Откъс от "Балканска рапсодия" на Мария Касимова-Моасе

Издателство "Колибри"

Издателство "Колибри"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Балканска рапсодия" с автор Мария Касимова-Моасе , предоставен от издателство "Колибри".


Излезе от печат "Балканска рапсодия" – първият роман на журналистката Мария Касимова-Моасе.


"Балканска рапсодия" заплита съдбите на героите си в свят на религиозни табута, суеверия и закостенели морални норми – някъде между бежанските пътища на Албания, неукрепналата все още България и модерна Турция на Кемал Ататюрк. Докато тече това драматично повествование, напоено с болка, но осветено от свободата да обичаш и да бъдеш обичан, една съвременна жена води вътрешен диалог с предците си, за да си обясни решенията на онези, чиято кръв тече във вените й. Така, скрепявайки ловко два паралелни сюжета, отдалечени във времето, книгата разгръща една магична и въздействаща балканска история, в която единствено важни остават заветите на духа.




Мария Касимова-Моасе завършва българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Кариерата й на журналист започва във в. "Стандарт", където пише за театър, кино и музика. Била е сътрудник на всекидневниците "24 часа", "Сега", "Демокрация". Заемала е отговорни редакторски позиции в лайфстайл списанията "Едно", ELLE, "Капитал LIGHT" и е един от основателите на сп. НЕЯR. "Близки срещи със смесени чувства" е първата й книга – вълнуващ сборник с есета, статии, импресии и "бележки под линия".


"Балканска рапсодия" ще бъде представена от Мария Касимова-Моасе в книжарница "Хеликон" - Бургас, на 3 септември от 19:00 ч. и в Созопол, в рамките на Аполония, на 4 септември от 20:00 часа.


Читателите на "Дневник" могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук.


Мария Касимова-Моасе - "Балканска рапсодия", откъс


Търкулна се по крака й.


Тромава, плътна капка кръв. Изхлузи се от дълбините на кльощавото й тяло и хукна между краката й. Спъна се отстрани до острото й коляно, където за секунда спря, за да огледа пътя пред себе си. Пое по вътрешната страна на прасеца, между крехките руси косъмчета на момичешкия й мъх и челно се удари в белия й чорап. Пфффф!... Памукът мигновено я пое. Тъмното червено се вля в нишките му, забави скоростта си и залъкатуши към дъното на охлузената й като плешиво теме обувка. Там някъде се шмугна в невидимото и утихна.


Мириам се закова на място. Пред нея момичетата тичаха една през друга, плитките им се вееха във въздуха и когато примижаваше, ги виждаше като мрежа. Сега мрежата сякаш се пълнеше от само себе си с още и още нишки от коса и зачеркваше пътя пред нея. Пространството, така безкрайно и въздушно допреди миг, се затваряше с шеметна скорост. Само белите чорапи на тичащите презглава напред момичета бягаха като слънчеви зайчета и проблясваха някъде неопределено далече. Белите им бели чорапи.... Мириам метна встрани платнената торба с нещата за плажа, тръсна разнищените си от търчането плитки встрани и клекна. Обгърна с две ръце крака си, като внимаваше да не топне пръст в кървавата вада, бликнала из тялото й, и стисна очи. Стисна ги толкова силно, че за момент й се стори, че ако напъне още малко, клепачите й ще се пукнат през средата. Горният завинаги ще остане недостатъчен, за да стъмни погледа, а долният ще се отпусне върху контура на окото и ще го избута надолу. Ще му натежи и на окото ще му стане тъжно. Тъгата е изпусната тежест, стоварена там, където не могат да я понесат. "И тогава вече очите ми ще гледат възрастно – помисли си Мириам, – като ма..."


– Майкааааааа – изкрещя някой и Мириам отвори очи.


– Майка те вика, Мияаааа... Прибери се за малкооооо, иначе ще те намерят и ще те накажаааааат...


Мила, малката й сестра. Разбира се...


Както обикновено, това тантуресто малко момиче, което вечно боледуваше в полите на майка им, я беше проследило. Правеше така, откакто Мириам се научи да излиза тайно в ранния следобед през прозореца на малката им стая в къщата и да се впуска в кварталните си пътешествия. Мила, този дребен, миловиден семеен шпионин, имаше способността да се появява изневиделица и да научава всичко още преди да се е случило. Движеше се като сянка зад по-голямата си сестра и я усещаше подкожно. Сутринта, когато се събуди, видя Мириам да седи на ръба на леглото си и да се клати напред-назад. Лявата й ръка стоеше като залепена за корема й, а с дясната усукваше до скъсване завивката си около показалеца.


– Мия, що въртиш завивката, ще я скъсаш?...


– Знаех си, че не спиш, маймунек! – беше се засмяла Мириам. – Не ти е работа да знаеш – магия правя, затова! Завит-завит-заврът, набий сестричка с прът!


После смехът й заля стаята с все леглата и усуканата завивка, прозореца с пердето на ягоди, с все цариградския килим и посивялата Мадона от иконата. Разстели се наоколо, прехвърли се през отворения прозорец и отвън пое нанякъде, докато сам си се смееше. Мила познаваше този смях. Беше първото нещо, което реално чу в живота си, и сега всеки път когато го долавяше наоколо, се успокояваше. Пустата Мириам, това въглено момиче, както майка им я наричаше! Как успяваше всеки път да разсее облаците?! Откъде й идваше тая дяволска веселост, която можеше да духне като пухчета на глухарче всички мънички мъки мъкести?...


– Мънички мъки мъкести – повтори Мила и сама се стресна от гласа си.


– Мъки мъкести мъчисти се мъчат на мъчното мъкаво мъкавене и мъкат за мъцане! – разсмя се Мириам и докато повтаряше поредната си измишльотина пред ококорената Мила, преметна крака си през прозореца, скочи бодро в малкото пространство между стената и оградата на съседния двор и припряно си оправи полата. После шумно въздъхна, за последно се преви надве от поредния спазъм в слабините си и с отработен отскок се прекатури през оградата. На прозореца на стаята им Мила стоеше като нарисувана. Малката й пухкава ръчичка успя само да се вдигне във въздуха и да помаха след подскачащите плитки на сестра й.


– Мия – изшептя силно Мила, – ако си забравиш нещата за плажа, аз ще ти ги донеса, където и да си!


– Ейййй... – челото на Мириам изникна над ръба на дървената ограда и след миг очите й светнаха като морски фарове, – адски съм изперкала! Добре, че ме подсети! Я ми подай чантата, под леглото ми е!


"Ей, че съм тъпааааа..." – помисли си Мила и затътри подпетените си пантофки към царството на сестра си. Подпря се на леглото й, наведе се и измъкна изпод него безформената торба с плажните принадлежности на Мириам. За миг й се прииска да се навре в мекото съдържание на това съкровище, да се преметне и тя през оградата, а после да висне на Мииното рамо и там да се клатушка по всичките нейни тайни пътеки. Знаеше, че няма да стане. Мириам не обичаше да чака – тя си беше сама за себе си. Тя си беше...


– Айде ма, Мило, к’во се туткаш сега?! Хвърляй торбата, че майка ей сега ще се появи на вратата и после не знам!...


Пръстите на Мия държаха ръба на оградата като фина бродерия, а зачервените й от притеснение бузи току изгряваха над дървените пръти. Гласът й се възвисяваше над притихналия следобед и ако момичешката разправия продължеше още малко, майка им щеше все да се материализира отнякъде. Тя ги можеше тези неща – да я няма и ни най-малко да не я очакваш, а като се обърнеш, тя спокойно да е застанала някъде зад теб. Всичко чуваше майка им. И всичко знаеше. Тя беше дори...


– Дръж, Мия! Ама... ако нещо има, ще те намеря, чуваш ли? – обясняваше Мила, докато с ръка засилваше торбата за полет над оградата.


– Чувам де, да не са ми поникнали дървета в ушите, я! Ти винаги ме намираш, Миле, знам си аз. Айде, и не казвай на мама, че... "мила Мила, милиана, ще те метна с олио в тиганаааа...".


Гласът на Мириам се навря заедно с нея в разхвърляните потайности на съседния двор и след секунди замря. Тишината се настани отново над летния следобед и само гларусите я дращеха от време на време с крясъците си. Мила седна на ръба на леглото на сестра си, погали с ръка мястото, където доскоро седеше и се превиваше, и отпусна рамене. Имаше не повече от половин час, докато майка им разбере за поредното бягство на Мириам. Още само трийсет минути и можеше да изхвръкне по дирите й. Щеше да я намери, където и да е. Мия лудетината. Мия безстрашната. Мия вълшебницата...

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на voodoo_child
    voodoo_child
    Рейтинг: 557 Весело




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK