Търговия с вождове (откъс от романа "Накъде тече реката" на Чавдар Ценов)

Търговия с вождове (откъс от романа "Накъде тече реката" на Чавдар Ценов)


"Дневник" публикува откъс от новия роман на Чавдар Ценов "Накъде тече реката", предоставен от автора. Книгата е издадена от "Жанет 45".


... Докато се бях заслушал в сочните младежки гласове, надлъгващи се в интерес на истината, пред мен изникна хитроват господин с бомбе, стиснал три бири в ръце. След което свали бомбето си, сложи го до себе си на пейката и взе първата бутилка. Само че не я надигна и не отпи, а някак залепи устните си за гърлото и засмука. Чу се силен сърбащ звук, нещо кльокна, господинът примлясна доволно и сега вече откровено надигна бирата. После я остави и се зае с мен:


– Илиев, нали? Приятно ми е, Таратанов! – надигна се, подаде ръка, а докато я поемах и стисках, очите му ме пронизаха от две педи разстояние.




Изпусна ли се, или го направи нарочно, не зная, но погледът му беше проницателен и дълбок, за секунда те закарфичваше и те поставяше нейде из собствените си таблици.


Тартанов седна отново и оправда разликата в броя между себе си и бирите:


– Няма всеки път да им се качвам за нова бира, нали?


– И на мен ми е приятно, Михаил Илиев! – надигнах се и аз, казах името си, а после неочаквано и за себе си се представих в целия си блясък: – Великите географски открития са преобразили историята. Да се сещате за историческо събитие, което е променило географията?


Таратанов се опули отсреща ми. Бях поразпалил повече огъня, налагаше се да убия темпото, тъй че млъкнах и седнах. Таратанов бързо намали погледа си и се върна към първоначалните си намерения. Очите му ме заляха с предразполагаща топлина, чак си казах: бе да не сме служили в казармата заедно?


Посмука малко, запали цигара, после надигна, отпи и... се опита да ме удави с историите си. Една от тях запомних добре, макар тя също да бе придружена с непрестанните "нали" и "няма значение", които ме разсейваха.


– Нали знаеш – започна Таратанов, без изобщо да се интересува от мнението ми на ти или на вие си говорят току-що запозналите се, – през лятото на 68-а в София се провеждаше световен младежки фестивал. Бели, черни, жълти, народ всякакъв. Китари, едно-друго, няма значение.
Аз тогава работех в градския комитет на комсомола, та по тая линия си имах вземане-даване баш с дневния ред на фестивала. Веднъж, като придружаващ, попаднах пред мавзолея. Там от само себе си се беше създало нещо като борса за значки.


Сега, нали, за да разбереш за какво става на въпрос, трябва да знаеш, че по онова време значките бяха много модерни. Но в интерес на истината у нас ги нямаше кой знае колко. Правеха тук-там, ама без мерак и без ресурси, колкото да не е без хич. Скучновати бяха нашенските значки, никакви. Любителски тенекета. Пък чужденците носеха многоцветни, с най-причудливи форми и големини. Унгарците например можеха да се похвалят с поредица от седем значки – прочутата по онова време серия "Киш". Виетнамците, дето тогава бяха най-изтерзаният народ, в разгара си беше войната им с американците, даже и те имаха голяма, ярко и красиво оцветена плочка. Много се търсеше, да им завидиш просто. Само нашите значки – оле мале! Някакъв си завод направил нещо, ама то все едно дядо ми с големите назъбени ножици е изрязал фигурка от капачка за буркан и криво-ляво, с пила, с чук и менгеме я е пригодил за значка. Баси простотията! Абе, няма значение...


По онова време не бях никакъв колекционер. Но тази борса пробуди поне търговеца в мен. Поогледах се. Къде се намирахме? Пред мавзолея на вожда и учителя на българския народ Георги Димитров. А какво продаваха на партера в ЦУМ? Значки продаваха, с лика на вожда и учителя на българския народ Георги Димитров. В умерено бозав десен, умерено крив овал и с нещо като игла – за закачане. Скапана, та няма накъде. Обаче взех пет за проба, по десет стотинки парчето, и хайде обратно. Никога не съм предполагал, че вождът е толкова популярен сред братските латиноамерикански, африкански и виетнамски народи. Бозав бил, крив бил, не знам си какъв, вътре в десет минути свърши пробната ми партида. Размених и петте димитровчета за една от друга по-хубави значки. Върнах се в ЦУМ и този път не се скъпих – хвърлих пет лева и пак обратно. След няколко часа притежавах повечето от най-популярните значки на фестивала. Повторих и потретих операцията с ЦУМ. Никога не съм правил по-сполучлив удар. Срещу едно бозаво и криво тенеке – триизмерна Айфелова кула, срещу същото бозаво и криво тенеке, но друг екземпляр – цветната, красива плочка на братския виетнамски народ.


Прибирам се вечерта, все едно донесох света вкъщи. Толкова цвят петгодишният ми син никога не беше виждал. Къде да види, в Детмаг ли? В ония години по-мърляв и прашасал магазин нямаше. Като обиколиш няколко пъти щандовете му, си казваш: "Май много-много не си обичаме децата!". Или ги обичаме само на думи. Нали така, дай ни да обясняваме колко ги обичаме, докато бълваме една от друга по-грозни детски дрешки. Абе, няма значение...


След няколко дни ме привикаха на едно място. Тогава правехме разлика между едно място и едното място. На едно място те привикват, към едното място сам се запътваш. Едно място беше милицията, партийният комитет, другарският съд, изобщо – някоя важна и тайнствена служба (задължително тайнствена, ако не службата, то заниманията ѝ трябваше да се явяват тайнствени, указанията – спуснати отгоре, колкото по-отгоре, толкова по-задължителни за изпълнение), където те викат не за добро, а за да даваш обяснения за думите и делата си, за мислите и чувствата, за себе си, за баща си и за съседите. Докато едното място беше тоалетната, вецето, двете нули, клозетът, кенефът, нужникът. Как още можеше да се нарече кензалникът? Тогава по селата още казваха отивам по вънка. В интерес на истината, мисля, че е ясно защо...


Та като ме викнаха на едно място, разкрещяха ми се там, джабала вдигнаха, вой до небето – не можело да разменям героя от Лайпциг, вожда и учителя на българския народ за някаква си там Айфелова кула. Утре София за Париж съм щял да заменя. Да съм се махал от главата им, че щели те да ме махнат...


И ме махнаха. Слава богу, само от комсомола ме махнаха, че имаше опасност и от София да ме махнат и да ме пратят нейде другаде, във всеки случай не в Париж.


Аз обаче вече бях човек с новопридобито самочувствие, открил собствена пазарна ниша, така да се каже. Тъй че не се впечатлих кой знае колко. Точно новопридобитото ми самочувствие на търговец ме спаси. В едно цехче в Негован произведох първите си гипсови, пластмасови и даже мукавени вождове. Марксове и Енгелси, Ленинчовци и Сталинчовци запредлагах всякакви. И съм длъжен да ти кажа – много добре се харчеха. Факт!


През 1970 година вече обикалях предприятията в страната, разните селсъвети, читалища и тем подобни, срещах се с началниците им, и те, като видеха редиците вождове, строги и свъсени, в анфас и непоколебими, смееха ли да не купят?! Откъде да знаеха кой ме праща. Понеже всичко беше тайна, а велможите, дори съвсем нищожните селски велможи, всички обичаха да си придават тайнствен вид, да споделят нещо с недомлъвки, демек, много знам, но не казвам, право нямам да ти кажа. Точно тази тайнственост често им изяждаше главата. Отидеш при такъв селски велможа и тайнствено му предложиш да купи от вождовете. Небрежно и с недомлъвки му говориш, а той се разтреперва...


Купуваха и купуваха, страната – уж малка, но не свършваше, чак до промените не успях да я обиколя цялата. А ако си мислиш, че 10 ноември е попречил на търговията ми, жестоко се лъжеш. Не само не попречи, но след тази дата предлагането на вождове доби повсеместен характер. Мнозина започнаха да предлагат, но и мнозина купуваха, особено чужденци – екзотика им се виждаше, охкаха, ахкаха и... плащаха!


Как оцелях при цялата тази конкуренция, само аз си знам. Но е факт – мнозина фалираха, аз оцелях. Днес повечето щандове за подобна продукция предлагат моите вождове. Имам си един любим щанд. В ъгъла му за собствен кеф съм подредил какви ли не значки в най-разнообразни разцветки, така да се каже. Серия "Киш" имам, триизмерната Айфелова кула ми се намира, както и плочката на братския виетнамски народ. Но нищо от тях не продавам. Спомен са ми.


А вождовете не са ми никакви. Макар че, в интерес на истината, благодарение на Георги Димитров, ако щеш – героя от Лайпциг, ако щеш – Гошо Тарабата, все ми е тая, но е факт, благодарение на него и на таваришчите Ленин и Сталин натрупах своя първоначален капитал. А благодарение на оная размирна 1968 година открих пазарната си ниша – търговията с вождове, след промените – и с поредица социалистически артикули. Никой не предполагаше колко ще се търсят всякакви сърпове и чукове: тенекиени, рисувани с водни боички, бродирани с копринени конци, изплетени от житни класове...


Ако не беше търговията със соцартикули, първата половина от живота си щях да прекарам в комсомола, а в комсомола единственото приятно нещо, като изключим яденето и пиенето, бяха комсомолките, и то само до момента, в който си отвореха устата да кажат нещо. Тоест обратното – ако бях останал в комсомола, нямаше да намеря себе си в търговията с вождове.


Колкото до втората половина на живота ми, кой знае там пък какво щеше да ме очаква – може би низ от унижения и неуспехи – алооо, бившия комсомолец; а може би бързо и необяснимо забогатяване – тия от комсомола и ченгеларите до един станаха милионери.


Само че ядец, нашите видни ръководители – Димитров, Ленин и Сталин – ме превърнаха в не чак дотам забогатял, но пък в интерес на истината – честен капиталист. След 10-и имах един Йосип Броз Тито, бронзов, солиден, имах и друг – Сталин от някакво тенеке. "Броз от бронз, Сталин – от дрънчащо тенеке" – виквах от време на време за радост на нетърпеливите да се отърсят от сковаващата ги действителност. Абе, няма значение...

Ключови думи към статията:

Коментари (3)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на rwn31589484
    rwn31589484
    Рейтинг: 292 Неутрално

    Интересно е кой подбира откъсите при тези книги. Предоставена е книгата от автора, пише горе, но той е подбрал и този откъс или редакцията го е избрала...
    Затова и не зная към кого да насоча коментара си. Но който и да го е избрал, най-вероятно автора, не личи да е най-умното нещо, което е направил в живота си.

    Хъшлашки език в обилни примеси със соц носталгия.

    Явно това се харчи в България, защото виждам много награди и номинации е получил този писател.

    А анонса на задната корица е просто безумен.

    Абе, няма значение...

  2. 2 Профил на Bramasole
    Bramasole
    Рейтинг: 4240 Неутрално

    Иска ми се да мисля, че подбраният откъс от романа не е съвсем подходящ за представянето му, а не, че целият роман е с такива качества.
    Авторът е открил през 1968 г. пазарната си ниша – търговията с вождове, а в наши дни вождовете търгуват с електората си. Очаквам следващия етап от процеса - избор, а не търговия на идеи. И лидери.
    Явно, и издателите на романа не са оптимисти за продажбите му, защото вече го продават с отстъпка от коричната цена.

    "Човек не се дави, като падне във водата, а като остане там” - Едуин Луис Коул
  3. 3 Профил на princess_x
    princess_x
    Рейтинг: 1767 Весело

    Добре, че повечето български читатели не са като мене, иначе българските писатели ще измрат от глад. И не само писателите





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK