България

Източник: Алфа Рисърч

Избирателна активност
Гласували
Негласували

Източник: ЕП

Кой печели в ЕС

Източник: ЕП

Откъс от "Завръщането на Албърт у дома" на Омър Хикъм

Издателство "Изток - Запад"

Издателство "Изток - Запад"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Завръщането на Албърт у дома", с автор Омър Хикъм, предоставен от Издателство "Изток - Запад"


30-те години на миналия век. Елзи и Омър учат заедно в училището на миньорско градче в Западна Вирджиния. Елзи мрази това място и заминава да търси нов живот във Флорида. Там между нея и талантливия танцьор и бъдещ актьор Бъди Ебсън припламва любовна искра. Но когато Бъди заминава за Холивуд, Елзи се връща у дома и приема предложението за брак на Омър, сбъдвайки най-големия си страх – да стане миньорска съпруга.


Споменът за безгрижните дни във Флорида не угасва в сърцето на Елзи благодарение на необичайния сватбен подарък от Бъди: малък алигатор. Кръщава го Албърт и той става нейният чудноват и доста страховит домашен любимец. Омър обаче й поставя ултиматум: той или алигаторът! Елзи избира него, но при едно условие: да помогнат на Албърт да се завърне у дома.




Така започва едно щуро пътешествие, което включва Елзи, Омър, Албърт и... един петел. Ще изминат над 1000 мили, ще преживеят невероятни приключения и ще срещнат още по-невероятни хора (като Стайнбек и Хемингуей). През целия път обаче ги преследва призракът на Бъди, а как един обикновен мъж може да съперничи на една мечта?


Нищо обаче не е такова, каквото изглежда: Албърт не е просто алигатор, нито петелът е просто петел. Нужна е щипка чудатост и известна доза авантюризъм, за да се потопите докрай в това фантастично пътешествие. Защото в крайна сметка всички премеждия се оказват пътища за откриване на себе си и на онова странно, необяснимо, но удивително чувство, наречено любов.


Омър Хадли Хикъм Джуниър (роден на 19 февруари 1943 г.) е американски автор, ветеран от Виетнам и бивш инженер на НАСА, обучавал първите японски астронавти. Той става известен с мемоарите си от 1998 г., които по-късно са пресъздадени във филма "Октомврийско небе", посветен на неговите детски години и опитите му заедно с негови приятели да построят ракета. Печели различни литературни награди за своите книги, а някои от тях са бестселъри на "Ню Йорк Таймс". Една от най-успешните му книги е "Завръщането на Албърт у дома".


Читателите на "Дневник" могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


ОТКЪС


Години след като родителите ми отнесли Албърт у дома, сме се появили ние – брат ми Джим и аз. Детството ни премина през четиридесетте и петдесетте години, когато градът вече остаряваше и дори се бяха промъкнали някои удобства като павирани улици и телефони. Имаше дори и телевизия и ако не беше тя, можеше и никога да не разбера за съществуването на Албърт. В деня, когато чух за него за пръв път, лежах на килимчето в гостната и гледах повторението на епизод от сериала на "Уолт Дисни" за Дейви Крокет.


Сериалът направи този пограничен заселник всеобщ любимец на американците: хората, които го обожаваха, бяха повече дори и от почитателите на президента Айзенхауер. Всъщност едва ли е имало момче в Америка, което да не е искало да има траперска шапка като тази, която Дейви винаги носеше, а и аз не правех изключение, но така и не ми купиха такава. Мама безпределно обичаше разните диви твари и не би се примирила с такава жестока глупост.


Мама влезе в гостната точно когато Дейви и приятелят му Джорджи Ръсел яздеха мустангите си през гората от единия край на нашия двайсет и един инчов черно-бял екран чак до другия. Джорджи Ръсел пееше песничката за Дейви, в която се казваше, че той бил самият владетел на дивата погранична местност и че с голи ръце убил ей такава мечка още когато бил на три. Песничката беше лесна и приятна и аз, както милионите деца из цялата страна, я знаех наизуст, дума по дума. Мама се загледа за минутка, занемяла, и после каза: "Познавам го, той ми подари Албърт." Обърна се и отиде пак в кухнята.


Така се бях загледал в Дейви и Джорджи, че това, което мама каза, не можа веднага да проникне в момчешкия ми мозък. Когато почнаха рекламите, станах и тръгнах да я търся. Намерих я в кухнята.
– Мамо, ти не каза ли, че познаваш някой от филма за Дейви Крокет?


– Онзи, който пееше – отвърна тя небрежно, докато смело сипваше с лъжицата мазнина в тигана. До нея имаше голяма купа с каша. Ясно, значи за вечеря ще има от нейния специалитет: картофени кюфтета.
– Джорджи Ръсел ли? – попитах аз.
– Не, Бъди Ебсън.
– Кой е Бъди Ебсън?


– Онзи, който пееше по телевизията. Повече го бива в танците, отколкото в пеенето, ако питаш мен. Запознах се с него във Флорида, когато живеех при богатия ми чичо Обри. Когато се омъжих за баща ти, Бъди ми изпрати Албърт като сватбен подарък.


Никога не бях чувал за Бъди или Албърт, но за богатия ѝ чичо Обри бях слушал доста. Мама винаги добавяше прилагателното "богат" към името му, нищо че – според нейните разкази – загубил всичките си пари при борсовия срив през 1929 година. Виждал бях и снимка на богатия чичо Обри.


С кръгло лице, очи, присвити срещу яркото слънце, облегнат на стик за голф, богатият чичо Обри носеше каскет за голф, като във "Великият Гетсби", и моден пуловер върху ризата, разкопчана на яката, три четвърти панталони и двуцветни обувки в кафяво и бяло. Зад гърба му се вижда малък алуминиев фургон, който явно му е служел за дом, а зад фургона – поизсъхнала палма. Подозирах, че на богатия чичо Обри не му трябваха много пари, за да бъде богат.


Поисках да ми обясни:
– Значи... познаваш Джорджи Ръсел, така ли?
– Ако Бъди Ебсън е Джорджи Ръсел, да, познавам го и още как.
Стоях срещу нея и я гледах със зейнала уста. Замалко да припадна. Нямах търпение да разкажа на другите момчета в Коулуд, че майка ми е познавала Джорджи Ръсел, та това си беше почти като да познаваш самия Дейви Крокет. Сто на сто ще се пукнат от завист!


– Албърт остана при нас няколко години – продължи мама. – Тогава още живеехме в старата къща нагоре по улицата, срещу подстанцията. Преди да се родите вие с брат ти.
– Кой е Албърт? – попитах аз.
Погледът на мама за миг омекна.
– Нима не съм ти разказвала за Албърт?


– Не си – отвърнах, а в този момент рекламата свърши и се чуха изстрели на кремъклиите. Дейви Крокет пак беше яхнал коня. Нададох ухо към гостната.
Като видя, че повече ме влече телевизорът, мама махна с ръка да ме отпрати.
– Ще ти разкажа по-късно. И без това е малко сложно. Баща ти и аз... добре де, отнесохме го у дома му. Той беше алигатор.


Не може да бъде! Алигатор ли? Понечих да разпитам по-подробно, но тя поклати глава.
– По-късно – каза и отново се зае с картофените кюфтенца, а аз се върнах при Дейви Крокет.


Годините минаваха и както беше обещала, мама ми разказваше как са отвели Албърт у дома му. Понякога дори караше татко да разкаже своята версия. Слушах разказите, които те ми поднасяха, обикновено без да се съобразяват с хронологичния им ред, а понякога ги повтаряха, но по различен начин, и така случките прераснаха в една кипяща от живот, но напълно несвързана и определено митична история за млади мъж и жена, които заедно със своя необикновен алигатор (а незнайно защо – и един петел) са преживели най-вълнуващото си приключение, докато са пътували на юг, далеч отвъд онова, което в моите представи беше златното слънце на пейзажистите и сребристата луна на поетите.


След като баща ми отиде да управлява небесните мини, а мама го последва, за да обясни на Господ как да се оправи с останалите Му дела, един тихичък, но настоятелен глас в главата ми непрестанно ме увещаваше да запиша историята на тяхното пътуване. Когато най-сетне отдадох дължимото на това шептящо гласче и започнах да събирам парченцата, разбрах защо. Точно като прелестен цвят, който се разлиства, за да посрещне зората, цъфна и скритата в историята истина.


Разказът за това как родителите ми са върнали Албърт у дома се оказа много повече от няколкото интригуващи случки по време на младоженческо приключение. Когато отделните части се навързаха и наредиха по местата си, те се превърнаха в свидетелство за най-великия и може би единствения истински дар от небесата: онова странно и възхитително чувство, което ние така безотговорно наричаме "любов".


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK