна портрета, се хвърли ужасена към него, изтръгна от ръцете му картона и го накъса на безброй малки парчета


Портретът догаряше в огъня. Тя следеше как пламъкът трепти и се увива около сухите картонени късчета, а мислите ѝ се връщаха стъпка по стъпка назад, сглобяваха отделните случки и събития и в душата ѝ се пораждаха безумни подозрения. Та нали и той каза, че е от града на покойния, носи неговото име, познава го. И не само това – много пъти ѝ бе повтарял негови думи и мисли Да, да. Най-сетне разбираше какво са значели погледите, загадъчните му усмивки и подмятанията. Боже! И тя е била сляпа и глуха А случката с обеците. обеците!


Веднъж той видя на масата ѝ сребърна кутийка, отвори я и намери там скъпоценностите ѝ – пръстени, гривни, обеци. Взе ги, разгледа ги с любопитство, разпитва я за всяко от тях, а на устните му непрекъснато играеше усмивка. Накрая извади обеците – златни, с брилянти, държа ги няколко минути, после се обърна към нея и я попита равнодушно:
– Откъде са купени тези обеци? Оттук, нали?


Тя опита да му обясни, но той я прекъсна и назова името на магазина, като подаде:
– Взехте ги през май, когато се върнахте от провинцията, нали?... За хиляда седемстотин
– И петдесет – добави тя.
Но той я погледна с въпрос:
– Спомнете си добре – не бяха ли трийсет?


– Да, трийсет трийсет – промълви тя и усети, че гърлото ѝ е изсъхнало, а гласът ѝ трепери. Откъде знаеше за магазина, датата, цената? Защо се усмихваше така? Какво е значело нейното вълнение тогава?
Целия следобед тя тръпна в тези мисли. И колкото приближаваше часът на връщането му, толкова по-ясно тя осъзнаваше жестоката безизходица, в която бе попаднала. Ще се върне ли и какво ще каже след всичко случило се през предната нощ?


Но той дойде по обичайното време, поздрави я, влезе в трапезарията и се държеше така, все едно не се е случвало нищо между тях. Беше много весел и внимателен към нея – беше купил плодове, разказа ѝ надълго весела случка с някакъв каруцар. А тя слушаше и мълчеше; не яде почти нищо, гледаше го със страх и следеше отмаляла всяко негово движение, всяка дума. Дали я забеляза? Може би да, защото я поглеждаше крадешком – и все пак върху устните му на няколко пъти трепна усмивка.


Когато обедът свърши, той взе салфетката и започна да я сгъва полека и внимателно – нещо, което никога по-рано не беше вършил. Тя го следеше под око и ясно забеляза, че направи същия триъгълник, който съпругът ѝ обичаше да сгъва с кърпата си. Когато свърши, той хвърли небрежно салфетката небрежно пред нея и каза:
– Ето, виж – после разтвори устата си, почука с пръст един от зъбите и произнесе равнодушно: "Знаеш ли, аз имам един златен зъб от тази страна, отдолу струва ми се, че е развален ще трябва да го поправя сложих го преди пет години" – и ненадейно впи поглед в нея. Тя беше пребледняла като мъртвец: мъжът ѝ също имаше златен зъб отляво, сложен преди пет години


– Не, ти наистина си болна – каза той (преди малко му беше споменала, че не е добре), – легни си и отпочини до довечера


Но на нея съвсем не ѝ беше до сън. Едва го дочака да излезе, скочи и отново се залута из стаите – движеше се като сомнамбул, не виждаше нищо, не разбираше нищо. Детето на няколко пъти я търси по работа, но тя само го поглеждаше с помътен поглед и отминаваше. В ума ѝ отделните мисли и случки се сливаха в един безкраен хаос и тя не знаеше кое от тях е било вчера, кое днес и кое преди години; нещо по-страшно – всяка случка и всяка мисъл имаше своя двойник в миналото: всичко ѝ се струваше познато, все едно е ставало някога, и безсилието да се съвземе, я измъчваше до полуда.


Тя си спомняше обеда, спомняше си как той дойде, как седна, какво говори и на няколко пъти през ума ѝ мина съмнение – наистина ли снощи се случи нещо страшно с нея, или и то е било някога. При тези мисли в душата ѝ непрестанно се преплитаха картини от сватбата им и още една друга проклета нищ и тя не можеше да различи коя от двете беше истинската. Душеше я мъка; излезе отпред на стъклената веранда, върна се и слезе надолу по стълбите.


Така несъзнателно се озова на двора, обходи цветните лехи, спря пред един широк розов храст, огледа го няколко мига и бързо се впусна пак към къщата. На храста имаше две-три сухи вейки. Тя ги видя и в ума ѝ се втълпи мисъл, че трябва да се отрежат – още сега, на тази минута! Но когато стъпваше на стълбата, тя почти не помнеше, че отива за ножици.


Измина няколко стъпала, спря се, загледа отражението си в отворения прозорец и си спомни: те седяха върху простряната черга на двора – тя и приятелката ѝ – дете от съседния клас; момичето беше дошло да ѝ помогне да оплете дългите си коси, защото на другия ден щяха да водят класа на черква Приятелката ѝ беше коленичила зад нея и държеше разплетените ѝ коси; тя усети, че момичето се наведе, и когато обърна глава, видя – детето държеше в двете си шепи косите ѝ и ги целуваше просълзено


Жената политна и се хвана за парапета на стълбата; заслепи я буйна светлина: слънцето беше попаднало в прозореца и блесна право в лицето ѝ. Но когато отвори очи, все още беше зашеметена та и всичко това се беше случвало преди: розовият храст, ножиците, споменът, слънцето


Боже! Нейната къща е омагьосана, при всяка стъпка я дебнат ужаси тя изтича горе, облече се набързо и каза на момичето, че ще излезе – къде – и самата тя не знаеше. Наистина се лута дълго време из града, минава по съвсем непознати улици, срещна чужди хора, които се боеше да погледне, и накрая се озова в навалиците на центъра. Помнеше, че застана пред някаква широка витрина със скъпи копринени платове. Познаваше тези платове – цветовете, разположението им на витрината – може би ги беше гледала и друг път. Особено много ѝ се хареса един розов, поплинен плат; от него би станала прекрасна роба


– Този ли, госпожа – заповядайте вътре.
Тя трепна и обърна глава: на вратата стоеше гологлаво момче, усмихваше ѝ се любезно и я канеше вътре.
– Елате, вижте го отблизо – повтори поканата си то и тя го погледна неволно.
Момчето ловко свали плата, разгъна го, показа го и погледна раболепно жената.
– Колко? Три метра?


Тя кимна с глава, все така несъзнателно; след минута в ръцете ѝ беше увита покупката.
– Заповядайте на касата – и момчето каза цената.
Но жената стоеше като вкаменена и го гледаше: изведнъж ѝ се стори, че всичко това вече се беше случвало някога: розовият поплинен плат, момчето, пакетът, цената


Момчето повтори:
– На касата, ето там, госпожо
Жената плати и се спусна навън.
Тя вървеше като пияна по улиците, изкачи на един дъх каменните стълби, заключи се в стаята си и след няколко минути в издигнатите ѝ ръце от главата до пода провисна широкият розов копринен плат. Но всичките граници вече бяха преминати: когато погледна отсреща, в огледалото, сърцето ѝ се вледени от същия безумен спомен – и тя падна ридаеща върху леглото


Когато стана, в стаята беше притъмняло, и потърси контакта на крушката. Очите ѝ бяха подпухнали от плач, краката ѝ едва я крепяха от изнемощяване. Извика момичето и му поръча да не я чакат за вечеря, защото е болна и ще си легне Колко беше спала – час, два, три; полунощ ли беше, или съмваше – не знаеше, но ѝ беше много зле, усещаше, че се задушава. Струваше ѝ се, че някой е сложил лакти върху гърдите ѝ, притиска я с цялата си тежест, задушава я. Със сетни сили се опита да изтръгне ръцете си, ала не можеше; опита се да се обърне наляво – не, надясно – също. Обзе я смъртен ужас, помисли, че умира, още няколко мига, и сърцето ѝ ще се пръсне


Събра сетни сили, подпря лактите си и отметна завивките В същия миг отвори очи и сърцето ѝ се смрази от ужас; над нея, почти до самото ѝ лице, беше приведен покойният ѝ съпруг; с дясната си ръка се държеше върху бронзовата халка на кревата – тя видя това, видя дори венчалния пръстен на дланта му – с другата си ръка я беше прихванал през кръста, а студените му мъртви очи я гледаха неподвижно Тя изпищя и простря ръка – ръката попадна в широката му остра брада, отблъсна се и усети, че на възглавницата, точно до нея, падна нещо. В същия миг оттам се надигна другият и я загледа гузно усмихнат:
– Какво ти е? – попита. – Бълнуваш нещо Защо изпищя?


Но тя нямаше сила да проговори; тогава той повдигна главата ѝ, намести възглавницата и завивките и отново легна безшумно до нея.


На сутринта тя се събуди късно – слънцето вече огряваше през прозорците; стана, облече се, изми се; беше ѝ лошо, виеше ѝ се свят. Попита за квартиранта. Момичето ѝ каза, че излязъл рано, като съобщил, че скоро ще се върне. Но не дойде; чакаха го до късно за обед – пак не дойде, нямаше го и вечерта


На другия ден според думите на момичето госпожата станала късно, била много бледа и неразположена, не говорела нищо, не обядвала и прекарала целия ден затворена в стаята си; така била и през нощта.Сутринта на третия ден момичето почуква на спалнята ѝ, но никой не му отговаря, след час почуква пак – пак никой; така до обед.


Тогава обезпокоеното дете се затича до съседите от другата част на кооперацията и разплакано съобщи каквото знаеше. Събраха се хора и когато отвориха заключената врата, до отместения от стената креват намериха провесената госпожа Ветка. Дългите ѝ коси бяха увити два пъти около шията и вързани за бронзовата халка на кревата.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (4)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на man_un
    man_un
    Рейтинг: 2352 Неутрално

    Имах я тая книга, през 70-те беше издадена със заглавието "Диаболична фантастика". По-късно излезе един сборник от славянски автори, "Романета", на същата тема, а в поредицата "Галактика" беше публикуван разказа "Дамата с рентгеновите очи" от Светослав Минков. Това са идеални сценарии за филми на ужасите, но завладяващи и даже леко комични.

  2. 2 Профил на xali
    xali
    Рейтинг: 4695 Неутрално

    Ах, колко "романтично", ако не беше трагично и безпарично.

  3. 3 Профил на lynyrds
    lynyrds
    Рейтинг: 658 Неутрално

    Добре... даже много по - добре от днешните "калуньокалевци"..има си стил ,ритъм, върви леко..Бравос..

  4. 4 Профил на Peni Nikol
    Peni Nikol
    Рейтинг: 9687 Неутрално

    Прочетох откъса за по малко от едно полувреме -Русия и Хърватия. Увлекателно четиво, много ми хареса.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK