Евгени Кузманов: Потисничеството е моята тема. Свободолюбие имам някакво

Евгени Кузманов

© Авторите

Евгени Кузманов



Евгени Кузманов е художник и писател, роден в Радомир и днес продължава да живее в родния си град. Започва да пише като студент по скулптура в Художествената академия. Професор е по изобразително в Югозападния университет "Неофит Рилски". През 1983 г. антиутопията "Чайки далеч от брега", която представя пътя на едно общество към диктатурата, е иззета от книжарниците. Едва през 2016 г. е издаден пълният текст на книгата, а през 2018 г. по мотиви на романа е заснет филма "Далеч от брега", представен неотдавна на "Киномания".


Не мога да забравя един Ваш разказ от 80-те години - огромни зелени мухи завладяват град. Хората им стават роби, опитват да им се харесат. Едно единствено семейство се бунтува срещу терора на мухите. Постепенно приспособилите се хора заприличват на насекоми. Един ден внезапно както са дошли, мухите отлитат. Хората, свикнали с тях, се опитват да ги последват и излетят, но скоро падат и се убиват. Оцеляват само съпротивляващите се. После излезе романът "Чайки далеч от брега" - за диктатора и съпротивата. Книгата предизвика големи вълнения преди 35 години...


- Знаете ли как станах писател? Бях в гимназията, купих си една книжка с разкази, не си спомням името на писателя. Тогава бях футболист, китарист, бях всякакъв, слаб ученик, в смисъл не учех въобще, но много четях, в четенето бях прилежен, като чета, чета с часове. Прочетох цялата книга и нито един разказ не ми хареса. Все пак трябва поне един разказ да те хване...




Много говорех, не слушах и не се подчинявах. Нямам нито един приятел началник, нито офицер в казармата, нито учител в училище... Отношението към властта, към системата, това е отношението към живота, това е животът от сутрин до вечер. Свободолюбие имам някакво...


Имам написани неща 74-та, пета, шеста, които не са публикувани и кой знае къде са сега, но си пишех съвсем откровено за това какво изживявам. А и разпитвах старите кое как е било, за девети септември. После пък ме викаха в Държавна сигурност, три часа ме разпитваха защо съм питал за тези неща.


Когато пишехте разказа за мухите, мислехте ли си, че пишете за диктатурата?


- Е, ми, да, това е! Насилие! Това е насилие! Животът се преобръща! Хората се приспособяват към насилието, към робството, към всичко. Това е инстинктът за самосъхранение. Така го виждах. Представях си дори, че мухата е точно на площад "Славейков" в София, на линията на трамвая - огромна зелена муха. Пет метра! Тя е заспала там и идва една кола по "Раковска", спира. Хората слизат и преместват мухата на по-широкото. За да може колите да вървят, хората да идат на работа.


И целият град се е приспособил, целият народ се приспособява. Каквото е било за нашите, когато им вземаха нивите, дюкянчетата, и толкова народ измря, но народът се приспособява...


Само опълчилият се оживя в разказа. Свободата ли е Вашата тема?


– Потисничеството. Да се види, че това е диктатура, потисничество. Първият ми роман е "Островът на горилите", към 600 страници, първо го писах на ръка, а след това си купих машината, "Марица", и още пиша на машина. Но вече не пиша. Имам една "велика" статия – "Негодници и негодяи". Когато пишеш нещо, в което вярваш, много хора ще видят, че е истина. И това влияе. Затова комунистите най-много се плашат от писателите и от журналистите.


Започнах да пиша сериозно седемдесета година, като бях в Академията... Бързо осъзнах, че не можеш да напишеш всичко както е. Разбрах, че трябва да пиша с метафори, станах фантаст. После прочетох някъде, ама го бях открил и сам, как един отива в бюрото за патенти, че може да лети. Гонят го, а той си слага крилата и отлита.


Когато започнах да пиша, престанах да чета толкова, както дотогава. Но много здраво запомних "Сто години самота" и "Параграф 22". Има нещо магическо в тях.


Как замислихте "Чайките"?


- Изобщо изследвам това явление - Диктатурата... Светозар Игов ми каза: тази книга на никого няма да я даваш.


Книгата излезе, но след това беше изземана от книжарниците.


– Ивайло Петров така се запозна с мене. Жена му Офелия била приятелка с библиотекарката в Балчик. Дошли двама от Варна от Държавна сигурност и питали за "Чайки далеч от брега". Има една – казала библиотекарката, и те я взели. Но имало и други. Така стигнала до Ивайло Петров и той я прочел.


Но мен не са ме викали. Бяха се усетили, че не трябва да има гонения. Защото като подгонят някого, се научава, правят човека герой - "Свободна Европа" и Би Би Си вече много силно работеха. Но иначе – няма работа, откупки да не говорим. Жена ми работеше в Кремиковци...


Научих - щом излиза книга от писател, веднага го наблюдават и му правят досие.


Искам да кажа още за приспособяването, за мимикрията... Направих бюст на Ленин, глава на Ленин. Купуват я за 2000 лева. Пишех и разкази партизански – първо, защото ми е интересно, и второ – мимикрирам.


Има авторитарни държави – не ти взима имота, казва: не се занимавай с мене и с моята власт. Онези, които се борят против режима, ги затварят, бият ги. Това не е комунистически режим. А при комунизма е тотално. Не само, че ти взима всичко, ами иска и да го обичаш. И да го хвалиш, и да му се възхищаваш, иска непрекъснато да го възхваляваш. Е, това е най-гадно...


Интелектът, талантът – това е много опасно нещо. Но зависи за каква цел ще го използваш.


Евгени Кузманов

Евгени Кузманов


Как решихте метафората на обществото да е корабът с неговия екипаж: моряци, капитан?


- Когато започнах, питах писателя Тодор Велчев. По-късно той се самоуби. Беше капитан далечно плаване, и първичен писател такъв, и художник беше и той, от него имам един портрет на Радичков. Казах му, че искам да ме вземе да видя кое какво е на кораба, а той вика: Евгени, това е затвор, и ти нямаш представа какъв ужас е. Особено за такива като тебе, какво ще правиш там, ще белиш картофи. И не отидох. Затова в книгата имам само това – носа, кърмата, палубата, каюткомпанията, нищо друго от кораба не описвам. Който не е разбрал, че това не е кораб, не е разбрал нищо.


Поправяте ли, като пишете?


- Не поправям. Печатни грешки - да, но думи - малко. При мене няма паразитни изречения, подготвителни. Моите сюжети са железни. Сюжетът си върви, и го затваряш. Винаги знам какво ще бъде и как ще свърши.


Цялото интервю е публикувано в първата книжка за 2019 г. на "Балканистичен форум".

Ключови думи към статията:

Коментари (11)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Анти Шишковци
    Анти Шишковци
    Рейтинг: 636 Неутрално

    На свестните гледат като на луди....

  2. 2 Профил на objektivist96
    objektivist96
    Рейтинг: 1206 Неутрално

    "Не само, че ти взима всичко, ами иска и да го обичаш. И да го хвалиш, и да му се възхищаваш, иска непрекъснато да го възхваляваш. Е, това е най-гадно..."
    ========================================================================
    Ами,гадно е,...но количеството индивиди,които изповядват тази идеология е достатъчно голямо.Душевността им е такава.

  3. 3 Профил на tacheaux
    tacheaux
    Рейтинг: 1737 Неутрално

    Рядко се връщам на прочетени книги, но "Чайки далеч от брега" съм чел поне 3 пъти. Тази книга е най-добрата алегория на тоталитарния режим , която познавам. Много по-добра е от "Животинска ферма" и "1984" на Оруел, но не е известна у нас , защото тези , които са изземвали книгата от библиотеките и книжарниците по време на социализма продължават да управляват България. Тази книга заслужава да бъде преведена на западни езици и разпространявана на запад , за да разберат западняците какво представлява тоталитарната диктатура , как се заражда тя и какви цели преследва. Тази книга е достатъчна Евгени Кузманов да има международна известност , каквато има Оруел. България не цени талантите си, а Евгени Кузманов ги има в изобилие. Освен талантлив самобитен писател , той е добър скулптор, преподавател в Националната художествена академия.

  4. 4 Профил на Мондиана
    Мондиана
    Рейтинг: 1839 Неутрално

    Трябваше да минат 30 години, за да разбера за съществуването на този човек. Тук там е имало истински дисиденти, истински честни и достойни хора.

  5. 5 Профил на Practic
    Practic
    Рейтинг: 721 Неутрално

    "Ние" от Евгений Замятин
    „Процесът“ от Франц Кафка
    „1984” от Джордж Оруел,
    „Прекрасният нов свят” от Олдъс Хъксли
    „451 по Фаренхайт” от Рей Бредбъри
    "Котлован" от Андрей Платонов
    „Покана за екзекуция” от Владимир Набоков
    „Мечтаят ли роботите за електроовце?” от Филип К. Дик
    „Аз, роботът“ от Айзък Азимов
    "Чайки далеч от брега" от Евгени Кузманов

    И ний сме дали нещо на света в жанра "антиутопия" !

  6. 6 Профил на deaf
    deaf
    Рейтинг: 3145 Неутрално

    Цитат:

    "Комунистите най-много се плашат от писателите и журналистите."

    Това не е вярно. Комунистите най-много се плашат от селяните и...работниците. Интелектуалците са първите,които се предават и продават на комунистите след 09.09.1944г. Прочетете "Задочните" на Георги Марков за да разберете какво става с писателите и журналистите в НРБ.
    Най-голяма съпротива срещу комунистите оказват селяните и работниците давайки хиляди жертви. Първата стачка в страните от Варшавският договор е на работниците в тютюневите фабрики в Пловдив. Дават и жертви. Това са фактите.
    И в крайна сметка селяните и работниците срутиха комунистическият режим в България като отказаха да работят. И той фалира.

  7. 7
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.

  8. 8 Профил на bryghtlyght
    bryghtlyght
    Рейтинг: 1280 Неутрално

    До коментар [#5] от "Practic":

    Струва ми се, можем да добавим към списъка още Ismail Kadare, както и предвестничката на Хъксли и Оруел, Margaret Oliphant, наред със споменатия Замятин или, да речем, Jack London, а защо не и Ayn Rand. Има и други, разбира се, които някой може да счете че принадлежат към списъка.

    Разбира се, известността е въпрос на организация и финанси. Талантът е нещо, което е невидимо в днешния свят, без споменатите мотори. Ето тук иде реч за човек, за когото и аз чувам за пръв път, въпреки че се интересувам от българска литература и всеки път като дойда в София се опитвам да прочета нещо ново. Всеки от нас, които сме в чужбина, може да допринесе макар даже и с една троха, за това да се чуе за българската литература и изобщо за истинската култура на българската нация. Интернетът, задръстен от какво ли не, се оказва напълно негоден за целта. Когато ме попитат, няма преведени даже класиците ни, за да им ги предложа за четене, да не говорим за общия дъх на локалност, който светът няма да разбере. Но, има Димитър Димов, Светослав Минков, Димитър Талев.

    Една от книгите, които прочетох в София преди година и ми направи впечатление, беше ``Алкохол'' на Калин Терзийски и съавторка, която, както изглежда, е събрала и оформила книгата в публикуем вид. При добър агент и финанси, въпросната книга би намерила място на широкия американски пазар, но няма кой да се заинтересува. Всички, които имат стотинки в джоба купуват телевизии и футболни отбори. Някой, като авторката от Перник, която ни бе представена от Дневник с разказа си ``Кръв от къртица'', както виждаме, самосиндикално се бори горката и постига успехи в САЩ, за които някои журналистки в България не могат даже да повярват. Разказът на авторката е публикуван в Читанка и някои от нас успяха да оценят достоинствата му и лично. Но, ето, горният автор е недостъпен и анонимността му е двойна, едно, че не е преведен в САЩ и, второ, даже българин, който се интересува, не може да прочете даже най-силния му текст, което е жалко. Нищо чудно, в този неизвестен за такива като мен автор, да се таи първият българин Нобелов лауреат по литература. Анонимността обаче убива. Никой по света нямаше и идея да има за ``Мистерията на българските гласове'', ако не се беше появил предприемчивият швейцарец.

    Сега, като си изплаках болката, нека се помоля дано нещата някой ден се променят и талантите ни да не си отиват така, както тихо си отиде наскоро моят приятел Румен Бальозов, без светът да е чул нито една от четирите му опери или трите му симфонии. За на Слави Трифонов чалгата се чу из българските общности в Лондон и LA, защото се намери кой да плати, първо да го пробута да стане известен с бездарния епигонски сурогат на шоу, после, като посъбра пари, сам почна да се предлага насам-натам. Но, нали щях да я привършвам тази дописка? Затова накрая казвам само едно ``дано'', в името на една надежда, която най-вероятно ще си остане само химера.

  9. 9 Профил на Светозар Христов
    Светозар Христов
    Рейтинг: 536 Неутрално

    На снимката този човек много прилича на Филип Димитров. Обърнахте ли внимание ?

  10. 10 Профил на eti mehter
    eti mehter
    Рейтинг: 4055 Любопитно

    До коментар [#6] от "deaf":

    . Комунистите най-много се плашат от селяните и...работниците.
    =========
    Този въпрос не беше ли уреден чрез "терминал 2"....?

    Bukalemun
  11. 11 Профил на deaf
    deaf
    Рейтинг: 3145 Неутрално

    До коментар [#10] от "eti mehter":

    Да. За кратко. Но иде ново поколение,че и две...





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK