Проф. Маргарита Младенова, режисьор: Живеем във време на готови отговори без въпроси

Проф. Маргарита Младенова

© Младежки театър

Проф. Маргарита Младенова



През този театрален сезон Театрална работилница "Сфумато" ще предложи на зрителите своята програма "Ноев ковчег" по текстове на Йордан Радичков. На 15 и 16 октомври вече се състоя премиерата на представлението на Маргарита Младенова "Луда трева". До края на годината ще излезе и постановката на Иван Добчев, която ще е по пиесата "Суматоха" на Радичков. "Дневник" използва случая, за да се срещне и да разговаря с Маргарита Младенова.


Защо решихте след толкова време да направите отново програма по Радичков?


Програмата ни неслучайно се казва "Ноев ковчег". В този основополагащ образ става дума за един трюм, в който се събират трохи живот, както казва самият Радичков. Или по-скоро се събират трохи памет, защото днес големият проблем е какво да се пренесе през потопа на амнезиите, на загубата на памет за ценност. И тази събирачница на памет става изключително важна не само за Радичков, а и за всеки от нас – тя е въпрос на кауза, на цел, на хоризонт.




За загуба на какви ценности става дума?


Тук не става дума за загуба на традиционни ценности, защото самата традиция е разрушена и деструктирана като понятие. Не става дума даже за селото и града, а по-скоро за един тип човек, който е на изчезване – Радичковият човек. Който е най-вече в това, че е тук, на тази земя, за да се грижи за нещо, да прави, да закриля. Правещият човек е много по-близо до Бога, отколкото много теолози и редица текстове на самата теология. Той е по-близко до Бога, защото е тук, за да даде. За да продължи Сътворението, а не за да вземе. И за мен в "Луда трева" същинският патос е не толкова около екзистенционалната ситуация на Калиманица, която трябва да бъде залята от язовира. В центъра стои по-скоро какъв е този Радичков човек, който не трябва да изчезва. Или това нещо от Радичковия човек, което не трябва да изчезва в следрадичковия човек, в самите нас. Защото човека го определя това, с което той извън себе си е свързан. И на което служи. Или за което се грижи.


Как тече времето при Радичков?


Доколкото той е българският магически реалист, всичко се развива в едно кръгово време – на сезоните, на денонощието. Не мога да си представя Радичков, разположен чисто в хроноса – на девети септември, на десети ноември. Но при него кръгът не се затваря, а е спирала. Радичков има едно изречение в "Спомени за коне", че всичко се случва в един-единствен ден и този ден е паднал като камък, като знамение. Значи вътре в това повтарящо се време има и безвремие. Има и време без начало и без край.


Проф. Маргарита Младенова, режисьор: Живеем във време на готови отговори без въпроси

© Яна Лозева, Театрална работилница


На какво противодействие е действието в "Луда трева"?


Тези хора са изправени срещу хаос. Срещу нещо, което разгражда, руши, унищожава. Правещият човек не може да проумее как е възможно някой да прави, а друг да му разваля. Днешният човек не се занимава с правене. Той се занимава с приложение на направеното, с ориентация къде да се закрепиш, как да се впишеш, а не какво ще създадеш. Другото е битката срещу това, което днес наричаме усещане за катастрофичност. Радичковият човек избягва да го назовава точно. Или ако го назовава, той казва: "Това е Верблюда, който превръща всичко в пясък."


В какво се изразява усещането за катастрофичност днес?


Светът е една голяма Калиманица, заплашена от потъване. Тук става дума за какво човекът причинява на корените на живота и на самия живот. Това е най-настръхващото и ужасяващото. Ние стоим ужасени. Ние, казвам, хората, които имат памет за какво са тук. Сега човекът, вместо да брани космоса и да опитомява хаоса, става все по-принадлежен на хаоса и губи космоса и себе си. Той е дълбоко празен и нещастен.


Людмила Петрушевска казва, че за днешния човек битът е това, което за античния е съдбата. Днешният човек има ли изобщо съдба?


Ние сме се битовизирали, въпреки че който съзнава тази принуда на бита, някак надскача тази робия през собственото си действие и през собствения си избор. Но Радичковият човек и самият Радичков не гледат на бита като на бит. И в това има някакво спасение. Там всичко е одушевено, всеки предмет е жив – или през натрупана биография , или през способността на магичния човек да одухотворява всичко. Там една баба може да си говори с тревата. И това не е просто наивитет. Това е усещане, че си част от един универсум, който не е материален продукт, а е замисъл. Така че има съдба. Или по-скоро има участ. И твоята участ е или да браниш, да се грижиш и да продължаваш въпреки хаоса и деструкциите, или да се признаеш за мъртъв. Аз трети избор не виждам.


Според Мартин Бубер, за да има диалог, трябва да има "аз" и "ти". От тази гледна точка изчезва ли днес диалогът?


За човека на Радичков има по-скоро "ти". И това е различното – ние се затваряме и за нас няма "ти". Има само "аз" и "то". Разликата е огромна. Способността да се приемаш като част от по-голямо нещо не е романтичен поглед. Тя е екзистенционален избор. Днес човекът става продукт на купища принуди. Изтриват му паметта. Вписват го в някакви електорални единици и в какви ли не масови измерения. И самият човек като лик изчезва. Тази отвореност към "ти" е най-големият човешки подвиг. Това беше и едно от затрудненията на трупата от актьори, които са съвсем млади – да влязат, да се вчувстват в Радичковия човек. Който не е просто чудакът. Защото има такова клише за Радичков. Нашето представление "Луда трева" спори и с това клише. И какво е изобщо селският човек. Това не е просто една атракция. Това са хора с потенциал, които като че ли в способността си да бранят се реализират. Те питат. Ние живеем във време на готови отговори без въпроси. В този смисъл тези питащи големи деца са по-големи от нас.


Проф. Маргарита Младенова, режисьор: Живеем във време на готови отговори без въпроси

© Яна Лозева, Театрална работилница


На какво се корени разединението на българите? На народопсихологията ни ли?


Би трябвало да е от там, защото е много лесно да кажем: той е бил много работлив, много единен, а после от соца или от който и да е друг режим се е повредил. Това е лесният отговор. Така е било и преди соца. Както казват – котловинен човек. Той си седи в котловината, гледа да го отмине бурята. Ако ставаше дума за прагматизъм в картезианския смисъл на думата, българинът щеше да си дава сметка, че в това да се обединява в бедата има по-далечен прагматизъм. По-полезен, отколкото да седи сам, да е срещу съседа, да е срещу всичко. Горната махала да е срещу долната. Ние срещу вие. Това, което изчезва сега, е, че в ситуация на беда тези хора са се събирали. Днес и в усещането за беда ние все по-трудно се събираме. Самата дума, самото понятие общност се изпразва от съдържание. И идва така наречената утешителна философия на малките ниши, малките общности.


Харесваме ли се? Защото сякаш основните изразни средства на българите са негативизмът и мрънкането.


Българското мрънкане не е мрънкане. Това е един компенсаторен механизъм за самохаресване. Ако нямаш самочувствие на някой, ти се комплексираш от тълпа от никой. И започваш да се реализираш единствено през отричането, като на всичко казваш: "Не." Големият проблем на българина е, че той вижда саждата в окото на другия, а гредата в собственото си око не вижда. Той разполага вината винаги извън себе си. Българинът обича да се чувства жертва. Но той никога няма нищо общо с този провал, с това бедствие.


Каква е алтернативата?


Във филмите за Радичков, които гледахме по време на ателието преди репетициите, го попитаха къде слага детството. И той каза: "Аз не съм излязъл от него." В това няма флирт. Няма пудрене. Има нещо абсолютно автентично. Ти надграждаш, мислиш, тревожиш се. Но способността да се удивляваш на това, което се случва... Когато загуби тази способност, човек е дълбоко нещастен. А ние сме я загубили. Постчовекът я губи и именно там е най-голямата му загуба.



Следите ли какво се случва в политиката?


Може да е много лаишко и наивно, но аз мисля, че днес единственият шанс на човека е сам да се досети за какво е, да си стигне до извора, да се конфронтира, ако трябва. Всеки отделно трябва да стигне до чувството за смисъл. Днес повече от всякога човекът трябва да отговаря сам за себе си.


Какви са настоящите проблеми в българския театър?


Мисля, че идеята е не реформата да се опре, както е навсякъде в момента по света, на пазарния принцип. И да трябва да произведеш нещо, за да имаш приход от това, и чак тогава държавата да ти помогне. Това не е перверзен принцип. Той е неизбежен. Но белята, която е направена, падението, което се извърши, се състои най-вече в това, че самите ние, театралите, приехме абсолютно едно към едно този апел – правете на всяка цена, залите да са пълни, приходите да са големи. Стана маловажно какво се прави, стана маловажно качеството, стана маловажен процесът, стана маловажно да се открива нов език. Творческият език в момента е абсолютна фикция. Бързо се прави, за да се продаде добре.


Междувременно българският театър си отгледа една публика, която в театъра иска да вижда нещо подобно на сериалите, подобно на телевизионните неща. Да гледа същите актьори, които са познати и там. Така наречените "мечки". Не казвам, че няма актьори талантливи и мислещи, режисьори. Но стои една летва, която самият театър си смъква надолу, за да се хареса на всякакъв род публика. Опозиции на това нещо има малко, недостатъчно. И те някак си не издържат докрай, защото се оказва, че между идеологическата конюнктура и финансовата много трудно можеш да кажеш кое е по-страшно. Идеологическата конюнктура предизвикваше творческия, правещия човек да заобикаля или да създава едни иносказания. Това беше някакъв друг път на опозиция. Сега сме точно в обратното нещо. Но може ли артистът, творческият човек да е съответен човек. Да развее бялото знаме и да каже: "Парите диктуват всичко!"


Проф. Маргарита Младенова, режисьор: Живеем във време на готови отговори без въпроси

© Яна Лозева, Театрална работилница


Какво се случва с проекта ви за нова зала?


Още през 2004 година ние започнахме да мислим как да разширим пространството. Защото по отношение на нормалните изисквания на театър, който се изживява като сериозен, нашето е почти самодейност. Залата ни е много добра, но малка. Оттам насетне: няма складове за декор, гримьорните са в подземието и са влажни. Привлякохме архитектурен екип. Миряна Иванова, която и досега е главен архитект на проекта, оттогава върви с нас абсолютно безсребрено през всичките тези години. Направихме идеен проект. Отидохме при една голяма компания и те се съгласиха да са партньор. Бяха готови да го построят цялото. При условие че едни етажи са техни и те могат да ги отдават под наем, за да си възстановят средствата, които ще вложат. Държавата имаше шанс да получи нов театър, без да даде една стотинка от бюджета. Седем години те вървяха с нас. На седмата година вдигнаха ръце и казаха, че ще отидат да правят нещо друго.


На какво се дължеше това забавяне?


Законът за публично-частното партньорство се оказа калпав. Ние сме имали купища срещи с министри на регионалното развитие, с финансовите министри, с различните екипи на различните правителства. Никой не беше против и нищо и не стана. Това може да се каже и за сегашния етап на пристройката. Тръгнахме да търсим други пътища. Да кандидатстваме по европейски програми – "Региони в растеж". Защото разбрахме, че от бюджета това няма да стане. Междувременно Министерството на културата обяви държавна поръчка за разширяване на културни пространства. Архитектурният екип спечели конкурса. Това е конкурс за доразработване на проекта – как от идеен да се превърне в завършен проект. Завършихме го и тръгнахме да го съгласуваме с комисиите на Столичната община.


И, общо взето, това вървеше, но целият проект удари на камък в така наречената комисия по опазване на околната среда, земеделие и гори заради едни седем дървета. Които проектът предвижда къде да бъдат преместени, така че да бъдат опазени. Останалото са храсталаци и две джанки. Това е едно мръсно пространство зад настоящия театър, което ние чистим непрекъснато. Защо удари на камък този проект? Ето, текат публични съгласувания. Спазваме всички процедури. И слушаме непрекъснато възражения от рода на – не искаме голяма сграда театрална тук. Стигат ни двата театъра. На вас не ви ли стига това пространство? Както и да ги убеждаваме, че става дума за една зала от 400 места, което е основното в този проект. Че не можем повече без склад за декор, защото в една консервна кутия са ни складовете за декори и е страшна мъка за хората, които го правят. Че искаме на малко по-друго технологично ниво – сценична механизация. И че това е добре не само за нас, а за цялата театрална среда. За публиката също.


От колко време не е строен нов театър в София?


От Театър "София" насам не е строен. Това са повече от 30 години.


Изображение от проекта за разширяване на Театрална работилница "Сфумато".

© Театрална работилница

Изображение от проекта за разширяване на Театрална работилница "Сфумато".


Димитрис Папайоану, който наскоро гостува в Пловдив, има представления, които не могат да дойдат в България, защото няма сцена, която технически да може да поеме подобни продукции


Е, какво е това? И аз не разбирам. Имаме изречения за подкрепа откъде ли не – и български, и от международната театрална общност. Във всички обсъждания нямаше никакви възражения допреди две седмици. Сега вече има една малка група от хора, които някак са подсторени да не се съгласяват. При вчерашното обсъждане са се подписали 160 души под едни четири точки, нито една от които не отговаря на истината. Там става дума за още ресторанти, каквито не предвижда проектът. Става дума за хотелска част, а проектът предвижда 11 гримьорни, защото нямаме нормални гримьорни. Когато има чужди гости, те ще могат да остават да нощуват в тях, както става навсякъде по света. Това, което е дълбоко неприемливо и симптоматично в същото време, е, че когато оспорихме пункт по пункт тези възражения, от отсрещната страна нямаше разбиране, а имаше: защо ни е нов театър, по-добре кино. Докато обсъждането не е дори дали тук да има театър. А как той, спазвайки цялото законодателство в рамките на този терен, предназначен за театър, да го разшири.


Друг е въпросът, че българинът няма желание нещо да стане. Към всяко нещо, което предстои да стане, както и да бъде аргументирано, той има резерви. Лошите практики при строежите на молове, на какви ли не сгради, печалбарство и така нататък – те са направили този човек от квартала толкова подозрителен. Абсолютно нежелаещ да вярва. Да вярва, а не да знае. Ти му говориш, че е за култура и е безсребрена кауза. Той казва: не вярвам аз, щом строите нещо, има корист. Е, как да се преодолее това?


През ноември представлението "Луда трева" ще се играе на 9 и 10 ноември от 19:00 часа.

Коментари (12)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на О, ко ма напрай!
    О, ко ма напрай!
    Рейтинг: 2163 Неутрално

    Мдаа.
    Въпросите, не. Но отговорите определено будят рамисъл.

  2. 2 Профил на razor
    razor
    Рейтинг: 1206 Любопитно

    ".....защо ни е нов театър, по-добре кино..."

    А не е ли още по-добре фитнес зала или фермерски пазар?

  3. 3 Профил на Barbarossa
    Barbarossa
    Рейтинг: 756 Гневно

    Аха, строителите на Мол "Сфумато" си перат имиджа, ясно...

    #МолСфумато

    В деня, в който си кажем "И така може", всичко е загубено.
  4. 4 Профил на penetrating
    penetrating
    Рейтинг: 12081 Неутрално

    Нито да, нито не. Това е ситуацията, когато неявно си казват "искаме едни пари"...

    Some people have got a mental horizon of radius zero and call it their point of view. David Hilbert
  5. 5 Профил на Jumbo Jet
    Jumbo Jet
    Рейтинг: 1981 Неутрално

    "Както казват – котловинен човек. Той си седи в котловината, гледа да го отмине бурята. Ако ставаше дума за прагматизъм в картезианския смисъл на думата, българинът щеше да си дава сметка, че в това да се обединява в бедата има по-далечен прагматизъм. По-полезен, отколкото да седи сам, да е срещу съседа, да е срещу всичко. Горната махала да е срещу долната. Ние срещу вие. Това, което изчезва сега, е, че в ситуация на беда тези хора са се събирали. Днес и в усещането за беда ние все по-трудно се събираме. Самата дума, самото понятие общност се изпразва от съдържание. И идва така наречената утешителна философия на малките ниши, малките общности. "

  6. 6 Профил на Jumbo Jet
    Jumbo Jet
    Рейтинг: 1981 Неутрално

    "Българското мрънкане не е мрънкане. Това е един компенсаторен механизъм за самохаресване. Ако нямаш самочувствие на някой, ти се комплексираш от тълпа от никой. И започваш да се реализираш единствено през отричането, като на всичко казваш: "Не." Големият проблем на българина е, че той вижда саждата в окото на другия, а гредата в собственото си око не вижда. Той разполага вината винаги извън себе си. Българинът обича да се чувства жертва. Но той никога няма нищо общо с този провал, с това бедствие."

  7. 7 Профил на selqnin
    selqnin
    Рейтинг: 3196 Неутрално

    Един от най-добрите ни творци и интелектуалци!
    РЕСПЕКТ!!!

  8. 8 Профил на deaf
    deaf
    Рейтинг: 2575 Неутрално

    До коментар [#1] от "О, ко ма напрай!":


    До коментар [#2] от "razor":


    До коментар [#5] от "Jumbo Jet":

    Добре де,какво всъщност искате?! Заменихте религиозността с каузистика,(тоест,причинно-следствено обяснение на света),но пак сте недоволни,когато отговорът на въпросите не ви харесва! Последно,какво искате?!

  9. 9 Профил на betona
    betona
    Рейтинг: 2088 Неутрално

    "... самата традиция е разрушена и деструктирана като понятие ..." деструктирана, сириозно ли тва е думата?? а ако е тва що е нушно туй пувторение?

    "На какво противодействие е действието в "Луда трева"?" - туй исричение бетона ли гу е редил?

    а по съшносните забилешки ше ги замалчиме щот сме колтурни ора.

    а по принципно: сметаме че от един мол, да не гуворим за фитнис зала има мноо по голема ползъ за бг ората. оште повече пък от един убав екшън - той струвъ поече от сички пустановки на магито и конпаниа взети заедно. на рассаждениа са силни но когат раотата упре да напраиш от тех искусво мноо исдишът. жилаиме оспехи и да глеат поече спрот на стадиона или поне по тивито за да пунаучът туй унуй. маги, затопляш ли? как интилект сте ок, как разом - не особено, а кат сапричастие ич ви нема. на дила имам внапретвид сиреч на сцената а не на прикаски. затва праите пустановки дет са аслъ само пустановки и зарат туй никой и не ги повни след пладне . и щот се пак има неква справидливос - затуй и мангизи нема . това е то тъй както е и туй то. глейте поече екшани за да се пунаучите на едно две основни нешта в искусвото. и стига сте пропагандирили "ти"-то а пък ко се чуите ше видите само едно "ас/ние". аман аман станах пишман. никои не е по голем от спрота а вии сте напротив него му,но какту казъхме нема да влизами в съшносна критика а само туй онуй дето по е тъй .

  10. 10 Профил на tono
    tono
    Рейтинг: 8 Неутрално

    Наистина дължим УВАЖЕНИЕ, ОГРОМНО УВАЖЕНИЕ на проф.Маргарита Младенова и на целия екип на ТР"Сфумато". Благодарен съм, че Ви има !!!

  11. 11 Профил на ''zms15783''
    ''zms15783''
    Рейтинг: 3041 Неутрално

    Добри думи за Радичков.

  12. 12 Профил на MP
    MP
    Рейтинг: 323 Неутрално

    Когато не може да се гоори за театър и изкуство, говори се за народопсихология.
    Когато не може да се режисира Шекспир, поставя се Радичков.
    И кое му е на Радичков театралното?





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK