Откъс от "Белият отряд" на Артър Конан Дойл

Издателство "Изток Запа"

Издателство "Изток Запа"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Белият отряд", с автор Артър Конан Дойл, предоставен от Издателство "Изток Запад"


Въпреки че днес е по-известен с "Изгубеният свят" и историите си за Шерлок Холмс, Артър Конан Дойл (1859–1930) е смятал, че най-доброто му произведение е "Белият отряд" (1891).
Действието в този исторически приключенски роман се развива по време на Стогодишната
война в Англия, Франция и Испания през 1366–1367 г., и ни връща в славните времена на
романтична любов, трубадури и рицарски турнири, приятелство, саможертва и подвизи. За
основа на романа са послужили и реално съществували личности, участвали в истински
събития.


Читателите на "Дневник" могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук




Откъс от "Белият отряд" на Артър Конан Дойл


1. КАК ЧЕРНАТА ОВЦА СЕ ОТДЕЛИ ОТ СТАДОТО


Биеше голямата камбана на Бюли. Отдалече през гората на вълни прииждаше мелдичният ѝ звън. Събирачите на торф в Блакдаун и рибарите на река Екс чувстваха как далечното пулсиране се засилва в душния летен въздух. Звънтенето беше обичайно за този край – обичайно, колкото крясъците на сойките и басовия глас на водния бик. Въпреки това селяните и рибарите вдигнаха глави и си размениха въпросителни погледи, защото времето за четенето на молитвата "Ангел Господен" беше отминало, а за вечернята все още беше рано. Защо ли биеше голямата камбана на Бюли, след като сенките не бяха нито дълги, нито къси?


Навсякъде около абатството се тълпяха монаси. Звукът събираше братята в бели одежди на дългите, тревясали пътеки, покрай чепати дъбове и обрасли с лишеи букове; от лозето и пресата за грозде, от говедарника, от варниците и соловарните, и всички – дори онези чак от ковачниците в Соули и далечната житница в Свети Ленард – се бяха насочили към дома. Не ги призоваваха внезапно. Предната вечер пратеник, побързал да обиколи отдалечените абатски стопанства, беше оставил съобщение всеки монах да се прибере в своята обител до третия час подир пладне.


Доколкото си спомняше старият брат мирянин Атанасий, който беше започнал да почиства чукалото на портата година след битката при Банокбърн, такова неотложно послание разпращаха за първи път.


Дори и по вида на братята външен човек, който не знаеше нищо за абатството и огромните му ресурси, би получил известна представа за различните задължения и за работата, вършена в околността, с център стария манастир. Докато пристигаха угрижени по двама, по трима, с наведени глави и мърдащи устни, върху малко от тях нямаше някакви белези от всекидневния тежък труд.


Идеха двама, с ръце и ръкави, изцапани с червеникав сок от грозде. Друг брат, с брада и широкоглаво острие на брадвата си, носеше на рамо наръч дърва, а редом с него вървеше монах с ножица за стригане на овце в ръка и по още по-бялата му дреха имаше полепнала бяла вълна. В дълга, безредно движеща се върволица вървяха мъже на рамо с лопати и мотики, а двама в самия край залитаха, понесли огромен кош с току-що уловени шарани, защото на другия ден, петък, петдесет чинии трябваше да бъдат напълнени, за да нахранят още толкова на брой гладни гърла. От цялата тълпа едва ли имаше и един, който да не е отруден и уморен, защото абат Бъргхърш се отнасяше сурово и със себе си, и с другите.


Междувременно в просторната и висока зала, използвана за важни случаи, самият абат крачеше нетърпеливо напред-назад, нервно стиснал пред гърдите дългите си, бели ръце. По лицето му, съсипано от грижи, с фини черти и хлътнали, изпити страни, си личеше, че е човек, който със сигурност е победил вътрешния си враг, срещу който се изправя всеки, но при това доста е пострадал при надпреварата.


Заглушил страстите си, той почти беше заглушил и своята същност. Макар и крехък, изпод смръщените му вежди винаги бликаше неукротима енергия, напомняща на хората, че е от род на бойци и че сега неговият близнак – сър Бартоломю Бъргхърш – е сред коравите воини, забили Кръста на свети Георги пред вратите на Париж. Стиснал устни и умислен, абатът крачеше по дъбовия под – олицетворение на духа на аскетизма, докато голямата камбана продължаваше да бие оглушително над главата му. Най-после тътенът се уталожи и когато се чу последният трикратен, отмерен звън, още преди ехото да е заглъхнало, абатът удари малък гонг, за да се яви пред него братът мирянин.


– Дойдоха ли братята? – попита той на смесица от английски и френски, както говореха в религиозните общности.
– Тук са – отвърна другият, свел поглед и скръстил ръце на гърдите си.
– Всичките ли?
– Трийсет и двама монаси и петнайсет послушници, пресвети отче. Брат Марк от спикария е повален от силна треска и не можа да дойде. Каза...


– Няма значение какво е казал. Въпреки треската трябваше да се яви на повикването ми. Има нужда духът му да бъде пречистен, както е и с много други в това абатство. До ушите ми стигна, че самият ти, брат Франсис, на два пъти си повишил глас, докато четецът в трапезарията говорел за житията на най-благословените светци. Какво имаш да кажеш за това?
Братът мирянин стоеше смирен и безмълвен, все така кръстосал ръце.


– Може би ако кажеш прав, с протегнати пред светинята на Дева Мария ръце, хиляда пъти "Аве, Мария!" и също толкова пъти "Верую", ще си спомниш, че Създателят ни е дал две уши, но една уста в знак, че за ушите има два пъти повече работа, отколкото за устата. Къде е наставникът на послушниците?
– Отвън, пресвети отче.
– Повикай го да дойде.


Обутите в сандали с дървени подметки нозе изтрополиха по дървения под и обкованата с желязо врата изскърца на пантите си. След малко тя се отвори отново и влезе нисък, квадратен наглед монах с едри черти на спокойното лице и авторитетен вид.
– Викал си ме, свети отче.
– Да, братко Джером. Искам въпросът да бъде уреден с възможно най-малко разправии, но въпреки това е нужно да има публично назидание.


Сега абатът говореше на латински, тъй като със своята тежест този древен език повече подхождаше да се предават мислите на двама високопоставени сановници от ордена.
– Може бе ще е най-добре да не се допускат послушници – предложи наставникът. – Споменаването на жена може да отклони набожното им вглъбяване към светски и злостни мисли.
– Жената, ах, жената! – простена абатът. – С право християнската общност я нарича radix malorum – донесъл ли е нещо добро този "корен на злото" от Ева насам? А кой внася оплакването?


– Брат Амброуз.
– Свят и предан млад мъж.
– Светлина и образец за подражание на всеки послушник.
– Тогава нека въпросът бъде поставен според отколешните манастирски обичаи. Помоли ковчежника и неговия заместник да въведат братята според тяхната възраст, заедно с обвиняемия брат Джон и обвинителя брат Амброуз.
– А послушниците?
– Да отидат на северната манастирска алея. Почакай! Накарай заместник-ковчежникът да им прати Томас Четеца, за да им прочете Gesta beati Benedicti. Може да им спести глупавото и опасно дърдорене.


Абатът отново остана сам и наведе изпитото си посивяло лице към своя илюминиран молитвеник. Остана така, докато старшите монаси не влязоха в залата един подир друг, бавно и спокойно, и не се разположиха на дългите дъбови пейки, опрени до насрещните стени. В далечния край, на два високи стола като този на абата, макар да не бяха с толкова изкусна дърворезба, седнаха наставникът на послушниците и ковчежникът, вторият – едър и снажен свещеник с тъмни безрадостни очи и гъста, остра и буйна коса около тонзурата на главата му.


Между двамата стоеше слаб брат с побеляло лице, който пристъпваше от крак на крак и нервно потупваше в брадичката си големия, нагънат пергамент, който държеше. Абатът гледаше от своя наблюдателен пункт дългите редици от лица, в по-голямата си част кротки и почернели от слънцето, волооки и без бръчки, което говореше за тяхното необременено и непроменящо се битие. После обърна изпепеляващия си поглед към бледоликия монах, изправен срещу него.


– Както разбирам, брат Амброуз, оплакването е твое – каза той. – Нека свети Бенедикт, патронът на манастира ни, присъства днес тук и подпомогне търсенията ни! Колко обвинителни пункта има?
– Три, пресвети отче – отвърна монахът тихо, с несигурен глас.
– Описал ли си ги според правилата?
– Описал съм ги, пресвети отче, върху пергамент от овча кожа.


– Дай на ковчежника овчата кожа. И доведете брат Джон, за да чуе какви оплаквания има срещу него.
В изпълнение на това нареждане братът мирянин широко отвори вратата и други двама братя миряни въведоха вътре младия послушник от ордена, който вървеше между тях. Беше с внушителен ръст, тъмноок и риж, със странно, наглед смело и ясно изражение – наполовина присмехулно, наполовина – предизвикателно.


Смъкнатият му капюшон бе отметнат на раменете, а дрехата, чиито върви бяха разпуснати най-горе, разкриваше заоблен, як врат, загорял и груб като кора на бор. Дебели, мускулести ръце, покрити с червеникав пух, се подаваха от широките ръкави на дрехата му, докато под бялата риза, повдигната от едната страна, се мяркаше огромен мускулест крак, одран и разранен от къпинаци.


Като отправи към абата поклон, в който може би имаше повече ирония, отколкото почит, послушникът стигна до отделената настрани за него резбована масичка и се изправи мълчалив, сложил ръка на златния звънец, използван при личните молитви в домакинството на самия абат. Тъмните му очи бързо пробягаха по насъбралото се множество и накрая, като просветнаха мрачно и заплашително, се спряха върху лицето на неговия обвинител.


Ковчежникът се изправи, бавно разгъна свитъка и започна да чете надуто с плътен глас, а едва чуто шумолене и раздвижване сред братята показа интереса, с който те следваха развитието на събитията.


– Обвинения, повдигнати във втория четвъртък след Успение Богородично в лето Господне хиляда триста шейсет и шесто срещу брат Джон, преди известен като Хордълския Джон или Джон от Хордъл, сега послушник в светия монашески орден на цистерцианците. Прочетени в същия ден в Абатството Бюли в присъствието на почитаемия абат Бъргхърш и призованите монаси.


Обвиненията срещу брат Джон са както следва, а именно: първо, на гореспоменатия празник Успение Богородично на послушниците беше поднесено малко пиво – по една кварта на четирима, а въпросният брат Джон изпи купата на един дъх, в ущърб на брат Пол, брат Порфирий и брат Амброуз, които едва успяха да изядат безмесния си обед от солена сушена треска, тъй като гърлата им много пресъхнаха.


При това сериозно обвинение послушникът вдигна ръка и устните му потрепнаха, а дори спокойните старши монаси се спогледаха и се прокашляха, за да скрият смеха си. Само абатът седеше с все същото мрачно изражение на изпитото лице и зорко наблюдаваше.
– Още: било му е наредено от наставника на послушниците в продължение на два дни да ограничи храната си до трифунтов самун от хляб с трици и фасул, за да слави и величае света Моника, майката на Августин Блажени, както и всеки друг светец, който стои между човека и препитанието му.


Сетне: след като брат Амброуз го укорява за скверното му желание, той заставя споменатия брат да легне ничком в пискатория и натиска главата му във водоема с риби за времето, за което той да повтори "Отче наш" и четири "Аве, Мария!", за да укрепне душата му пред неизбежната смърт.
При това сериозно обвинение сред братята в бели одежди се чу ропот и мърморене, но абатът ги спря с вдигнатата си трепереща ръка:
– По-нататък?


– И още: между обеднята и вечернята на празника на апостол Иаков Алфеев са видели гореспоменатия брат Джон на Брокънхърстския път недалече от мястото, наречено Хачетовия вир, да разговаря с лице от другия пол, девойка на име Мери Соули, дъщеря на кралския лесничей. Сетне, след различни закачки и шеги, гореспоменатият брат Джон вдигнал на ръце въпросната Мери Соули, нагазил с нея в потока и я пренесъл на отсрещния бряг за безкрайна радост на дявола и с изключителна вреда за собствената си душа, като трима от членовете на нашия орден са станали свидетели на тази позорна и невъздържана простъпка.


В залата настъпи пълна тишина, придружена от въртене на глави и погледи нагоре, говорещи за благочестивия ужас, обзел общността.
Абатът свъси посивелите си вежди над свирепо и въпросително гледащите очи и попита:
– Кой може да свидетелства за това?
– Аз мога – обади се обвиняемият. – И брат Порфирий може да свидетелства, защото беше с мен, както и брат Марк от спикария, чиято душа толкова се смути и разтревожи от видяното, че сега лежи с треска.


– А жената? – попита абатът. – Не се ли разрида тя, не се ли наскърби, че един брат е паднал толкова ниско?


– Не. Тя се усмихна мило и му благодари. Можем да се закълнем в това – и аз, и брат Порфирий.
– Можете ли? – заплашително прогърмя гласът на абата. – Наистина ли можете? Нима сте забравили, че правило петстотин и трийсет на ордена гласи, че в присъствието на жена трябва да извръщате лице и да свеждате очи? Забравили сте, така ли? Ако сте си гледали дървените сандали, как сте видели усмивката, за която говорите? Ще прекарате седмица в килиите си, притворни братя – седмица на ръжен хляб и леща, с удвоени утринни молитви, – може би така ще си припомните правилата, според които живеете!


При този внезапен изблик на гняв двамата свидетели сведоха глави към гърдите си и останаха като попарени. Абатът отвърна от тях сърдития си, търсещ поглед и го впери в обвиняемия, който го посрещна невъзмутимо, със спокойно лице.
– Какво имаш да кажеш, брат Джон, за тежките обвинения, отправени към тебе?
– Много малко, добри ми отче, много малко – отвърна послушникът, който говореше провлечено, с типично западносаксонско произношение.


Братята, англичани до един, наостриха уши при звука на този прост и същевременно непознат им изказ, ала абатът почервеня от гняв, удари с ръка по дъбовия подлакътник на стола си и извика:
– Що за приказки са това? На този език ли се говори зад стените на един стар и прославен манастир? Става ясно, че смирението и познанията вървят ръка за ръка, и изгуби ли се едното, няма смисъл да се търси другото!


– Това не ми е известно – каза брат Джон. – Знам само, че думите дойдоха с радост в устата ми, защото това е езикът на моите деди. Ако получа позволение, ще го използвам и сега, а иначе ще си мълча.
Абатът тупна с крак като човек, който отмята нещо, но не го забравя.


– По въпроса за ейла – продължи брат Джон, – бях дошъл, сгорещен от полето и едва отпих, когато очите ми видяха дъното на купата. Възможно е да съм говорил рязко за триците и фасула, понеже са слаба храна, неподходяща за мъж с моя ръст. Вярно е, че посегнах на сглупилия брат Амброуз, но както виждате, не е особено пострадал. Колкото до девойката, истина е, че я пренесох през потока, защото тя беше обута с чорапи и обуща, а аз бях с дървените си сандали, които не могат да пострадат от водата. Щях да се чувствам посрамен като мъж, а и като послушник, ако не ѝ бях подал ръка.


Докато говореше, той се огледа с известно доволство, каквото показваше през цялото време на процедурата.
– Няма нужда да продължаваме – каза абатът. – Той си призна всичко. За мен остава само да определя размера на наказанието, полагащо се за подобно вредно държание.
Той се изправи и две дълги редици от братя последваха примера му, като поглеждаха крадешком, с уплаха върху лицата, сърдития прелат.


– Джон от Хордъл! – прогърмя гласът на абата. – През двата месеца като послушник ти се показа малодушен и недостоен да носиш бялата дреха, която е външният символ на един неопетнен дух. Затова дрехата ще бъде свалена от тебе, а ти ще бъдеш изпратен в света на миряните без възнаграждение за службата си и без дял или участие в милосърдието и благословията на онези, които живеят под грижите на Бенедикт Блажени. Няма да се връщаш в Бюли, нито в някое от стопанствата на манастира, а името ти ще бъде изличено от списъка с членовете на ордена.


На по-старите монаси, дотолкова свикнали със сигурния и непроменлив живот в абатството, че щяха да са напълно безпомощни във външния свят, присъдата се видя ужасна. От своя оазис на набожността те гледаха унесено житейската пустош – място, пълно с бурни набези и стремежи, с неудобства и безпокойства под сянката на злото. Младият послушник обаче, изглежда, разсъждаваше другояче, защото очите му светнаха и той се усмихна още по-широко. Това напълно стигна, за да налее още масло в огнения гняв на прелата.


– Толкова за наказанието ти в духовната сфера – извика той. – Но в случаите с хора като тебе, и тъй като вече не си под закрилата на светата църква, не ще е толкова трудно да се заемем и с още по-противните ти чувства. Нека братята миряни Франсис, Наоми и Джоузеф го хванат и вържат ръцете му! Довлечете го отпред и нека секачите и носачите го прогонят с камшици извън пределите на манастира!


При тези думи трима от братята пристъпиха напред, за да изпълнят указанията на абата. Усмивката изчезна от лицето на послушника и той погледна сърдито на едната и на другата страна, като разярен бик. После нададе един-единствен вик, излязъл от дълбините на гърдите му, изтръгна от пода тежката дъбова масичка за молитва и я вдигна, готов да замахне, като същевременно отстъпи две крачки назад, за да се предпази от нападение.


– Кълна се в черния кръст на абатство Уолтам, ако някой от вас, негодници, докосне с пръст дрехата ми, ще счупя главата му като яйце!


В мъжа, с неговия гръмък глас и дебели възлести ръце с червеникава четина имаше нещо толкова отблъскващо, че под свирепия му поглед тримата братя се втурнаха назад, а двата реда монаси в бяло се олюляха като тополи по време на буря. Само абатът скочи напред с блеснали очи, но ковчежникът и наставникът увиснаха на ръцете му и насила го преместиха от пътя на послушника, за да не пострада. И извикаха:
– Той е обладан от дявола. Тичай, братко Амброуз, тичай, братко Йоаким! Извикайте Хю от мелницата, Уот горския и Раул с арбалета и стрелите му! Кажете, че животът ни е в опасност. Тичайте, тичайте! В името на светата Дева!


Послушникът обаче беше не само стратег, но и човек на действието. Скочи и хвърли тежкото си оръжие върху брат Амброуз и докато монахът и масичката заедно тупнаха на пода, той хукна през отворената врата и се спусна по витата стълба. Старият брат Атанасий, заспал в килията на пазача, само мерна бързи крака и развети поли, но преди да има време да разтърка очи, изменникът беше минал през помещението и хукна трополейки – толкова бързо, колкото му позволяваха дървените сандали – по Линдхърст Роуд.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (8)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на karabastun
    karabastun
    Рейтинг: 6754 Неутрално

    "Белият отряд" е предшественик на „Черната вода” !

    karabastun1@abv.bg
  2. 2 Профил на karabastun
    karabastun
    Рейтинг: 6754 Любопитно

    Действието се развива в средата на XIV век (1366—1367) в Англия, Франция и Испания – в разгара на Стогодишната война(1337-1453). В романа се разказва за похода на английските войски в Испания през 1369 г. По това време испанският крал Педро I “Жестоки”, прави опит да съсредоточи в свои ръце цялата власт в страната. Той започва кървава борба с едрите феодали, но е свален от престола. Кралят бяга във Франция и иска помощ от Черния принц – сина на английския крал Едуард, който контролира повече от половината от територията ѝ. По това време из страната кръстосват т.н. “бели отряди” – дружини от наемници, които са готови да предложат меча си на всеки, който им заплати достатъчно.

    karabastun1@abv.bg
  3. 3 Профил на serpico
    serpico
    Рейтинг: 986 Любопитно

    Няма общо с темата, но Черният отряд е много добра поредица

    Pure Chewing Satisfaction
  4. 4 Профил на deaf
    deaf
    Рейтинг: 3395 Неутрално

    До коментар [#2] от "karabastun":

    С хора от какъв етнос или националност са били съставени тези "бели отряди"? Знаеш ли?

  5. 5 Профил на karabastun
    karabastun
    Рейтинг: 6754 Любопитно

    До коментар [#4] от "deaf":

    Не .
    Разкажи, ако знаеш.

    karabastun1@abv.bg
  6. 6 Профил на deaf
    deaf
    Рейтинг: 3395 Неутрално

    До коментар [#5] от "karabastun":

    И аз не знам. Би било интересно да се разбере какви са... Но на мен ми се струва,че силата на тези "отряди" е доста преувеличена. И те надали са воювали само заради парите.

  7. 7 Профил на karabastun
    karabastun
    Рейтинг: 6754 Любопитно

    До коментар [#6] от "deaf":

    Най-вероятно са сбириток, и не само за парите и за плячката, ами и по ред различни - лични и психични отклонения ....

    karabastun1@abv.bg
  8. 8 Профил на slonsco
    slonsco
    Рейтинг: 968 Неутрално

    Некоректно е този период да се представя като славните времена на
    романтична любов, трубадури и рицарски турнири, приятелство, саможертва и подвизи.
    Реално е време на мизерия,насилие и упадък във всички области.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK