Откъс от "Разкази и повести" на Константин Константинов

Издателство "Колибри"

Издателство "Колибри"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Разкази и повести", с автор Константин Константинов, предоставен от Издателство "Колибри"


Излезе сборникът "Разкази и повести" от големия български белетрист, есеист, преводач, художествен критик и мемоарист Константин Константинов.


Сборникът "Разкази и повести" обхваща истории, обединени от темата за пътя и пътуването: пространствено, духовно, емоционално. Пътуване към себе си и към неизбродимите светове на другите. Това безценно издание има за цел да преоткрие за широката публика Константин Константинов като белетрист. В хронологичен ред са включени произведения и от петте му сборника с разкази и повести - "Към близкия", "Любов", "Трета класа", "Ден по ден" и "Седем часът заранта", някои от които не са преиздавани след първото им публикуване. Книгата представя близо три десетилетия от творческия живот на писателя и проследява неговото изграждане като разказвач: от ранните кратки, импресионистични повествователни форми до зрелите му творби, в които се заявява като забележителен майстор на психологическия разказ.




Константин Константинов (1890-1970) е една от открояващите се фигури в българския културен живот през първата половина на XX век. Завършва право в Софийския университет и работи като съдия, прокурор, юрисконсулт, адвокат. Бил е директор на Радио "София", председател на Съюза на българските писатели и на Института за преводна литература. Носител е на наградата "Добри Чинтулов".


Сътрудничи на списанията "Българска сбирка", "Съвременна мисъл", "Златорог", "Изкуство и критика" и др.; заедно с Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов издава сп. "Звено". Сред най-известните му творби са вече споменатите сборници с разкази, романите "Кръв" и "Сърцето в картонената кутия" (в съавторство със Св. Минков), пътеписите "По земята" и "Нашата земя хубава!", мемоарната книга "Път през годините", есеистичните сборници "Върхове" и "Празници". Константинов е известен и като един от най-видните български преводачи от руски и френски език.


Читателите на "Дневник" могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Константин Константинов - "Разкази и повести"


МАЛКИ ПРИКАЗКИ


1. Посвещение


Може би аз никога вече няма да те видя: световните пътища тъй рядко втори път се кръстосват! И тебе, която някога приспивах на ръце като малко уморено детенце – аз не знам днес къде си и къде моите думи ще те намерят.


Но аз знам, че все пак, когато и да е, през планини и полета моят глас ще стигне до тебе, защото колкото устните са по-далеч едни от други, толкова по-хубаво душите се чуват... През една зимна нощ на моя светъл прозорец почука малката полска панна. Страните ѝ бяха зачервени от студ, в косите се топяха нападалите снежинки – и в нейния смирен поглед прочетох всичко: там, в безкрайните пусти полета, зимата е хвърлила своята бяла студена мъка, вихърът пищи над шубраките и малката изоставена панна е дошла да търси приют до моите прозорци.
Аз ѝ казах: Влез вътре. Не зная коя си – виждам само твоите очи и устни в мрака на зимната нощ, но те чаках. Влез – у мене е топло и светло, че аз винаги чакам някого, който трябва да дойде самотен и измръзнал.


И тя влезе и остана при мене много дни, и много нощи, които се сляха в една дълга зимна нощ. Една дълга зимна нощ, през която тя ми разказваше вечерните приказки на пожънатите поля, песните на невидими щурчета и немирния живот на влюбените водни кончета. И аз слушах унесен и буден сънувах.


Но на сутринта, една чиста сутрин, когато слънцето поздрави земята с Пролет, малката полска панна си отиде от мене тъй неусетно, както и бе дошла. Може би в безбройните сочни полета вече разцъфваха нейните цветя и тя трябваше да отиде да се грижи за тях... И отново останах сам в своята затворена стая. И отново зачаках. Някого, който вече няма да дойде. А по стъклата на моите прозорци безшумно се топяха на бистри големи сълзи хубавите скрежени цветя на зимата, които пролетта със своята усмивка убиваше.


И първият пролетен ден бе ден на моята скръб – защото моята скръб носи твоето име.


* * *


В някой топъл слънчев ден, когато из топлия въздух трепти мълвежът на хиляди крилати животи и облечените в къдрави светли премени дървеса срамежливо ронят над косите ти своите бели и розови цветчета, на твоята малка ръка ще кацне хубава бяла пеперуда. Не я отпъждай – тя може би иде отдалеч и е много уморена. Остави я да си почине на твоята мека длан и погали с поглед и усмивка нежната жива играчка, която ще живее само няколко дни. Тя е една от летящите мои песни, които аз пратих по света да те търсят – една от чистите бели пеперуди на душата ми, които се раждаха в нея, когато ти ме погледнеше.


2. В града


Това е часът, когато тежките здания въздишат от умора и ти доверчиво се притискаш до мене и стискаш болно моята ръка. Това е часът на скръбта и любовните кошмари. Нощта е беззвездна и тъмна. Малките жълти лампички немощно светят в пустата безконечна улица и хвърлят гъсти мамещи сенки върху слепите лица на големите домове.


В нощта след дванайсетия час ни един звук не трепти. Дори и стражата, която винаги къса със своите глухи стъпки тънката коприна на тишината, далеч някъде се е скрила. Само ние двама сме будни в целия заспал град – както някога царският син и принцесата в заспалия град на омагьосаното царство. Само ние двама – и нашите сенки, които бягат престъпнишки пред нас и зад нас.


В тия глухи часове, когато изчезва границата между съня и истината, кой ще ни увери, че ние наистина съществуваме, че ние не сме две безприютни сенки, отвъргнати и хвърлени в нощта?...


Недалеч в тъмнината се чуват самотни стъпки. Притисни се по-хубаво до мене и не се бой. Край нас по тротоара ще мине някой бавно и уморено – в очите му ще блеснат бели зли пламъчета – и после пак ще изчезне далеко с ехото от своите стъпки. Това са самотни безумни хора с бледни лица и големи странни очи. Всяка нощ, когато светът заспи, те тръгват безцелно по пустите тъмни улици и никой не ги пита какво търсят те и защо са тъй много измъчени.


А аз знам, че в града, който пръска нощем стоустните си дихания, димящи от сладострастна отрова – те нямат дом и пристанище, – те търсят своята родина в някое малко женско сърце.
Не се усмихвай и не ги укорявай: приласкай ги нежно в душата си.


Те също са наши страдащи братя – и ние всички сме болнави деца на нощта. Някога може би аз пак ще осиротея; някога може би и аз като тях ще скитам безумен и със същата злоба ще гледам на чуждото щастие; защото пътят, през който са минали двама, винаги е пагубен за самотния.
...Далеч някъде звънливо удря часовник. Колко пъти?...
Това е часът на злокобните предчувствия, когато тежките здания уморено въздишат – като приклекнали старци – край големите пътища. И твоята малка детска ръка доверчиво стиска моята за подкрепа и мъжество. Но ние вървим мълчаливи и напрегнати и не смеем да се обърнем – зад нас край стената с нечути стъпки дебне на пръсти Страхът.


3. От прозореца


Всяка вечер в един и същ час големият прозорец на отсрещния дом блясва осветен и остава приветно усмихнат в тъмнината. Всяка вечер от моята стая аз гледам и си мисля за него. Помежду ни лежи улицата, широка и тъмна, и по цялата нея няма по-голям и светъл прозорец от онзи, който аз виждам от моята стая.
Кой живее там?... Някой стар самотник ли, доволен от минатия път? Или пъстро весело семейство, или млади влюбени, наскоро настанени?...


Не зная.


Аз зная само, че там е хубаво. То се чувства, там, зад дебелите стени, дето цъфти радостта, удобството и тихото щастие. А в моята стая всичко е старо, познато и безцветно...


И всяка вечер, когато над улицата, която ни разделя от големия дом отсреща, падне гъстият мрак, аз гледам с тъга и завист широкия светнал прозорец и си мисля:
"Има в света Щастие – и то е там, отсреща..."


А може би там, до големия светнал прозорец, всяка вечер, когато падне мрак над улицата, която ни разделя, седи някой скръбно загледан към моя осветен прозорец. Седи и си мисли и със завист мълви:
"Има в света Щастие – и то е там, отсреща..."


4. Елегия


През гъстата мрежа на клоните слънцето неусетно се разтапя в злато и хвърля прощални жълти петна наоколо. Топъл вечерен ветрец донася отдалеч смътния ропот на градската мълва.


Притисни се мълчаливо до мене и затвори очите си: никога самотността между двама не е тъй безнадеждна както в сините часове на близката нощ. Когато земята незримо изпуска упоителния аромат на спомените.
Самотен щурец боязливо засвирва наблизо – и аз виждам широки вечерни пътища, по които винаги върви някой с пътнишка тояга и напрашени обуща, все подалеч и по-далеч от хората. В здрача на тихата вечер си спомням моите далечни родни полета с лъх на мащерка и прясно мляко, по които с мелодично подрънкване се возят тежки закрити талиги и в които цъфтяха някога моите първи дни като скромни лайкучки и метличини.


Струва ми се, че разтварям стари, пожълтели вече любовни писма, пълни с трептящи признания и ласки; струва ми се, че гледам избледнелите портрети на всички ония, които са ме обичали и които разтваряха пред мене всички врати на душата си. Те оживяват като полунощници и възправени до тебе, мълчаливо и дълго ме гледат със скръбен укор в очите.


Постави своите меки хладни длани върху моето горещо чело, за да не помисля и тебе за спомен.
Аз чувствам наоколо си лъх от странни, далечно познати парфюми, които носят скръбта на едно вече безсилно очарование.
О, мъка на близката нощ, когато денят още не е изживян!


Искам с молитва да падна на земята и да се притисна към нея; искам да усетя туптежа на нейното велико самотно сърце – и да се стопя в него. Над мене тежи смъртното проклятие на вечно неутолената Любов.
...Вечерта е тиха и топла и прилича на моминска целувка. В полумрака на близката нощ ние сме само две бели петна, приближени едно до друго. И когато далеч някъде войнишки тръби засвирят скръбния "Упокой" на деня, аз безумно ще те притисна до гърдите си и с една-едничка милувка ще удуша и себе си, и твоето малко гъвкаво тяло, в което има тъй много щастие, че не може да се преживее.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (7)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Ivan Prodanov
    Ivan Prodanov
    Рейтинг: 1864 Неутрално

    И така, представете си 2029 г. Обикновено софийско жилище.
    - Тате, може ли да смъкна от сметката ни 99 долара? Трябва да купя една книга.
    - Така ли? Коя книга?
    - Ами, на тоя… Вазов. “Под игото”.
    - Че защо ще я купуваш? Имаме я.
    - Супер! В кой файл е?
    - Какъв файл? Ей я на рафта, третата отляво.
    - Пфу! Та тя е на хартия!
    - И какво от това? На твоята възраст четох от нея.
    - На твоята възраст, значи. Че тук няма търсене! Как да си намеря нужните ми цитати, а? И аудио-съпровод няма. Нито анимирани картинки. Тъп текст, не може даже шрифта му да смениш. Луд ли си? На училище ще ме скъсат от подигравки. Чети си я ти!
    - Добре де, ето ти я тук на DVD. Преди петнайсетина години го купих…
    - Какво?! DVD?! И с какво ще я разчета тая антика, според теб? Че тя е за музея на технологиите. Още малко и на перфолента ще ми го предложиш тоя Вазов!
    - Като си толкова умен, защо не потърсиш в мрежата и не си я смъкнеш безплатно?
    - Да смъкна безплатно книга?!
    - Естествено. На Вазов авторските права са изтекли отдавна. Все ще да се търкаля някъде.
    - Тате, абе ти…? Като ти си бил малък, в началото на века, може и да е можело да смъкнеш всичко безплатно. Не си ли чул, че вече от пет години авторските права върху книгите са продадени за вечни времена на Американската асоциация на книгоиздателите? Или искаш и мен да напъхат в затвора доживотно като ония от сектата за свобода на информацията?
    - Че Вазов е българин! Какво общо имат тук американските издатели?
    - На кой му пука? Ти случайно да не си антиглобалист, а?
    - А, не, не, разбира се!… Виж, сине, грехота е почти сто долара да дадем за някакъв файл. Защо не помолиш някой съученик да ти го даде, да го прочетеш? Все някой ще го има. После пък ти ще му дадеш някой твой.
    - Да, бе! И като ми дадат техния Вазов, къде ще го чета?
    - Как къде? Те тяхното си копие у тях си, ти тук, на компютъра…
    - Абе ти си съвсем изостанал. Книга може да се чете само на този компютър, от който е купена. Пък и поляризацията ще е различна… Накратко, тате, давай парите. Ще си купя нормална книга.
    - Добре де, ето ти еднократна парола за теглене на 99 долара от сметката ни. По наше време това бяха бая пари…
    - Платих я. Thanks.
    - Дай и аз да я видя тая книга… Какви са тия картинки? В оригинала нещо май ги нямаше.
    - Реклами, как какви. Без тях книжката струва 699 долара.
    Екранът пъстрееше от мигащи обяви: “Дърводелски услуги – Марко и син”. “Истинските юнаци ползват нашите хранителни добавки!”. “Рекламна служба `Метоха` – моментална известност навсякъде!”. “Кредити изгодно, ниски лихви”. “RADA-LESSONS.COM – всичко, на което може да ви научи разкрепостена млада учителка!”…
    - А текста защо го няма? Трябва да се изчака да изчезнат рекламите ли?
    - Ти от Луната ли си паднал? Има да си чааааакаш… Текстът трябва да се чете през поляризационни очила. Без тях се виждат само рекламите.
    - Това пък от кой зор?!
    - Как от кой? За да не може книгата да се чете незаконно, естествено. Купил съм си аз примерно книгата, платил съм си, а пък някой стои зад мен и я чете над рамото ми, без да си плаща – как я виждаш тая…
    - Пълни глупости. Ако и аз си сложа очила?
    - Голям смешник си. Текстът се вижда само през моите очила. Твоите ще имат друг код на поляризацията.
    - Добре де, дай ми твоите, да я видя тая книга…
    - Как ще я видиш? Нали очилата няма да ти разпознаят ретината. Ще видиш само съобщение, че си сложил чужди очила… Тате, стига си ми пречил с твоите глупости! Трябва бързо да чета, докато не е изтекъл лицензът на книгата. Иначе, ако не искам да се самоунищожи, трябва да доплащам за свръхвреме. Не ми пречи, чета…
    … След 2 часа:
    - Уфф. Привърших я най-сетне.
    - Какво? За два часа си изчел “Под игото”?
    - Естествено. И за един щях да го прочета, ако не бяха рекламните паузи.
    - Тая не я вярвам. Я ми кажи, кой е Заманов?
    - Кой?!
    - Яснооо. Кой е тогава Боримечката?… Кириак Стефчов?… Чорбаджи Марко поне?!…
    - Откъде да знам бе, тате! Четох Home Edition. Там е само това, дето Огнянов и Рада се харесаха, и после башибозуците ги убиха. За останалото трябва да се купува Professional, или може би даже Enterprise Edition. Всичките ни пари няма да стигнат…
    - Уфф… Ум не ми побира накъде е тръгнал тоя свят!
    - Тръгнал ли?! Стигнал е вече! Тръгнал е бил по твое време, тогава е можело да го спрете …

    Иван Костов е за съд!
  2. 2
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.

  3. 3 Профил на Fiji
    Fiji
    Рейтинг: 4122 Неутрално

    Не проза, а поезия са разказите на К.Константинов.

  4. 4 Профил на Practic
    Practic
    Рейтинг: 3608 Неутрално

    Уважаеми дами и господа,
    обръщам вниманието ви върху една безценна мемоарна книга на писателя!

    "Път през годините" разказва с един великолепен език за обществения и културния живот в България от първата половина на 20-и век. Тогава в българската култура се включва ново поколение писатели, художници, музиканти, актьори, учени, интелектуалци. Константин Константинов пише духовна и социална биография на това поколение. Оживяват образите на Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Боян Пенев, Димитър Подвързачов, Сирак Скитник, Йордан Йовков, Георги Райчев, Никола Вапцаров, Владимир Василев, Елисавета Багряна и много други.
    "Път през годините" на Константин Константинов е едно от най-ярките произведения на българската литература от втората половина на 20-и век, свидетелство на стремежа към пълнота и цялост на цяло едно поколение строители на българската култура и литература след Освобождението.
    Прочетете "Път през годините", няма да съжалявате!

  5. 5 Профил на Боян Таксиров
    Боян Таксиров
    Рейтинг: 3117 Неутрално

    До коментар [#1] от "Ivan Prodanov":

    Баси глупостите.

    mutricata.blogspot.bg deinstall.blogspot.bg
  6. 6 Профил на MP
    MP
    Рейтинг: 277 Неутрално

    Константинов е велик!

  7. 7 Профил на Ох леле
    Ох леле
    Рейтинг: 665 Неутрално

    Романът “Кръв” е велико творение, трябва да се изучава в училище.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK