Явор Гърдев, режисьор: България вероятно е най-трудно управляемата страна в Европа

Tеатралният и кинорежисьор Явор Гърдев започва новия театрален сезон в София с премиера на театралната акция "Елхата у Иванови" в алтернативното пространство на галерия "Структура", където работи съвместно с Театър "Реплика". За основа на акцията служи драматургичен текст на А. Введенски, написан в края на 30-те години на миналия век, а преводът е дело на покойния български поет Георги Рупчев. "Дневник" разговаря с режисьора за новото му представление.

Защо избрахте алтернативната сцена в галерия "Структура"?

- Галерията за съвременно изкуство автоматично ни изважда от конвенционалния театрален контекст, с което ни освобождава от необходимостта да отговаряме на очакванията му. Освен това театър "Реплика" е подвижна общност, която адекватно се адаптира към нетрадиционни за театър места. И най-вече - характерът на текста предполага голяма доза свобода за интерпретацията си. По дух на пръв поглед изглежда комичен, но е сложен и опасен - чрез нелепото и абсурдното отприщва бентовете на несъзнаваното. Типичен авангард от времето между двете войни на миналия век.

Дълги години се опитвам да си обясня този феномен на литературни взривове между двете войни. Очевидно те са свързани с някаква по-дълбока причина, която от дистанция трудно може да се определи. С травмата от войните и репресиите идва и някаква готовност за оголване, за анархия в изразните средства, за смелост и честност в споделянето.

Как бихте обяснили избора на "Елхата у Иванови"?

- Имам сетивен спомен къде и кога за първи път прочетох пиесата – на ахтополския нудистки плаж под къмпинг "Делфин", в самото начало на деветдесетте години. В списание "Ах, Мария". Спомням си как едва не умрях от смях в пясъка и как прежуряше слънцето. Трайни сетивни спомени остават само от неща, които те впечатляват по особен начин. Тогава пиесата ми се стори грандиозен литературен майтап, тотална гавра със смисъла. Тогава и не разбирах докрай какво е това абсурдът, но бях тотално облъчен от естетиката на абсурдистите. По това време ентусиазирано запълвахме белите си полета и жадно беряхме забранените доскоро културни плодове на вече отминали епохи. Тогава "Елхата" ми се струваше един вид прегрешение, особен бунт срещу утвърдените жанрови форми. На онзи плаж "хулиганският" литературен жест на Введенски се запечата в съзнанието ми и остана да чака момента си.

Има ли в избора на текст връщане към по-ранните ви интереси?

- За мен това не е свързано толкова с градене на собствен имидж или самоидентификация, колкото с нещо, което резидентно го има у теб. То постоянно те изправя пред една бездна, на чийто ръб цял живот стоиш и в която винаги можеш да паднеш. Животът, колкото и да се подрежда, никога не може да бъде цялостно овладян и подреден докрай. Винаги стоим на ръба на бездната. Абсурдистите са поетите на това стоене. Стоици не от стоата, а от стоенето. За мен в морален план е жизнено важно постоянно да има напомняне, че бездната е тук, до теб. Всъщност, в теб. Това е един вид подготовка, "репетиция по умиране" както му казват философите. Когато не си затваряш очите за бездната в теб, животът започва да става по-ценен и по-интензивен. Не само мисля това, ами го и практикувам.

Човекът все още има твърде много еволюционно необработен материал в себе си, твърде много тайни. Все още сме на не повече от сантиметър от животното. Съзнанието за това е много важно за изкуството. То те държи и в известна трезвост и по отношение на утопичния характер на политическите идеологии.

Днешните поколения не са ли лишени от своята утопия? Не мислим ли бъдещето единствено в антиутопичен аспект?

- Според мен френският писател Мишел Уелбек навигира по интересен начин в тази тема. Трезвостта по отношение на утопиите лесно може да се превърне в основен фактор на ежедневната ни депресия и усещането за тотална безизходица. Когато деконструираш всички утопии, когато си в режим на критическа рефлексия по отношение на всякакви утопични решения, тогава постигаш по-голяма близост с реалността, но пък губиш безусловно възможността за "слънчева" перспектива, за какъвто и да било оптимизъм. От продължителна работа в полето на деконструкцията вече става невъзможно да се подмамиш да вярваш в неща, които сам си разконспирирал като наивни. Тогава нещото, което може да те удържи в лоното на живота, е стоическата вътрешна дисциплина по отношение на не особено оптимистичната перспектива на живота. Можеш да запазиш известно достойнство, нашепвайки си: "Няма утопия! Справяй се! Не хленчи! Положи усилие и грижа, избутай докрай и умри достойно."

Човекът е сам в смисъла на "Голям Гальовник" на Ромен Гари? Пардон, на Емил Ажар.

- Да, но пък винаги има и едно "Животът е пред теб", т.е. справяй се. А как да се справиш? Това, което наблюдавам като механизми за справяне, е липсата на механизми за справяне. А социалното напрежение се трупа и поражда виртуални изповедални с много изповядващи се и отсъстващ слушащ, както точно забелязва Борис Гройс. Нюзфийдът ти се превръща в безконечна епикриза на заявени самоти. Четеш историята на тези самоти, добавяш своята към тях, сякаш плуваш в реката, а си оставаш сух. Осведомяването за самотите на другите не те доближава до тях, не те съединява с тях. Отдалечава те. Големият проблем днес.

Мислите ли за философския пласт, когато поставяте?

- Не се опитвам да отделям пластовете или да ги подреждам на етажи, а да ги синтезирам в едно. Т.е. мисля цялостно, не на слоеве. В случая с Введенски става дума за реално преследван човек, интерниран човек със съсипан живот. Човек, голяма част от творчеството на когото просто е било изгорено от собствената му жена, която се опитала така да го предпази от възможни допълнителни обвинения в художествени прегрешения след като е бил арестуван. Днес не притежаваме много от текстовете от неговия литературен корпус. Ако не беше популярността на Хармс, който често заявява, че сам е бил под литературното влияние на Введенски, щяхме да знаем още по-малко. Введенски живее в тежка политическа епоха, но е с фин усет за лекотата на битието и артистичната свобода на духа.

Наскоро в интервю пред "Площад Славейков" публично се заявихте като представител на прекариата... Защо повечето хора предпочитат да взимат ниски заплати в театрите като щатни актьори? Българите страх ли ги е да губят някаква минимална финансова сигурност?

- Не само българите. И не бих упреквал никого, че предпочита един или друг вид заетост. Възможностите не са особено много. Самата етимология на понятието "прекариат" не предполага толкова формата на ангажираност, колкото напрежението, грижата и отговорността, които тя носи със себе си. По принцип прекариата е временна форма на работен ангажимент, свързана обаче с максимална отговорност и зависеща от постоянно изменящите се дадености на социалния и пазарния контекст. Обратното нещо е социалната обезпеченост и сигурност, независимо от това на какво ниво е тя.

За мен позицията на прекариата е проблематична, но тя е единствената, която те спасява от трайна и калцирана властова зависимост и те държи в положение на относително запазване на правото на избор в условия на наемен труд. По-просто казано, обезпечава ти известна автономия на творческия избор. Да си в прекариата не е нещо особено смело. Просто един от възможните начини на живот, които можеш да избереш да водиш, ако си склонен да полагаш постоянно усилие по това да обновяваш търсенията си.

Аз лично не се водя от някакъв революционен устрем или идеологически ентусиазъм, а от усещането за постоянна жизнена необходимост от реконструиране на смисъла на съществуването в професията си. Този смисъл не е веднъж завинаги фиксиран и предопределен, а те държи постоянно в ситуацията на задача. Аз съм в постоянно съзнание за смъртността и уязвимостта си и за това, че усещането за тази смъртност би могло да бъде ограничено единствено при постоянно реконструиране на смисъла. При усърдие в това реконструиране, при неизпадане в униние, при адекватна комуникация с духа на времето.

В "Българският Великден" Тончо Жечев казва, че българите предпочитат младите юнаци, които се тупат в гърдите, пред интелектуалните, възрастните, консервативните дейци. В това отношение виждате ли промяна днес? Управлява ли ни Бай Ганьо?

- В това определение от страна на днешният ден може да бъде внесена известна корекция. Аз не мисля, че българинът предпочита младите юнаци за сметка на по-възрастните консервативни интелектуалци. Просто българинът изобщо не предпочита интелектуалците. В България, да бъдем честни, има традиционна антиинтелектуална настройка. Това е свързано с дълбоко недоверие към какъвто и да било труд, свързан с интелекта. Каквото и да било поведение, свързано с интелекта и каквото и да било обосновано от интелекта поведение. По-скоро има силно предпочитание към родово-общинния интуитивизъм, за предпочитане – с възможност за отделяне в индивидуална феодална крепост и облагодетелстване за сметка на роднините при делба. Не става дума толкова за социалните прослойки, които предпочита или не българинът, а за фундаменталната недоверчивост в характера, за това че другият със самото си съществуване вече ме лъже, още преди да е проговорил.

Затова е възможно да има и такъв емблематичен литературен герой като Бай Ганьо. И той, между другото, не е задължително негативен герой. Да, може и да е мислен от автора си в негативен план, но всъщност постига синтез на състоянието на нещата в националния тип такива, каквито са. Бай Ганьо ни приземява, връща ни в реалността, независимо от отношението на собствения му автор към него. Бай Ганьо трябва да бъде взиман много сериозно.

Колкото до това дали ни управлява, той никога не е излизал от политиката. И дори в определени моменти това да се е случвало на най-високо равнище, във вътрешния механизъм на властта, на оперативно ниво, то никога не се е случвало. Дълбоко интуитивното недоверие към другия и към "сложни" рационални стратегии предполага управление ad hominem.

Но пък и с позицията на демонстративно отделяне във въображаем замък от слонова кост, самата интелектуална прослойка се самообрича на изключване. В лицето на Бай Ганьо тя посочва директно виновника за своето изключване, но едновременно с това и потвърждава това изключване, т.е. – самоизключва се. Тя отказва да разбира и просто отсича: "Бай Ганьо – това е нещо друго. Нещо, което аз не съм." В този момент тя дооформя пролома в обществото, в който елитът му (предполагаем) се дезинтегрира от него, самомаргинализира се, самоизключва се от демократичния процес поради погнуса и влиза във виртуалния си балон да резонира само отвътре. Отказът да бъде разбран демосът не може да помогне на демокрацията, нито пък можеш да бъдеш демократ, презирайки демоса и обявявайки го за друг. Това е противоречие в себе си. То само увеличава вътрешния шум в балона.

Преводачът на "Елхата у Иванови" Георги Рупчев в поемата си "Гмуркачите" казва, че досега никога не сме забелязвали, че сме потънали и никога не ни е хрумвало до днес, че можем да изплуваме. От години знаем, че сме на дъното, а се оказва, че винаги има ново и ново дъно. На какво се дължи това?

- Георги Рупчев беше превъзходен поет. Дочаках момента да мога да работя с негов превод. Но кои сме тези "ние" днес? Съзнанието за това, че сме на дъното май също вече се е превърнало в уютно клише. По-голямата част от хората всъщност нямат такова съзнание. Това е просто един от съпътстващите феномени на балона. Има хора (и те са по-голямата част от хората), които гледат на живота значително по-трезво, по-непосредствено и по-реалистично. Те, например, не смятат, че са на дъното. Техният живот си тече непосредствено и си им е ценен сам по себе си. Да, в него може да се действа с методи, които от гледна точка на моралните скрупули са напълно недопустими, но това по-никакъв начин не компрометира ценността на живота в собствените им очи. Животът е ценност сам по себе си. Ценен е в своята първичност, ако щете.

В този смисъл това "ние" пак звучи по-скоро като част от нас, а не като ние всичките. "Ние всичките" сякаш пак стават "те", други някои. А тези те са хората, които излизат в петък вечер, или водят децата си през уикенда на вилата, или отиват до Гърция, или изобщо осъществяват в живота си някакви прости неща, които считат за смислени, приятни и добри. В тези неща има облекчаваща простота. И тази простота стои много близко до реалността. Тя дава фундамент на живота. В нея животът продължава. Именно тези неща са действителния консервативен фундамент. А не кресливите драми и истериите по повод този "неслучил се" живот. В контекста на тези прости неща всекидневното хленчене се превръща в захабено "душевно" клише.

Европа все повече се разболява от болестта на агресивния национализъм. Защо континентът беше повален от тази болест, от която се предполагаше, че е излязъл в ремисия, че е преболедувана?

- На въпроса с въпрос: преболедувана или в ремисия? Разликата е съществена: било е именно ремисия, а не преболедувана болест. Когато си в ремисия, се успокояваш само временно. Възможно е даже да стигнеш до идеята за край на историята. Но ремисията си е ремисия, не утопичен край в застинало щастие. Струва ми се наивно да мислим, че историята има линейно-прогресивен ход. Вярно, тя цикли условно напред, но все пак цикли. Много сериозно трябва да се отнасяме към хипотезата за кръговете в нейното движение. Възвръщания към предишни моменти за мен са повече от очевидни. И неумолимостта на завихрянията й не може да бъде излекувана с превантивни мерки или словесни заклинания. Колкото повече се стигматизира тенденцията на връщане към традиционните ценности, толкова повече тя започва да се втвърдява и да става реакционна.

Конструирането на негативен образ на "реакционния" човек всъщност го стимулира към по-голяма реакционност, защото веднъж заклеймен като реакционен, изпадаш в позицията на жертва, която трябва да се защитава и точно тогава започваш да се втвърдяваш истински и да превръщаш консерватизма си в реакционност. Дотам се стигна, че вече и традиционният либерализъм започва да изглежда като консерватизъм. Интуициите трябва да бъдат разпознавани и да бъдат осмисляни в опит за комуникация, а не в режим на изключване. Колкото по-силен е режимът на изключване, толкова по-голямо е капсулирането. "Другите са тъпи", уви, не е опция за зрелите хора.

Какво е влиянието Русия в България? В последните години руснаците рязко смениха патоса при говоренето си.

- Гравитационните центрове, които упражняват влияние в България, имат ресурс, който е неизмеримо по-голям от собствените ресурси на България да "противодейства" на външните идеологически дискурси. В този смисъл геополитически България е ситуирана в зона на максимално напрежение не само поради географското си положение, но и поради собствените си културни особености. Поради тази причина България ми изглежда като едва ли не най-трудно управляемата страна в Европа. Това, разбира се е спорно и аз го съзнавам – има страни с къде по-тежки вътрешни етнически напрежения, но България е като прерязана по средата от два много силни контрапропагандни геополитически дискурса. До такава степен, че става невъзможно да живееш в нея без страстно да се завихриш в единия от тях. А всяко такова страстно завихряне в единия прави невъзможна трезвата мисъл за другия, тъй като го опростява до "враг" и го пуска в мелницата на колективното поругаване.

Така в България се стига до силно вътрешно напрежение, в което всички хора сякаш се самозадължават да разгледат, определят и заявят себе си като агенти на някакво външно влияние. Това произвежда силно вътрешно напрежение и не оставя почти никакво място за вътрешна политика (често свеждана до феодален микромениджмънт), понеже геополитическият дискурс изцяло започва да доминира локалния и да го предефинира в свои термини. Във вътрешните си работи хората се карат и обиждат едни-други с геополитическа лексика. Така става невъзможно да се удържи какъвто и да било морален интегритет и лично достойнство, тъй като всеки изгубва индивидуалните си черти и се превръща за другия в проводник или даже направо в подлога на неправилно външно влияние. България е силно галванизирана геополитически и това внася в нея силно безпокойство, но поне засега не виждам как това нещо може да бъде овладяно отвътре.

За културата и за развитието на демокрацията това е пагубен процес, защото трезвото и критическото мислене неизбежно се ускоряват спрямо някакъв външен гравитационен център и де факто се превръщат в пропаганди, около които се разразяват непримирими страсти, а мисленето престава да бъде възможно. Вместо него настъпва страстното самоопределяне и се започва виртуална окопна война в стила "той ми крещи, а пък аз му пищя". Това групира хората в ясно очертани зони на външнополитическо тежнение и прави трудно възможен междукултурния диалог, който спира да работи в ситуация на взаимно демонизиране.

На открита лекция в Младежкия театър преди няколко години казахте, че след известно наблюдение на това какво пише критиката за представленията ви и това, че гледат на Вас като на много хладен и разсъдъчен, сте започнали да действате по системата "едно хладно/ едно емоционално представление". "Елхата у Иванови" от кои е?

- Това е театър от трети вид (смее се) - разговори с подсъзнанието.