Откъс от "Денят, в който зарязах всичко" на Ан Тумио

Издателство "Ера"

Издателство "Ера"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Денят, в който зарязах всичко", с автор Ан Тумио, предоставен от Издателство "Ера"


"Денят, в който зарязах всичко" е свежа история за необходимостта да повярваш в себе си, да откриеш вътрешния си мир, да се научиш да казваш "не" и да започнеш да се обичаш повече.


Едва на 26 години, Уенди вече е потънала в работа и отговорности. Докато съдбата не се намесва и преобръща живота й в рамките на два месеца. Изгубила почва под краката си, тя се впуска в спонтанно приключение, което далеч не е характерно за нея.




Само с една раница и група познати Уенди поема към Аржентина в опит да избяга от проблемите и ежедневието. Скоро отношенията с останалите в групата се обтягат и Уенди решава да продължи пътуването си сама.


Странно е, ново е и дори малко страшно, но осъзнаването, че всичко зависи само от теб, че си свободна и силна, си струва риска. Горещите тропически джунгли, смразяващите ледници, горите с кактуси, солената пустиня очароват Уенди. А страстното танго и срещите с местни хора разкриват пред нея необятните възможности, които животът предоставя. Ако имаш смелостта да ги приемеш...


Стилът на Ан Тумио с лекота ни пренася в типичната атмосфера на Аржентина. Едновременно с това разказва една съвсем лична история за трудностите и грешките, които допускаме; за начина, по който да ги превъзмогнем, за да продължим напред. Ан Тумио ни показва как да променим това, което можем, както и как да се научим да приемаме онова, което не зависи от самите нас. Историята на Уенди е цветна, вдъхновяваща и позитивна.


Ан Тумио е журналист, писател и блогър. Тя живее във Франция и е посветила кариерата си на това да помага на хората да открият щастието.


Превод Весела Шумакова
Редакция Евгения Мирева, Гриша Атанасов
Дизайн на корицата Фиделия Косева


Читателите на "Дневник" могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Откъс от "Денят, в който зарязах всичко" на Ан Тумио


Наслади се на обикновените неща


Може би точно това е истинското пътешествие – кратки, но интересни срещи, споделени мигове, без обвързване, без компромиси и следователно без неудовлетворението, което човек изпитва понякога, когато пътува с приятели или с гадже, си казвам, приготвяйки раницата си. Никой не се насилва, никой не се сърди, всеки си има свой маршрут, всеки си има свой път... Една седмица кръстосвах най-безводните райони, опитвах вина и се любувах на многоцветни планини изключително доволна, и разбрах, че е лесно да пътуваш, че пътешествениците авантюристи с раница на гърба са навсякъде и че с тях се взаимодейства с вдъхваща сигурност лекота и свобода.


Окей, повечето са по-млади от мен. Аз започнах да пътешествам на стари години... колко изгубено време, схванах изведнъж... Но не, никога не е прекалено късно, ми отговори незабавно вътрешният ми глас, и доказателството е налице! Решавам да пропусна два туристически града по пътя си, за да се насоча на юг към известния с красотата си район на езерата. Посока Барилоче.


Когато пристигам в града след дълго и доста скучно пътуване с автобус, вали. С многобройните си хижи той прилича на ски курорт във Френските Алпи. Магазини за спортни стоки, светещи звезди и гирлянди... Объркана съм. Не е особено необичайно. Дали не съм направила погрешен избор? Аз вече познавам тази планинска атмосфера и не съм сигурна, че ще остана много дълго... След джунглата и пустинята ето още едно лице на тази наистина разнообразна страна. Най-накрая си бях купила пътеводител, в който откривам един хостел с добра оценка.


Обожавам да си казвам, че вече успявам да разшифровам коментарите, за да открия кое място ще ми хареса най-много. Това е като да се хванеш на бас. Чета краткото описание, гледам цената и избирам въз основа на този микс от оскъдни сведения. Винаги се надявам да не сгреша, но обикновено съм доволна от избора си, което ме навежда на мисълта, че имам талант да чета между редовете. Този път на посочения адрес се изправям пред нещо като небостъргач. Странно, никога не съм виждала хостел в обществена сграда. Звъня и се качвам мокра до седмия етаж, защото при всички случаи все пак трябва да се подслоня някъде. Ако е гадно, ще го сменя.


Но щом минавам през вратата, всичките ми съмнения се изпаряват: широко усмихнато момиче с дебел, пухкав пуловер стои зад малко бюро в преддверието на просторен, уютен салон. Младежи четат на дълго ъглово канапе, което заема доста голяма част от помещението, по-нататък двама туристи се сражават на шах. Тук цари някаква семейна и радушна атмосфера, която незабавно ме трогва. Аз съм на правилното място!


– Hello, darling – ми казва момичето-усмивка. – О, боже мой, ти си цялата мокра, горката ми тя, ела да се изсушиш!


Умора, съмнения, лошо настроение заради времето отлитат, докато се разтапям като парче масло. Изведнъж започвам да се чувствам едновременно трогната и малко уязвима, без обаче да усещам необходимост да се пазя. Това е нещо ново. Аз, която съм винаги нащрек, сякаш съм влязла в света на плюшените мечета и за пръв път от много отдавна мога да се отпусна напълно и без страх. Това младо момиче ме зарази с усмивката си!
– Yes! Току-що пристигам от Салта... Имате ли места? Как стават нещата тук?


– Да! Току-що се освободи едно легло, но стаята е двойна, значи от най-скъпите, 15 евро, става ли?
– Да, чудесно! – казвам и подавам паспорта си. – Просто за информация, какви други стаи има иначе?
– Има два апартамента. В този е салонът, който се използва и за фоайе, общата кухня и пет стаи за по четирима. Останалите са точно от другата страна на коридора с бани.
– Окей.
– Ще взема ключа, ще попълня този формуляр и веднага ти връщам паспорта.


Докато тя си записва данните ми, оглеждам салона, чиито френски прозорци гледат към тераса, под която се вижда огромно езеро. Отляво на този воден пейзаж се намират високите части на града и в полумрака различавам къщите, които сякаш са закачени по склоновете на планината. В този хостел ухае на семейство, на салон за чай. Нищо общо с онзи в Салта, подслонил по-скоро младежи, жадни за фиеста, които се прибираха съвършено къркани по всяко време на нощта.


А тук атмосферата е такава, че сякаш хората са дошли да учат. Има етажерки, пълни с книги на всички езици, и обещаваща група туристи от цял свят. Край масата за шахмат някакъв тип с рошава черна коса, небръснат, но с добродушно изражение, взима царя на дългокосо, русоляво момиче, свито в широк суичър с качулка, чийто цвят е нещо средно между сиво и каки. Тя е с шалварести дънки и... пантофки. На канапето две момчета разговарят тихо. Те са дребни и жилави на вид, с физиономии на майтапчии.


Сигурно не са на повече от 20 години. Сам на другия край на канапето седи младеж с руса коса, стегната на сплетен кок, който му придава вид на тийнейджър, и чете спокойно. Мишето му лице е наведено над книгата, забелязвам фините му черти, заради които изглежда почти женствен като моделите от рекламите на "Келвин Клайн". Той също според мен не е навършил пълнолетие отдавна. Отстрани едно момиче с очила и с кестеняво каре разговаря по месинджъра на компютъра, сложен на нис¬ката масичка. Дали е тук отдавна? Или все още добре подстриганата ѝ коса е знак, че е в началото на пътуването, за разлика от другото момиче, което може би пътешества вече няколко месеца?


– Ето стаята ти, номер 202, в другия апартамент! – Момичето-усмивка прекъсва съзерцанието ми, подавайки ми ключ, закачен на ключодържател във формата на обувка.


Излизам от помещението, което ще ми служи за гнездо през следващата седмица, бутам посочената изходна врата и носейки раницата си в ръце, за да облекча раменете си, вървя бавно напред към моята стая. 208, 206, минавам пред 204, чиято врата е отворена, и успявам да зърна с крайчеца на окото как изглежда стаята. Широк запотен прозорец осветява неописуем безпорядък. Навсякъде по пода са разхвърляни дрехи, а страшно наситената миризма на крака изглежда не пречи на един тип и една мацка да четат всеки на своя етаж от леглото.


– Здрасти! – подхвърлят те, когато ме виждат да минавам.
– Здрасти! – отговарям, още шокирана от миризмата и вида на стаята им. Добре че не съм попаднала там!
202. Чукам, пъхам ключа в бравата, но вратата се отваря, преди да успея да натисна дръжката. Изскача момиче, увито в комплект от шапка, дълъг шал, ръкавици и дебело палто.


– Hello! – казва тя. – Пристигаш ли?
– Хм, да, ще живея в стаята, ти ли си моята съквартирантка?


– Да, но си отивам. Е, не сега де, утре. Повече от две седмици съм тук, ще видиш, че е готино. На човек не му се тръгва от това място. Сега съжалявам, но трябва да вървя, съжалявам! До по-късно, чао! – подхвърля тя, преди да изчезне.


Оставям раницата си в стаята, която, за щастие, е подредена и чиста. 20 часът. Изтощена съм и решавам да мина без вечеря. Нямам сили да изляза отново, за да се запозная с града сега. Утре ще видим как стоят нещата. Най-много ми се иска да взема една книга и също да се настаня в този салон-скривалище, слушайки как вали навън. На този етап от пътуването трябва да си поема дъх и положението тук ми е добре дошло. Заспивам спокойна, уверена, че съм на правилното място, където всеки изживява някаква част от пътешествието си както му се иска. Точно преди да се унеса, думата "благосклонност" минава през ума ми...


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на uporit
    uporit
    Рейтинг: 1170 Неутрално

    Интересно и увлекателно. Ще се чете!





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK